Определение № 1028 от 04.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1028 гр. София, 04.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20258002104843 по описа за 2025 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. О. Ч., подадена чрез адв. К. Р. от АК – [населено място], срещу въззивно решение № 137 от 14.07.2025г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 255/2025г., в частта, с която потвърждавайки решение № 471 от 20.11.2024г. по гр.д. № 419/2024г. на Хасковски окръжен съд в обжалваната му част, като краен резултат е осъдена да заплати на М. М. Д. 74 840 лв., представляващи част от неизпълненото й задължение за връщане на дадената й в заем сума от 100 000 лв., получени, както следва: 35 000 лв. на 07.02.2018 г. и 65 000 лв. на 17.02.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на делото 21.05.2024 г., до окончателното й изплащане.

В касационната жалба срещу решението се релевират доводи за неправилност на решението поради съществено нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа доводи, че съдът не е санкционирал процесните договори за заем през призмата на ЗПК, ЗЗП и на относимите Директиви, гарантиращи правата на потребителите, като по този начин не е осъществил законоустановеното си задължение за проверка на процесните договори за съдържание на неравноправни клаузи; че е допуснал 1 процесуално нарушение като е оставил без уважение доказателствените искания, относими към установяване противоречието на процесните договори със ЗПК, ЗЗП и относимите Директиви; че неправилно съдът е приел за доказана основателността на претенцията на базата на влязлото в сила решение по частичния иск, което е основано на недопустими свидетелски показания относно предаване на сумата от 100000лв., дадени от съпругата на ищеца, както и на разписка, която е оспорена, че не съдържа дата и за която се твърди, че е подписана под принуда. Искането е за неговата отмяна и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане и даване на възможност за ангажиране на доказателства. При условията на евентуалност иска отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове като погасени по давност.

Ако съдът приеме, че претенцията не е погасена по давност, касаторът заявява искане същият да отхвърли иска за разликата над 35000лв., тъй като счита, че по делото е установено безспорно със свидетелските показания, че върнатата сума е в размер 40000лв. В случай, че съдът счете претенцията на ищеца в пълен размер, заявява искане по чл.241 ГПК за разсрочване на изпълнението на решението поради затрудненото й имуществено състояние. Претендира разноски.

В касационната жалба е инкорпорирано и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, който да отговори на следните въпроси:

1/ Допускат ли чл. 6, ал. 1 и чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и чл. 22 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, тълкувани във връзка с принципа на ефективност на Правото на ЕС, национална съдебна практика, която възпрепятства национален съд да упражни контрол върху евентуалната неравноправност на клаузи или части от клаузи на договор, които не са били разгледани в рамките на предходно производство, касаещо част вземането по този договор?

2/ Допускат ли чл. 6, ал. 1 и чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и чл. 22 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, тълкувани във 2 връзка с принципа на ефективност на Правото на ЕС, национално законодателство, което чрез въвеждането на преклузивни срокове, възпрепятства национален съд във въззивна съдебна инстанция да събира доказателства, касаещи евентуалната неравноправност на клаузи или части от клаузи на договор, които не са били събрани в рамките на първоинстанционното производство, тъй като първоинстанционният съд се е позовал на силата на пресъдено, повлиян от националната съдебна практика, посочена в първия въпрос?

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК във връзка с въпроса: „Допустимо ли е въззивният съд в производство по искане за осъждане на потребител да плати дължимия остатък от вземането, произтичащо от сключен с него договор, да проверява служебно евентуалната неравноправност на клаузите на този договор, когато в предходно съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, не е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори?"

Счита, че позовавайки се на т. 2 на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г., постановено по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и възприемайки силата на пресъдено нещо на преждепостановеното решение на Районен съд - Хасково, Апелативен съд - Пловдив не съобразява трайната съдебна практика на Съда на европейския съюз, потвърдена в Определение на СЕС от 18 декември 2023 година, постановено по дело С-231/23, както и на изложеното в Решение на СЕС от 17 май 2022 година, постановено по дело С600/19, МА срещу Ibercaja Banco SA.

