Определение № 507 от 29.07.2022, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 507 гр. София, 28.07.2022 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на двадесет и осми юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Женя Димитрова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно частно търговско дело № 20221001000547 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.2 ГПК и е образувано по частна жалба на „Кооперативна търговска банка“АД /“КТБ“АД/ /н/, чрез синдиците й А. Д. и К. М. насочена против Определение № 260540/18.02.2022 г., постановено по т.д. № 1108/2017 г. по описа на СГС, ТО в частта му, с която исковата молба на частния жалбоподател против В. Б. С. от гр.*** е върната, като нередовна на основание чл.129, ал.3 ГПК.

В жалбата се поддържа неправилност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила – чл.47, ал.6 ГПК и в нарушение на материалния закон – чл.62а ЗБН и чл.57, ал.3 от с.з. По подробно изложени доводи в подкрепа на тези оплаквания се иска отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените му действия.

В отговора по частната жалба насрещната страна, чрез назначения й особен представител, оспорва развитите в нея оплаквания и поддържа правилност на първоинстанционното определение в обжалваната му част.

Срещу това определение, но в частта му, с която производството по делото е спряно /в останалата му част/ до приключване на т.д.н. № 1977/2015 г. по описа на СГС, ТО, е подадена частна жалба на адв.С.Х., в качеството му на особен представител на В. Б. С. и служебен защитник на И.З..

В нея на първо място са наведени доводи за допустимостта й, с оглед качеството на особен представител на един от ответниците, но по отношение на който производството е прекратено, респ. – служебен защитник на друг от ответниците – И.З..

Отделно от това са наведени доводи за нейната основателност, поради липса на отношение на преюдициалност между производство по образуваното пред СГС първоинстанционно дело и това по т.д.н. № 1977/2015 г. по описа на СГС, ТО.

Насрещната страна в производството оспорва посочените доводи и поддържа правилност на първоинстанционното определение в посочената му обжалвана част.

Софийският апелативен съд в решаващия състав, като съобрази доводите на частните жалбоподатели и данните по първоинстанционното дело, намира следното:

По частната жалба с вх.№ 272585/04.03.2022 г. на „КТБ“АД /н/.

Същата е процесуално допустима, като депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно процесуално легитимирана страна – ищецът в 1 първоинстанционното производство, за който е налице правен интерес от атакуване на процесното определение за връщане на исковата му молба в частта й, касаеща ответникът В.

Б. С..

Разгледана по същество решаващият състав намира частната жалба за основателна.

Установява се от данните по първоинстанционното дело, че производството по същото е образувано по искова молба на въззивната банка, с която, при условието на обективно /евентуално/ и субективно съединяване са предявени искове с правно основание чл.57, ал.3 ЗБН против няколко физически лица, вкл. и против В. Б. С..

Твърдяло се е в обстоятелствената част на исковата молба, че ответникът С. има качеството на администратор по смисъла на § 1, т.2, б.“б“ от ДР на ЗБН и е участвал, наред с останалите ответници, в процеса на отпускане на кредити и сключване на договори с такъв предмет между ищцовата банка и „Плана Сат“АД, с които на посоченото дружество били отпуснати кредити общо в размер на 15 000 000 евро. Т.к. кредитите били отпуснати при неизгодни условия и без предвидени обезпечения, адружеството кредитополучател било обявено в несъстоятелност, банката ищец не можела да удовлетвори вземането си, поради което й били нанесени вреди в размер на невърнатата сума. С твърдения че ответниците носели отговорност за действията си по сключване на неизгодни за банката договори, е поискано същите да бъдат осъдени да й заплатят сумата от 14 045 492 евро, като обезщетение за претърпени от нея имуществени вреди в резултат на неизпълнение на законовите им задължения; при условието на евентуалност – в резултата на неизпълнение на договорните им задължения, в качеството на администратори; при условието на евентуалност – да заплатят сумата от 3 511 373 обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на неизпълнение на договорните им задължения, като бивши администратори на банката.

Поради невъзможността В. Б. С. да бъде открит, му е назначен особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК с определен от съда и внесен от ищеца „КТБ“ АД /н./ депозит в размер на 450 лв.

След назначаването му за особен представител на последния адв.С.Х. от САК е поискан с нарочна молба съдът да задължи ищеца да доплати дължимото му се за осъществяваното от него процесуално представителство възнаграждение, при съобразяване с цената на предявените искове и реда на чл.7 от Наредба № 1/2004 г. /л.413 и сл. от делото/, вкл. с оглед фактическата и правна сложност на делото.

С определение № 260169/12.01.2021 г. първоинстанционният съд е уважил молбата му и е изменил определението си от 30.04.2019 г. за определяне възнаграждение на особения представител на В.С. – адв.Х., като е определил такова в размер на 80 000 лв. и е задължил ищеца в едномесечен срок, считано от уведомяването му, да внесе сумата от 79 550 /над вече платената от 450 лв./ по сметка на СГС.

По делото няма спор, че частният жалбоподател „КТБ“АД /н/ не е изпълнил това разпореждане на съда /срещу което изрично е възразил/, поради което и с първата част от обжалваното определение СГС е приел, че исковата му молба по отношение на ответника В.С. е нередовна, указаните нередовности не са отстранени в срок от страна на ищеца и е върнал същата.

