Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4425 от 15.08.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 1965/2023
Вид
Решение № 4425
Подписан
15.08.2023
В сила
02.10.2023
Състав
Теменужка Симеонова, Хрипсиме Киркор Мъгърдичян, Яна Борисова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 4425 гр. София, 09.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100501965 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 21.12.2022 год., постановено по гр.дело №4402/2022 год. по описа на СРС, ГО, 68 с-в, са отхвърлени предявените от М. Я. М. срещу „Н.С.“ ЕАД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението на ищеца, извършено със Заповед №РД-11-253 от 30.11.2021 год. на изпълнителния директор на ответното дружество, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „специалист вътрешен контрол“ в Централно управление на „Н.С.“ ЕАД и за осъждане на ответника да заплати сумата от 12 600 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение през периода от 30.11.2021 год. до 30.05.2022 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, като ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК направените разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца М. Я.

М.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че процесната заповед за уволнение е мотивирана. В същата било посочено, че ищецът не притежава сертификат „вътрешен одитор в публичния сектор“, съгласно чл. 19, ал. 2, т. 3 и 4 от Закона за вътрешния одит в публичния сектор /ЗВОПС/. Отделно от това посочената норма била относима единствено по отношение на лица, заемащи длъжността „вътрешен 1 одитор“, а ищецът заемал друга длъжност, а именно „специалист вътрешен контрол“. Двете длъжности не били идентични, между тях имало съществени различия. За заеманата от ищеца длъжност липсвала нормативна уредба, с която да се въвеждат изисквания за заемането й. Длъжността „вътрешен одитор“ била обособена в отделно структурно звено на ответното дружество. Дейността, изпълнявана от ищеца, била свързана единствено с вътрешен контрол и нямала нищо общо с вътрешния одит в дружеството, който се извършвал от други служители. Същността на вътрешния одит била регламентирана в ЗВОПС, докато вътрешният контрол можел да бъде определен като система, разработена, внедрена и поддържана от ръководството на дружеството, за да гарантира постигането на целите, засягащи ефективност на операциите, защитата на активи, предотвратяване и разкриване на измами и грешки, точност и пълнота на финансовата отчетност, спазване на съответните закони – раздел ІІ, т. 5 от длъжностната характеристика за длъжността „специалист вътрешен контрол“. Налице била и разлика на целите на двете длъжности.

Следователно за длъжността на ищеца не можело да прилагат нормативни изисквания за различна длъжност, поради което и не било налице основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ.

Видно било от т. 1.4 от раздел VІІ на длъжностната характеристика за длъжността „специалист вътрешен контрол“, че било предвидено наличието на сертификат „вътрешен одитор в публичния сектор“. Следователно това изискване било въведено от работодателя още при утвърждаването на длъжностната характеристика на 19.06.2017 год., т.е. преди възникването на трудовото правоотношение между страните, като ищецът изначално не бил отговарял на това изискване. Това обаче не било пречка за съществуването на трудовия договор. В тази хипотеза работодателят нямал правото да прекрати трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, съгласно разясненията по Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2017 год., ОСГК. Ето защо моли обжалванато решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Н.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че процесната заповед за уволнение е мотивирана. Доводите на ищеца, че за заеманата от него длъжност не следвало да се прилагат изискванията по чл. 19, ал. 2, т. 3 и 4 ЗВОПС, както и че същата и длъжността „вътрешен одитор“ са различни, били изцяло нови и не трябвало да бъдат обсъждани, тъй като се навеждали за първи път във въззивната жалба – чл. 133, чл. 143, ал. 2 и чл. 266, ал. 1 ГПК. Правилно СРС се бил произнесъл само по доводите за незаконосъобразност на заповедта за уволнение, неосъществяване на соченото от работодателя основание за уволнение и злоупотреба с правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакуваните съдебни актове и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

2

Първоинстанционният съд е бил сезиран от М. Я. М. с искова молба, с която срещу „Д.Е.Е. – България“ ЕООД са били предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца, извършено със заповед Заповед №РД-11-253 от 30.11.2021 год. на изпълнителния директор на „Н.С.“ ЕАД, на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „специалист вътрешен контрол“ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати сумата от 12 600 лв. – обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 30.11.2021 год. до 30.05.2022 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че уволнението е незаконно поради това, че процесната заповед не е мотивирана и че ищецът изначално не отговарял на изискванията за образование и за притежаването на сертификат „вътрешен одитор в публичния сектор“ по чл. 19, ал. 2, т. 4 ЗВОПС, поради което липсвал новонастъпил юридически факт като основание за прекратяване на трудовото правоотношение и била налице злоупотреба с право на работодателя.