Ответникът по касационната жалба - М. М. Д., в писмен отговор, подаден чрез адв. Н. М. от АК К., изразява становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата.

Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу 3 подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе дали са налице предпоставки за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, както и дали са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС съобрази следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявените от Д. против Х. Ч. обективно кумулативно съединени искове по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът е поддържал, че с ответницата се познавали отдавна като съседи, поддържали много добри отношения, помагали си взаимно, в периода 2015 г. - 2016 г. по искане на ответницата, която имала финансови затруднения, той неколкократно й услужвал с различни парични суми, които тя връщала. В началото на 2018 година му поискала в заем сума в размер от 30 000 лв. до 40 000 лв., която трябвало да върне на трето на процеса лице бързо заради наложените й запори на банковите сметки и възбрани от частен съдебен изпълнител, като за да й помогне, той сключил договор за потребителски кредит с „Банка ДСК“ АД в размер на 35 000 лв., които изтеглил на 07.02.2018 г. и същия ден ги предоставил на ответницата в присъствието на М. Д. и З. Ч. с уговорката Ч. да заплаща по 440 лв. месечно за погасяване на банковия заем. По искане на ответницата на 17.02.2018 г. той й предоставил още 65 000 лв., от които 20 000 лв. лични спестявания и 45000лв., предоставени му безвъзмездно от неговия баща, като първоначално между страните не бил подписан никакъв документ, но тъй като сумата била голяма, в края на ноември 2018 г. ответницата написала и подписала разписка с посочване на получаването и начина за връщане на заетите средства. Тъй като Ч. не изпълнила задължението си, той предявил против нея частичен иск, като с влязло в сила решение № 325/23.04.2024 г., постановено по гр.д. № 2640/2022 г. по описа на Районен съд - Хасково, тя била осъдена да му заплати 5 000 лв., представляващи част от неизпълненото й задължение за връщане на дадените в заем 100 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 30.08.2022 г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски. След влизане на решението в сила Ч. му заплатила тази сума, както и до момента му върнала още 20 160 лв., т.е. общо 25 160 лв., а остатъкът от задължението й е 74 840 лв., които не са платени.

4

Предвид изложеното ищецът заявил искане съдът да постанови решение, с което да осъди ответницата да му заплати сумата 74 840 лв., представляваща част от неизпълненото й задължение за връщане на дадената й в заем сума от 100 000 лв., от които 35 000 лв. получени на 07.02.2018 г. и 65 000 лв. получени на 17.02.2018 г., както и лихва за забавено плащане на тази сума в размер на законна лихва за забава за страната, считано от 30.08.2022 г. датата на предявяване на исковата молба по гр.д. № 2640/2022 г. по описа на Районен съд - Хасково, до окончателното й изплащане. Поддържал е също, че задължението не е погасено по давност, тъй като уговореният срок за връщане на сумите е 01.05.2020 г., а исковете са предявени на 21.05.2024 г. Претендирал е и направените по делото разноски.

Ответницата Ч. е оспорила предявените искове като неоснователни и недоказани. Поддържала е, че не е получавала от ищеца в заем сумата 100 000 лв., подписала разписката поради страх и заплаха, реално получената от нея сума в заем била 20 000 лв. и до август 2020 г. върнала на ответника над 40 000 лв., с което изпълнила задължението си. Въвела е довод, че ищецът извършва кредитиране по занятие, поради което следва да се приложат разпоредбите на ЗПК. Направила е възражение за погасяване на задължението по давност, доколкото в края на ноември 2018 г. получила покана от ищеца за връщане на дадената в заем сума и оттогава започнал да тече предвиденият в закона петгодишен срок, а същият е изтекъл в края на декември 2023 г.

Възразила е и относно началния момент на лихвата за забава, който трябва да бъде датата на подаване на исковата молба по настоящото дело - 21.05.2024 г.

Претендирала направените по делото разноски.