При изложените мотиви в обжалваното определение при проверка на правилността му въззивната инстанция приема, че следва да извърши такава за законосъобразността на указанията, дадени на страната, неизпълнението на които е довело до прекратяване на делото.

По спорния по делото въпрос относно реда за определяне адвокатското възнаграждение на назначен особен представител на ответник по предявен иск с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН – по чл. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г., или по Наредбата за заплащането на правната помощ, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ /ЗПрП/ е налице практика както на АС София, така и на касационната инстанция, която решаващият състав изцяло споделя и към която се присъединява /Определение №162/6.03.2018 г. на ВКС по ч.т.д.№ 2785/2017 г., II ТО, ТК, Определение № 31/04.01.2019 г. по т.д. № 6314/2018 г. на САС, т.о, 11-и състав, Определение № 1944/23.07.2021 г. на САС, гр.о., 7-и състав, по 2 в.ч.гр.д. № 1918/2021 г., недопуснато до касационно обжалване с Определение № 60381/02.11.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2263/2021 г., I т. о., ТК/.

Според възприетото с нея разбиране възнаграждението за назначения особен представител в казуси като процесния не следва да бъде определяно съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата и Наредба № 1/2004 г., приложими в хипотезата на назначаване особен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК, поради характера на предявения иск, целената с него защита и факта, че задължението да се плати възнаграждението е за сметка на масата на несъстоятелността. Възприето е и че при липса на изрична уредба в относимите нормативни актове на въпроса за определяне на адвокатското възнаграждение , налагащият се извод е за наличие на основания за прилагане по аналогия на Закона за правната помощ и Наредбата за заплащането на правната помощ.

С оглед вече посочената специфика на главното производство последните два нормативни акта са тълкувани най-вече във връзка с неговия предмет и цел и е изведено, че когато адвокатското възнаграждение на назначения от съда особен представител следва да бъде заплатено от масата на несъстоятелността на търговско дружество, е налице основание за прилагане по аналогия чл. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г., или по Наредбата за заплащането на правната помощ, с оглед необходимостта от защита на масата на несъстоятелността с цел осъществяване на основното й предназначение. Последното, т.к. откриването на производство по несъстоятелност на търговско дружество е предпоставено от формиран от съда извод за наличие на неплатежоспособност или свръхзадълженост на същото.

Аргумент в горната насока може да се почерпи и от нормата на чл.62а, ал.3 ЗБН /изм. от ДВ бр.33/2019 г., в сила от 19.04.2019 г./, с която законодателят е приел, че в случаите, в които по образувани от лицата по чл.62, ал.1 ЗБН дела, съдът назначава особен представител на разноски на ищеца, като възнаграждението на особения представител се определя по реда на чл.37 от Закона за правната помощ.

Независимо че исковете по чл.57, ал.3 ЗБН не подадат в обхвата на посочените в чл.62, ал.1 ЗБН, то последните се предявяват с цел събиране на вземанията на банката, което, с оглед обявяването й в несъстоятелност, безсъмнено ще доведе и до попълване на масата на несъстоятелността. Ето защо и при липса на изрична уредба, поради непрецизната законодателна техника, следва в казуси като процесния по аналогия да се приложи именно реда за определяне възнаграждението за особения представител на един от ответниците по делото, уреден от Закона за правната помощ и приложимата за същия Наредба за реда и начина за заплащането, според която и дължимото се възнаграждение е определимо в размер на 450 лв.

Като не е съобразил горното първоинстанционния съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, респ. – неправилно е приложил материалния закон, поради което и определението му в процесната обжалвана част следва да се отмени, а делото – да се върне на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия.

По жалбата с вх.№ 277300/28.03.2022 г. на особения представител на В. Б. С. – адв.С.Х. срещу частта от първоинстанционното определение, с която производството по делото е било спряно.

Решаващият състав приема, че тази частна жалба е процесуално допустима, предвид че към момента на подаването й адв.Х. има качеството на особен представител на ответника С.

/процесуалните му пълномощия не са били прекратени от съда/. Освен това прекратителното определение на първоинстанционния съд, касаещо последния, като обжалваемо, не е влязло в сила с факта на постановяването му, поради което и този ответник е активно процесуално легитимиран да обжалва спирането на производството по делото.

Разгледана по същество решаващият състав намира тази частна жалба за неоснователна.

Според задължителните за настоящия състав тълкувателни мотиви, изложени в т.1 на ТР № 1/09.07.2019 г. по т.д. № 1/2017 г., основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото се разглежда в правната теория като абсолютна процесуална 3 пречка за надлежното упражняване правото на иск.

Приема се още, че връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела.

Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора.

Необходимостта от съдебна преценка за наличие на преюдициална връзка и акт на съда, постановяващ спирането на обусловеното делото, не променя абсолютния характер на пречката и императивността на процесуалното правило.

Поради това, наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му /гражданско, административно, наказателно/ и кога е образувано /преди или след обусловеното дело/, актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл.297 – чл.298, чл.300, чл.302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело.