Решение № 110 от 17.03.2026, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 110 гр. П., 17.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Г. Палова

Членове:

Мариана Ил. Димитрова

Николинка Н. Попова при участието на секретаря Диана Мл. Тодорова като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело № 20265200500012 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение № 1298/27.10.2025 г. постановено по гр.д. № 20255220102270 по описа на Районен съд – П., е отхвърлен искът на А. А. Б. с ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. П., ул. „Ц.Ц.“ № 40А против „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК:

131134023, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, за обявяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит № *********** от 28.07.2022 г.

Осъдена е А. А. Б. да заплати на ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД съдебни разноски в размер на 300 лв.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от А. А. Б., чрез адв. М. с изложени оплаквания за незаконосъобразност. Твърди, че неправилно РС е приел, че не са налице условията за обявяване на договора за нищожен, тъй като по делото било изяснено, че както договорът за потребителски кредит, така и договорът за застраховка са сключени на една и съща дата 28.07.2022 г. и очевидно е било невъзможно клаузите по договорите да бъдат договорени индивидуално. Позовава се на практика на СЕС. По въпросите за това, дали разходите по договора за застраховка следва да бъдат включени в ГПР, поддържа, че ако това е направено, ГПР би възлязъл на 92,01%, което значително надхвърля максимално допустимия размер по чл. 19, 1 ал.4 от ЗПК. Искането е, решението на РС да бъде отхвърлено, вместо което предявеният иск да бъде уважен, с присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ТИ БИ АЙ БАНК ЕАД с искане решението на РС да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно постановено, ведно с присъждане на разноските за тази инстанция.

Въззивният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, като взе предвид становищата, изразени в съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:

В исковата си молба против „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: 131134023, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 5254, ищцата А. А. Б. с ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. П., ул. „Ц.Ц.“ № 40А чрез своя процесуален пълномощник е твърдяла, че на 28.07.2022 г. е сключила договор за потребителски кредит за общо ползване № *********** с ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД. В изпълнение на договора ответникът й е предоставил потребителски кредит в размер на 3900 лв. за срок до 05.08.2025 г. срещу фиксирана годишна лихва в размер на 41.09 % и годишен процент на разходите в размер на 48.68 %. Твърдяла е, че общата дължима сума по кредита е в размер на 9273.94 лв., която следвало да бъде заплатена разсрочено на 35 месечни погасителни вноски по 257.61 лв. и една последна вноска в размер на 257.59 лв. Твърдяла е още, че с посредничеството на ответника е била включена в застрахователна програма „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“, в рамките на която ответникът я застраховал за нейна сметка при застрахователя „Кардиф Животозастраховане, клон България“ със сертификат № 1***********2022 от 28.07.2022 г. Застрахователната премия била заплатена от ответника в полза на застрахователя, но сумата била включена като част от задълженията на потребителя по договора за кредит.

Ищцата е поддържала, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.22 ЗПК поради неспазване на изискването по чл.10, ал.1 ЗПК за минимален размера на шрифта, на който бил написан договорът. Договорът бил нищожен и поради неправилно определяне и посочване на годишния процент на разходите в нарушение на изискването по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като кредиторът не бил посочил кои разходи формират посочения ГПР и не бил взел предвид разходите за застрахователната премия. Твърдяла е, че ако тези разходи се имат предвид, ГПР щял да надхвърли максималния праг по чл.19, ал.4 ЗПК. Договорът бил нищожен и поради несъответствието на приложения погасителния план с изискването по чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК. Освен това ищцата е поддържала, че клаузата за дължима договорна лихва от потребителя 2 е нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като размерът на лихвата превишавал установения от съдебната практика максимално допустим размер на трикратната законна лихва за забава. Поддържала е и че клаузата за заплащането на застрахователна премия от потребителя е неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като била уговорена във вреда на потребителя и водела до значително оскъпяване на кредита.

Искането е съдът да обяви договора за нищожен с присъждането на разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е оспорил иска. Твърдял е, че сключеният между страните договори за кредит е действителен и не страда от посочените от ищцата пороци. Признал е, че при определяне размера на ГПР по кредита не са взети предвид разходите за застрахователни премии, но е отрекъл това да е нарушение на закона. Твърдял е, че сключването на застраховката не е задължително условие за предоставянето на кредита.

Поддържал е, че в самия договор е предвидена възможност за потребителя да избере дали да бъде застрахован, както и възможност да се откаже от застраховката. Твърдял е, че при тази хипотеза разходите за застрахователни премии не следвало да са част от елементите на ГПР по §1, т.1 ДРЗПК.

Твърдял е още, че размерът на възнаградителната лихва по кредита не накърнява добрите нрави, а съдебната практиката, на която се позовава ищцата, била формирана преди измененията в чл.19, ал.4 ЗПК в сила от 23.07.2014 г., с които бил определен максималния размер на разходите за потребителя, който в случая не бил надхвърлен. Твърдял е, че шрифтът на договора за кредит бил в размера по чл.10, ал.1 ДПК, а отклоненията касаели договора за застраховка, който не бил част от договора за кредит и за него важали изискванията за форма и съдържание по чл.344 и сл. КЗ. Моли искът да бъде отхвърлен и претендира разноски.

