Решение № 4678 от 05.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4678 гр. София, 05.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-16 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Маврова при участието на секретаря Александрина Ж. Пашова като разгледа докладваното от Елена Маврова Гражданско дело № 20221100104121 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ.

Ищецът Я. Г. Я. твърди в исковата молба, че на 04.12.2008 г. „Е.“АД, ЕИК *******, представлявано от председателя на Съвета на директорите му Е.К., е издал в негова полза запис на заповед от същата дата, по силата на който дружеството се е задължило неотменимо и безусловно, без протест и разноски, да плати на поемателя – ищеца сумата от 200 000 лв. на посочения падеж – 04.12.2015 г.

Поддържа, че след като дружеството не изпълнило задълженията си по ценната книга, със заявление за издаване на заповед по чл. 417 ГПК от 19.04.2018 г. до РС – Стара Загора е поискал издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу „Е.“ АД за сумата по записа, ведно със законна лихва от датата на депозиране на заявлението. Образувано е ч.гр.д. № 1955/2018 г. на РС – Стара Загора в полза на ищеца се издадена заповед за незабавно за незабавно изпълнение № 1106/20.04.2018 г. и изпълнителен лист от същата дата.

Впоследствие, с определение № 1345 от 13.12.2018 г. постановено по ч.т.д. № 1389/2018 г. по описа на ОС – Стара Загора, съдът е приел подаденото от длъжника възражение, поради което Я. Я. е депозирал иск по чл. 422, ал. 1 ГПК с искова молба с вх. № 6633/01.07.2019 г. С определение от 02.07.2019 г., по ч.гр.д. № 1955/2018 г. на РС – Стара Загора, заповедният съд е обезсилил издадените в полза на ищеца заповед и изпълнителен лист, приемайки че не е спазен срока по чл. 415, ал. 4 ГПК за предявяване на иска. Поради това с молба от 14.10.2019 г. по образуваното т.д. № 1

211/2019 г. на ОС – Стара Загора Я. Я. е изменил петитума на иска в осъдителен. С определение № 1251/04.02.2020 г. по образуваното исково производство, съдът го е прекратил, отново поради неспазване на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, но Апелативен съд – Пловдив с определение № 162 от 09.06.2020 г. по ч.т.д. № 221/2020 г. е отменил прекратителното определение и е върнал делото за разглеждане по същество на осъдителния иск.

С решение от 15.10.2020 г. по т.д. № 211/2019 г. на ОС – Стара Загора е отхвърлил предявения от Я. Я. иск за осъждане на „Е.“ АД за му плати сумата от 200 000 лв., представляваща неизплатена главница по записа на заповед от 04.12.2008 г., с падеж 04.12.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.04.2018 г. до окончателното плащане.

С решение № 260062/22.03.2021 г. постановено по в.т.д. № 721/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив е потвърдил решението от 15.10.2020 т. на Окръжен съд – Стара Загора, като е осъдил Я. Я. да плати на „Е.“ АД сторените разноски за въззивното производство в размер на 3 000 лв.

Решението на Апелативен съд – Пловдив е влязло в сила на 08.04.2022 г., тъй като с определение № 203 от същата дата по т.д. № 1100/2021 г. на ВКС, ТК, II Т.О.

В исковата молба се поддържа, че в мотивите си апелативният съд е основал извода си за неоснователност на претенцията изцяло на обстоятелството, че на 19.05.2008 г. Съветът на директорите на „Е.“ АД е приел решение дружеството да се представлява от изпълнителния директор Стивън Кол и от председателя на Съвета на директорите само заедно, като решението е вписано в търговския регистър на 21.07.2008 г. (вписване № 20080721172032), с което колективната форма на представителство на дружеството била станала известна на трети лица и имала действие спрямо тях. Ето защо, съдът е приел, че извършеното от името на дружеството волеизявление, изразяващо се в издаването на процесния заповед на заповед само от единия представител Е.К. при вписано съвместно представителство не обвързва валидно дружеството. Приел е също така, че колективната форма на представителство, произтичаща от решението на Съвета на директорите е противопоставима на трети лица, като ищеца Я. Я., тъй като е оповестена.

Ищецът поддържа, че този извод на АС – Пловдив е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 9, пар. от Директива (ЕС) 2017/1132 на ЕП и на Съвета от 14.06.2017 г. относно някои аспекти на дружественото право, съгласно която „Ограниченията на правомощията на органите на дружеството, които произтичат от устава или от решение на компетентните органи, не могат да се противопоставят на трети лица, дори и ако са били оповестени.“ Сочи, че тази общностна норма е с директен ефект, относима е към спора, като обстоятелството дали ограничението е вписано в съответния регистър, или не, е без правно значение. Ето защо, счита че ако 2

Апелативен съд – Пловдив е приложил тази норма, щеше да констатира, че съобразно правото на ЕС съвместната форма на представителство на „Е.“ АД, произтичаща от вписаното в търговския регистър решение на Съвета на директорите, не може да се противопостави на третото лице, каквото е поемателя по записа на заповед Я. Я.. Като в нарушение на чл. 9, пар. от Директива (ЕС) 2017/1132 АС - Пловдив е приел, че оповестеното ограничение на представителната власт на дружеството има действие по отношение на ищеца, съдът го е лишил от възможността да събере вземането си по записа на заповед, което е производно на правото му на собственост, прогласено в чл.

17, пар. 1 от Хартата на основните свободи на ЕС. Доколкото записът на заповед е абсолютна търговска сделка съгласно чл. 1, ал. 1, т. 8, пр. 2 ТЗ, невъзможността на ищеца да реализира правата си по ценната книга накърнява и правото му на свободна стопанска инициатива, прогласено в чл. 16 от Хартата.

Така в решение от 24.09.2020 г. по дело С-223/19 - YS NK – AG, съдът на ЕС приема, че лишаването от вземане нарушава именно правото на собственост по чл. 17, пар. 1 от Хартата, като съдът посочва че „всяко ограничаване на правото на собственост трябва да бъде предвидено в закон, да зачита основното съдържание на това право и при спазване на принципа на пропорционалност – да е необходимо и действително да отговаря на признати от Съюза цели от общ интерес“, като в случая според ищеца в чл. 235, ал. 4 от ТЗ е предвидено обратното, с което решение на СЕС ответникът АС – Пловдив е следвало да се съобрази.

В исковата молба се поддържа, че ищецът не цели пререшаване на спора, приключил с влязлото в сила решение на АС – Пловдив, но посоченото по-горе неприлагане на общностното право е основание да бъде ангажирана отговорността на националния съд за вреди нарушение на правото на ЕС, установена в чл. 4, пар. 3 от ДЕС. Сочи решение от 30.09.2003 г. по дело С-224/01 – Köbler, в което съдът приема, че претендираните за нарушение на общностното право вреди следва да произтичат от решение на окончателна съдебна инстанция, разгледала спора по същество, в случая това е Апелативен съд - Пловдив.

Ищецът твърди, че като не е приложил посочените норми на правото на ЕС, ответникът е възпрепятствал реализиране на правата му по записа на заповед и е обезсмислил иницираните от него съдебни производства, като му този начин му е нанесъл имуществени вреди в общ размер на 207 000 лв., от които сумата от 200 000 лв. – неудовлетворено вземане по записа на заповед от 04.12.2008 г., сума в размер на 4000 лв. - заплатена държавна такса и сума от 3000 лв. – разноски за въззивното производство.

Ето защо, Я. Я. моли съда да бъде осъден ответникът Апелативен съд – Пловдив да му заплати на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ сума в размер на 207 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди в резултат на влязло в сила решение № 3

260062/22.03.2021 г. постановено по в.т.д. № 721/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив, заедно със законна лихва от 747,56 лв. - за периода от 08.04.2022 г. (датата на влизане в сила на решение на АС - Пловдив) до 20.04.2022 г., ведно със законна лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане на главницата.

