Решение № 9872 от 25.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9872 гр. София, 25.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20251110121520 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищцата Л. В. В. твърди в подадената на 14.04.2025 г. искова молба и, че е сключила с ответника „Фератум България“ ЕООД договор за потребителски кредит № ******* от 14.11.2022 г., по силата на който й била отпусната в заем сумата от 3000 лв., която следвало да върне на 15 вноски, при посочен ГПР 49,6%, възнаградителна лихва от 29 %, но и при поето задължение за предоставяне на поръчителство по чл. 5 от договора – обезпечение, предоставено от *********** в полза на дружеството заемодател, за което се дължало възнаграждение. Договорът за потребителски кредит според ищцата бил нищожен, тъй като в него ГПР бил изчислен само въз основа на възнаградителната лихва като разход, но не и въз основа на възнаграждението за осигуряване на поръчителство. На 23.01.2023 г. ищцата върнала заема, като освен главницата платила и 454,34 лв. – включваща част от възнаградителната лихва. Доколкото посоченото в договора ГПР не включвало разхода за възнаграждение за поръчителство, то договорът бил недействителен и платеното над главницата било платено при начална липса на основание. Ето защо ищцата моли съда да осъди ответника да заплати сумата от 454,34 лв. (232,30 евро), представляваща недължимо платена сума над чистата стойност на главницата по договор за потребителски кредит № ******* от 14.11.2022 г. Претендира разноски.

Ответникът „Фератум България“ ЕООД оспорва иска. Сочи, че правилно ГПР по договора не отчита разходите по поръчителството на ***********, тъй като това дружество и ответникът били самостоятелни икономически оператори, несвързани помежду си, като договорът за гаранция учредявал самостоятелно облигационно правоотношение, по което ответникът не бил страна. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищцата.

1

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД

Предявената кондикционна претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага установяване плащането на парични суми от потребителя на търговеца и липсата на основание за плащането.

Ищцата навежда доводи за нищожността на договора, като наличието само на един основателен довод за нищожност на договора е достатъчно за констатацията за непораждане на желаните правни последици.

Ищцата твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен, тъй като годишният процент на разходите (ГПР) е грешно посочен, както и общата сума, дължима от потребителя.

Съгласно § 1, т. 2 ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Предходната точка дава дефиницията на общ разход по кредита за потребител. Това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Длъжникът потребител е поел задължение да осигури обезпечение, вкл. да сключи договор за поръчителство. На практика, става дума за липса възможност за индивидуално уговаряне от страна на потребителя, по силата на който потребителят поема заплащането на допълнителен разход, за да получи заем. Рискът от неплатежоспособността и зле преценената кредитоспособност на потребителя се възлага върху самия потребител, като върху него се прехвърля още един допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на потребителя по договора за потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да бъде посочен в ГПР. Дори да се приеме, че потребителят сам и доброволно е поел задължението за обезпечение, фактът, че в договора следва да се отрази този разход в ГПР не отпада. Само разходите за нотариални такси са сред изключените от законодателя разноски, които могат да не се калкулират в ГПР.

ГПР по договора за потребителски е посочено като 49,60%, но ако се отчитат вноските за поръчителство, а те трябва да се отчитат, ГПР ще бъде в по-голям размер. Така всъщност в процесния договор за потребителски кредит е нарушено изискването па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в самия договор ясно и недвусмислено да се посочи действителният размер на ГПР. Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК целият договор за заем е нищожен на това основание.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Нормата е специална и предвижда заместване по право на недействителния договор за потребителски кредит с договор за безлихвен заем в размер на действителната стойност на получения кредит от потребителя. Платеното в размер на чистата стойност на кредита е платено на правно основание и не подлежи на връщане, а разликата е платена без основание и подлежи. В случая представените писмени доказателства (л. 33 от делото) сочат, че потребителят е платил 3454,34 лв. Общо платеното над главницата е 3454,34-3000=454,34 лв. (232,30 евро).

2

Искът следва да бъде уважен в този пълен размер.

По разноските:

С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата.

Ищцата е платила общо 47,29 евро държавна такса. Дължимата държавна такса по исковата молба е била 21,73 евро, подадена по електронен път. За да връчи на ответника препис от исковата молба на хартия, съдът е разпечатал 35 бр. стр. По чл. 23, т. 3 ТДТ ГПК таксата за фотокопие е 0,05 еврох35=1,75 евро. Общо дължимата такса е 23,48 евро.

Разликата от 23,81 евро може да бъде върната на страната, ако бъде подадена съответна молба.

Разноските на страната са 23,48 евро за дължима държавна такса и 204,52 евро за адвокатски хонорар, който ответникът оспорва като прекомерен.

Според § 21, ал. 2 ЗИД ЗАдв., ДВ, бр. 17/2026 г., до влизането в сила на наредбата по чл. 36, ал. 4 (приета от министъра на правосъдието и Висшия адвокатски съвет) при определяне на възнагражденията при липса на договор се използват критериите, посочени в чл. 36, ал. 3, и се прилага по аналогия Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, издадена от Висшия адвокатски съвет.

Наредба № 1/2004 г. за минималните възнаграждения за адвокатската работа обаче е приета от Висшия адвокатски съвет, а това противоречи на правото на Европейския съюз.

Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.

При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни, нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.

Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката, достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и 3 възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 7200 лв.

При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30 дни на година за почивка за адвоката), това прави около 98,70 лв./час. (50,46 евро).

Доколкото делото е с много ниска фактическа и правна сложност и адвокатът не е губил време за явяване в открито заседание, а молбите си е подавал по електронен път, съдът намира, че трудът му се изчерпва до 3 часа – 0,5 час за консултация за клиента, 1,5 часа за изготвяне на исковата молба и 1 час за изготвяне на молба становище, общо 3 часа.

Възнаграждението в непрекомерен размер трябва да е 3х98,70=296,10 лв., респ. 151,39 евро.

Общо на ищцата следва да се присъдят разноски от 174,87 евро.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, да заплати на Л. В. В., ЕГН **********, на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 232,30 евро, платена без основание сума по договор за потребителски кредит № ******* от 14.11.2022 г., както и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 174,87 евро, разноски, сторени по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок от връчването на препис.

Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се удостовери в отрязъците от съобщенията.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4