Безспорно е по делото, а и това е видно от представения по делото трудов договор №РД13-37 от 17.08.2020 год., че между страните е възникнало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „специалист вътрешен контрол“, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 2 100 лв.

Представена е длъжностна характеристика за длъжността „специалист вътрешен контрол“, утвърдена от работодателя на 19.06.2017 год. и връчена на ищеца на 11.06.2020 год.

/предвид сключения между страните трудов договор за същата длъжност по реда на чл. 111 КТ – допълнителен труд при друг работодател/, от която е видно, че изискванията за заемането на посочената длъжност са, както следва: минимална образователноквалификационна степен – магистър, специалност – икономика, финанси, счетоводство и контрол, минимален професионален опит – 3 години по специалността, сертификат „вътрешен одитор в публичния сектор“ на основание чл. 19, ал. 2, т. 4 ЗВОПС.

Процесното трудово правоотношение е било прекратено със Заповед №РД-11-253 от 30.11.2021 год. на изпълнителния директор на ответното дружество, издадена на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, поради липсата на изискващи се образование за заемане на длъжността: висше-магистър: икономика, финанси, счетоводство и контрол, както и сертификат „вътрешен одитор в публичния сектор“ на основание чл. 19, ал. 2, т. 3 и 4 ЗВОПС. Със заповедта е било наредено изплащането на ищеца на обезщетение по чл. 220 КТ за неспазен срок на уговореното с трудовия договор едномесечно предизвестие и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск – 24 дни за 2021 год.

Заповедта е била връчена на ищеца на 30.11.2021 год. – обстоятелство, което същият не оспорва и е удостоверил с подписа си.

Не се спори между страните, а и от фиш за възнаграждение за работна заплата от м.ноември 2021 год., се установява, че работодателят е изплатил на ищеца обезщетение по 3 чл. 220 КТ в размер на 2 127.30 лв. и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 2 320.69 лв., както и че последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец преди уволнението е в размер на 2 100 лв.

Установено е също така по делото, че в структурата на ответника съществуват звено „Вътрешен контрол“ и звено „Вътрешен одит“.

Видно е от представените по делото копие от стр. 12-13 от трудовата книжка на ищеца и регистрационна карта, издадена от Дирекция „Бюро по труда“, че след процесното уволнение няма друго отбелязване за започване на работа по трудово правоотношение.

Други доказателства не са ангажирани.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.

По отношение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ:

Твърденията на ищеца за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск, поддържани и във въззивната жалба и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, са свързани с това, че процесната заповед не е мотивирана и липсата на основанието по чл.

328, ал. 1, т. 6 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение.

Съгласно чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, работодателят може да прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие в сроковете по чл. 326, ал. 2 КТ, когато работникът или служителят не притежава необходимото образование или професионална квалификация за изпълняваната работа.

Основанията, на които работодателят може да упражни правото си за прекрати трудовите договори са изрично посочените в КТ. Законосъобразното упражняване на това право подлежи на контрол от съда, в случаите, когато е оспорено от работника или служителя чрез иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Тъй като правото на прекратяване на трудовия договор от страна на работодателя се реализира с връчването на предизвестието и на самата заповед за прекратяване на трудовото правоотношение /в случаите на неспазено предизвестие/, преценката за законосъобразното му упражняване се извършва именно към този момент. За извършването й обаче трябва да съществува яснота на кое от предвидените в закона основания работодателят е упражнил правото си. Това налага изискването във всички случаи на прекратяване на трудовия договор работодателят да излага мотиви за основанието, на което извършва прекратяването. При спор за законосъобразност на извършеното прекратяване на трудовия договор от значение ще е именно посоченото в мотивите на заповедта основание за прекратяването, а не друго такова, дори и то да е 4 съществувало реално към момента на прекратяването. Задължението за излагането на мотиви към заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е свързано на първо място с осигуряване на възможността на работника или служителя да защити правата си при оспорване на уволнението и на второ място с различните правни последици на отделните основания за прекратяване. Конкретното съдържание и обема на мотивите са различни с оглед отделните основания за прекратяването на трудовия договор. Доколкото изложените към заповедта за прекратяване на трудовия договор мотиви са именно във връзка с осъществяване на правото на защита на работника или служителя, то липсата на такива ще е основание за незаконност на уволнението – виж Решение № 314 от 30.10.2014 год. на ВКС по гр. дело № 840/2014 год., IV г. о., ГК, Решение № 295 от 29.03.2017 год. на ВКС по гр. дело № 1178/2016 год., IV г. о., ГК.