Ответникът Апелативен съд – Пловдив оспорва исковата молба по основание и размер в депозирания отговор по реда на чл. 131 ГПК. Сочи, че исковете са недопустими, а по същество неоснователни. Не оспорва описаната фактическа обстановка, развила се във връзка със съдебното производство, касателно записа на заповед. В случая ищецът посочва, че е налице нарушение на правото на ЕС в областта на дружественото право, което е довело до нарушение на правото на собственост и на правото на стопанска инициатива, уредени в Хартата на основните права на ЕС. Счита, че нарушение на тези права не е уредено от законодателя като хипотеза за обосноваване на отговорността на държавата за дейността на съдилищата.

На следващо място, счита, че с изложените от ищеца аргументи се цели преразглеждане на влязло в сила съдебно решение, което е преминало през инстанционен контрол. Следва да се има предвид, че решението на АС – Пловдив е обжалвано пред ВКС, който не е допуснал до разглеждане касационната жалба, тъй като поставения за разглеждане въпрос не е решен от апелативния съд в противоречие с практиката на ВКС. Счита, че не е налице нарушение на общностното право, като сочи в тази връзка чл. 7 и 11 от ЗТРРЮЛНЦ, като с оглед гарантиране сигурността на гражданския оборот, извършвайки справка по партидата на дружеството, всяко лице при полагане на дължимата грижа би могло да се информира за начина, по който юридическото лице се представлява.

Прокуратурата на РБ оспорва предявените искове, като неоснователни.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на събраните по делото доказателства, съобразно чл. 235 ГПК, намира за установено следното:

Настоящият състав приема, че доколкото АС - Пловдив е постановил решението по същество на спора, което е влязло в сила и от което се претендират вреди в исковата молба, в качеството на процесуален субституент на държавата в производството за вреди, е пасивно процесуално легитимиран като ответник в настоящето производство, като в този смисъл следва да бъде тълкувана и разпоредбата на чл. 7 ЗОДОВ. (в този смисъл решение № 72 по гр.д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV Г.О.) Видно от решение № 260069 от 15.10.2020 г., постановено по търг. дело № 211/2019 г. на ОС - Стара Загора, ТО е отхвърлен предявения от Я. Г. Я. иск по чл. 535 от ТЗ за осъждане на „Е.“ АД, представлявано от С.Д.К., да му заплати сумата от 200 000 лв., представляваща дължима и неизплатена главница по запис на заповед от 04.12.2008 г., с падеж 04.12.2015 г., ведно със законна лихва върху главницата от 19.04.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.

С решение № 260062 от 22.03.2021 г., постановено по т.д. № 721/2020 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, Търговско отделение, е потвърдено решението от 15.10.2020 г. на ОС - Стара Загора, като Я. Г. Я. е осъден да заплати разноски за въззивното производство в размер на 3 000 лв.

С определение № 203 от 08.04.2022 г., постановено по т.д. № 1100/2021 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, не е допуснато до касационно обжалване № 260069 от 4

15.10.2020 г., постановено по търг. дело № 211/2019 г. на ОС - Стара Загора, ТО.

В чл. 9, пар. 2 от Директива (ЕС) 2017/1132 на Европейския парламент и на Съвета от 14.06.2017 г. относно някои аспекти на дружественото право, е предвидено, че ограниченията на правомощията на органите на дружеството, които произтичат от устава или от решение на компетентните органи, не могат да се противопоставят на трети лица, дори и ако са били оповестени.

В чл. 9, пар. 3 от Директива (ЕС) 2017/1132 на Европейския парламент и на Съвета от 14.06.2017 г. относно някои аспекти на дружественото право, обаче е допълнено, че ако националното законодателство предвижда, че в отклонение от правните норми в тази област уставът може да предоставя правомощия да се представлява дружеството на едно лице или на няколко лица, които действат заедно, това законодателство може да предвиди, че подобна разпоредба на устава може да се противопостави на трети лица, при условие че е свързана с общата представителна власт и противопоставимостта на такава разпоредба на устава на трети лица се урежда от разпоредбите на член 16.