Безспорно е между страните, че между тях е сключен договор за потребителски кредит № *********** от 28.07.2022 г., по силата на който ответникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД се задължил да предостави на ищцата потребителски кредит в размер на 5284.56 лв. за срок до 05.08.2025 г. срещу фиксирана годишна лихва от 41.09 %. Общата дължима сума по кредита е 9273.94 лв., от които 5284.56 лв. – главница и 3989.38 лв. – лихва. Не е спорно също така, че ищцата е получила по сметка сума в размер на 3900 лв., а с останалата част в размер на 1384.56 лв. е заплатена застрахователна премия по сключена от нея застраховка „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ със застрахователя „Кардиф Животозастраховане“, клон България. Сключването на застраховката се установява от представения Сертификат № 1***********2022 от 28.07.2022 г., който е подписан от ищцата.

В чл.7.1 от договора е посочено, че размерът на кредита е 3900 лв., 3 размерът на застрахователната премия е 1384.56 лв., а общият размер на кредита е 5284.56 лв.

Чл.7.2.2 от договора е предвидено, че ако потребителят е пожелал да сключи някоя от предвидените застраховки /в чл.19 е посочено, че не е задължително сключване на застраховка/ сумата от кредита, предназначена за застрахователна премия се превежда от кредитодателя на застрахователя.

Клаузата на чл.7.1 от процесния договор е нищожна на основание чл.26 ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.146, ал. 1 от ЗЗП. Същата противоречи на чл.143 ал.1 т.19 ЗЗП, защото потребителят не е имал възможност да прецени икономическите последици от сключването на договора. Незаконосъобразно ответникът приобщава към главницата застрахователната премия, докато по същество и по икономическата си същност последната представлява съществен и много голям като размер разход по кредита. Вярно е, че формално застраховката е извън обхвата на §1 т.1 ДР на ЗПК, защото формално не е била задължителна за ищеца. От друга страна включването й в предварително подготвен от ответника документ и липсата на други възможности на ищеца да обезпечи задълженията си по договора обезсмисля клаузата на чл.19 от същия, че застраховката „не е задължителна“. В случая ищецът е получил само сумата от 3900 лева, а така наречената застраховка формира допълнителен разход по кредита в размер повече от 1/3 от цената на действителния размер на кредита.

Налице е противоречие и с чл.143 ал.1 т.13 и т.14 ЗЗП, защото не е ясно как е определена застрахователната премия на застрахователя и по този начин е създадена конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по договора за потребителски кредит /Рeшение на СЕС (девети състав) от 21.03.2024 г по дело C‑714/22 /. Реално процесният договор за заем не е изготвен на разбираем език съгласно изискването на закона. На практика ответникът принуждава потребителите-заемополучатели да му заплащат допълнителна скрита лихва под формата на застрахователна премия в полза на трето лице. Поради това и на основание чл.22 ЗПК във вр. чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК процесният договор за заем е изцяло недействителен.

В свое Решение от 15.06.2023 г. по дело № С-520/2021 на СЕС приема, че в контекста на обявяването на договор за ипотечен кредит за изцяло недействителен, тъй като след премахването на неравноправните клаузи той не може да се изпълнява, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че страните-членки на ЕС не трябва да допускат съдебна практика по тълкуване на националното право, според която кредитната институция има 4 право да иска от потребителя обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за изпълнението на този договор, както и плащането на законна лихва за забава, считано от поканата за плащане.

Доводите, обосноваващи този извод, се съдържат в мотивите на самото решение. Така в § 81 от решението се казва, че в съответствие с принципа nemo auditur propriam turpitudinem allegans (никой не може да се позовава на собственото си противоправно поведение), не може да се приеме нито, че дадена страна извлича икономически облаги от своите неправомерни действия, нито че тя ще бъде обезщетена за неблагоприятните последици, предизвикани от такива действия.

По-нататък СЕС приема, че евентуалната недействителност на договора за ипотечен кредит е последица от използването на неравноправни клаузи от банката, поради което тя не може да бъде обезщетена за загубата на печалба, аналогична на тази, която се надява да извлече от посочения договор.

СЕС приема още, че доводът, свързан със стабилността на финансовите пазари, не е релевантен при тълкуването на Директива 93/13, която цели да защити потребителите, както и че не може да се приеме, че продавачите или доставчиците могат да заобиколят преследваните с Директива 93/13 цели по съображения за запазване на стабилността на финансовите пазари. В решението се посочва, че всъщност банковите институции трябва да организират дейността си в съответствие с тази директива, която трябва да има възпиращо действие по отношение на търговците и практиката им да сключват договори, съдържащи неравноправни клаузи, под страх от обявяването на договорите за нищожни.

Поради това СЕС приема, че в контекста на обявяването на договор за ипотечен кредит за изцяло недействителен, тъй като след премахването на съдържащите се в него неравноправни клаузи той не може да се изпълнява, Директива 93/13 не допуска тълкуване на националното право, според което кредитната институция има право да иска от потребителя обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за изпълнението на този договор, както и плащането на законна лихва за забава, считано от поканата за плащане.