С първоинстанционното решение Ч. е осъдена да заплати на Д. 74 840 лв., представляващи част от неизпълненото й задължение за връщане на дадената й в заем сума от 100 000 лв., получени, както следва: 35 000 лв. на 07.02.2018 г. и 65 000 лв. на 17.02.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на делото - 21.05.2024 г. до окончателното й изплащане, както и 8 995,60 лв . направени по делото разноски, от които 2 995,60 лв. заплатена държавна такса и 6 000 лв. с включено ДДС адвокатско възнаграждение, като е отхвърлен искът за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от 30.08.2022 г. датата на предявяване на искова молба, предмет на разглеждане по гр.д. № 5

2640/2022 г. по описа на Районен съд – Хасково, до 20.05.2024 г.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответницата в осъдителната му част, а в частта, в която е отхвърлен искът за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от 30.08.2022 г. до 20.05.2024 г., решението не е обжалвано и е влязло в сила.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част, въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение по уважения частичен иск за паричното вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявения в настоящия исков процес иск за защита на вземането за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Позовал се е на разясненията, дадени в т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. 5 № 3/2016 г., което е задължително за органите на съдебната власт. С оглед на това е приел за установено, че между страните са били сключени два договора за заем на посочените дати на обща стойност 100 000 лв. По първия от тях уговорката между страните към момента на сключването му е била ответницата да връща всеки месец по 440 лв. за изплащане на заема на Д. към „Банка ДСК“ АД, което тя е правила 14 месеца /според признанието на ищеца/. По втория договор нямало данни за конкретна уговорка, поради което съдът приел, че първоначално задължението е било без определен падеж, но впоследствие след подписване на разписката от Ч. /без дата, но не по-късна от 30.11.2018 г., когато е отбелязано първото връщане на суми/ страните са се споразумели, че задължението по двата договора ще бъде изпълнено найкъсно до 01.05.2020 г., който срок е уговорен в полза на длъжника, на когото е дадено правото да погасява задължението и предсрочно. Съдът е възприел извода на първоинстанционния съд за неприложимост на разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите в отношенията между страните, тъй като от една страна Законът за потребителския кредит не се прилага при договори за кредит, по които не се начисляват лихва или други разходи за потребителя /чл. 4, ал. 1, т. 5 от ЗПК/, а от друга страна в отношенията между страните е неприложим Законът за защита на потребителите, доколкото ищецът няма качество на търговец по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, а именно физическо или юридическо лице, което продава или предлага за продажба стоки, предоставя услуги или сключва договор с потребител като част от своята търговска или 6 професионална дейност в публичния или в частния сектор, както и всяко лице, което действа от негово име и за негова сметка. Обосновал е извод, че нито в производството по гр.д. № 2640/2022 г. по описа на Районен съд – Хасково по предявения частичен иск, нито в настоящото такова за присъждане на пълния размер на задължението е установено, че ищецът извършва кредитиране като търговска дейност или по занятие, осигуряваща пари от един субект на друг срещу цена, включваща в себе си разходите по предоставяне на главницата и печалбата от дейността, които общо се калкулират в лихвата. Счел е, че този извод не може да бъде изведен и на основата на това, че между страните са били сключени предходни договори за заем, тъй като няма данни по тях да е била уговаряна лихва за ползване на сумите, т.е. заемодателят да е получавал ползи под форма на граждански плод. Приел е за неприложимо в случая ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според което съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, дори да не е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Посочил е, че в случая съдът няма правомощие служебно да следи за нищожността по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, доколкото няма договор, сключен с потребител, както и поради това, че от съдържанието на договора не се установява наличие на неравноправни клаузи в него /например уговорен висок размер на лихвата, кратък срок за изпълнение или друго обременително условие/, какъвто извод за нищожност на сделката не може да бъде направен и от събраните по делото доказателства. По тази причина въззивният съд е приел и това, че в случая са неприложими и разрешенията, приети по дело С421/14, С-397/11, С-260/18 и С-118/17, всички на СЕС, по приложение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и съответните съдебни актове на Върховния касационен съд в тази насока.