Решение № 942 от 14.08.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 942 гр. Бургас, 13.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско дело № 20232100500148 по описа за 2023 година

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Н. С. Д., с адрес гр.К****, подадена чрез назначения й от съда особен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК – адв.Л. Д., против решение № 2374 от 27.10.2022 г., постановено по гр.д.№ 6904/2022 г. по описа на РС-Бургас, с което е прието за установено, че Н. С. Д. дължи на „Йеттел България“ ЕАД, ЕИК ****, сумата от 98.86 лева, представляваща месечни абонаментни такси за предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги по договор за мобилни услуги от 31.01.2019 г. с предпочетен номер +******, за отчетния период от 31.01.2019 г. до 04.04.2019 г., и сумата от 55.80 лева, представляваща лизингови вноски по договор за лизинг от 31.01.2019 г. за периода от 06.2019г. до 12.2020г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 16.12.2020г. до изплащане на вземането, които вземания са присъдени със заповед за изпълнение № 261362/18.12.2020 г. по ч.гр.д.№ 8170/2020 г. по описа на БРС.

Във въззивната жалба се изразява недоволство от постановеното решение, като същото се счита за недопустимо, неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие на материалния и процесуалния закон. Посочва се, че макар и съдът да е възприел възражението на ответната страна за липса на предсрочно прекратяване на договорите, в грубо нарушение на диспозитивното начало и недопустимо е разширил предмета на делото и обема на защитата на ответника, като поставяйки последния в 1 процесуална изненада необосновано е приел, че претендираните суми се дължат, но не на твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост, а на основание „нормална“ изискуемост, която била настъпила, поради изтеклия срок на договора. Според въззивника, този извод на съда не е обоснован въз основа на доказателствата по делото, а на произволни предположения, като ищецът не се е позовавал на обстоятелството, че процесните договори били с изтекъл срок на действие и същото недопустимо е въведено от съда в предмета на делото след приключване на съдебните прения. Моли въззивния съд да обезсили обжалваното решение като недопустимо и да върне делото за ново разглежда от друг състав на БРС, или обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови друго за отхвърляне на исковата претенция. Не се правят доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна „Йеттел България“ ЕАД, в кйто са изложени подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба и се изразява съгласие с изводите на районния съд. Моли се за оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на обжалваното решение. Не се правят доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноските по настоящото дело.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от лице, което има правен интерес от обжалването и отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, поради което съдът я намира за допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, след преценка на събраните по делото доказателства и предвид разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявеният иск е с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, уточнена с допълнителна молба, от „Теленор България“ ЕАД (сега „Йеттел България“ ЕАД) против Н. С. Д., за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 154.66 лв., от която сума: 98.86 лв. – задължения за заплащане на месечни абонаментни такси по договор за мобилни услуги от 31.01.2019 г. с предпочетен номер +******, за отчетен период 31.01.2019 г. - 04.04.2019 г. и 55.80 лв. – задължение за заплащане на лизингови вноски по договор за лизинг от 31.01.2019 г., по който на ответницата е предоставено устройство Nokia модел 2.1 Dual Blue Silver, дължими за периода от м.06.2019 г. до м.12.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 16.12.2020 г. до изплащане на вземането, за което ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК с № 261362/18.12.2020 г. по ч.гр.д.№ 8170/2020 г. по описа на БРС.

Изложени са твърдения, че на 31.01.2019 г. между страните е бил сключен 2

Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +******, за срок от две години, с избран абонаментен план Тотал и месечна абонаментна такса в размер на 26.99 лв. На същата дата – 31.01.2019 г. между страните е бил сключен и Договор за лизинг, с който на ответницата е било предоставено устройство Nokia модел 2.1 Dual Blue Silver, с лизингова цена в размер на 119.17 лв., която ответницата се задължила да заплати с една първоначална вноска от 50 лв. при сключване на договора и 23 месечни лизингови вноски в размер на 2.79 лв., всяка от тях. Твърди се, че ответницата е ползвала предоставяните й мобилни услуги, като за потреблението за периода 05.01.2019 г.04.04.2019 г. са издадени три броя фактури на обща стойност от 98.86 лв., които не са заплатени в срок до 20-то число на съответния месец. Поради неплащането, ищецът е прекратил едностранно договора за мобилни услуги и на 05.06.2019 г. издал крайна фактура. А с оглед прекратяване на договора за мобилни услуги, дължимите месечни лизингови вноски за предоставеното за ползване устройство са били обявени за предсрочно изискуеми на основание т.12, ал.2 от ОУ, поради което ответницата дължала сумата от 55.80 лв., представляваща сбора от 19 лизингови вноски за периода от месец юни 2019г. до месец декември 2020г. и една допълнителна вноска за изкупуване на устройството в размер на 2.79 лв. За тези суми ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 8170/2020 г. на БРС, но същата била връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което и в изпълнение указанията на съда е предявил настоящия установителен иск.

Ответницата Н. С. Д. е представлявана в процеса от особен представител – адв.Л. Д., назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК, който не е депозирал отговор в срока по чл.131 ГПК. В съдебно заседание особеният представител е изразил становище за неоснователност на исковете и моли за тяхното отхвърляне, тъй като ищецът не е представил доказателства във връзка с прекратяване на договорите, от което черпи правата си.

По делото са ангажирани писмени доказателства – цитираните в исковата молба договори и приложения към тях, подписани от двете страни, фактури и общи условия, които доказателства не са оспорени от ответника по надлежния ред.

С обжалваното решение, първоинстанционният съд е уважил предявените искове като неоснователни. Съдът е приел, че по делото е доказана облигационната връзка между страните, възникнала със сключване на договора за мобилни услуги между тях, като няма данни на ответника да не е осигуряван достъп до мобилната мрежа, нито данни, че мрежата на оператора въобще не е функционирала на територията, където е пребивавал длъжникът, поради което той дължи и сумите за разговори и съобщения извън месечните такси. Поради това, съдът е приел, че начислените месечни такси се дължат в претендирания от ищеца размер от 98.86 лв. и е уважил претенцията като основателна. По отношение на търсените лизингови вноски съдът е приел, че ищецът е предал лизинговото устройство в държание на ответника, 3 удостоверено с подписването на договора, но не са налице условията по чл.12, ал.2 от ОУ към договора за лизинг да бъдат обявени за предсрочно изискуеми лизинговите вноски в случай на прекратяване на основния договор, тъй като договор за мобилни услуги не е бил прекратен от ищеца преди изтичане на срока му. В тази връзка, БРС е съобразил, че договорът за лизинг е с изтекъл срок на действие, поради което всички лизингови вноски се дължат не заради предсрочната си изискуемост, а заради това, че са с настъпил падеж и са дължими от ответника, поради което и доколкото няма данни устройството да е било върнато, то договорът е действал през целия уговорен срок и затова ответникът дължи всички неплатени вноски по лизинга. По тези съображения съдът е уважил като основателен и иска за лизинговите вноски в претендирания размер от 55.80 лв.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта м у – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, постановено е от законен състав и в пределите на правораздавателната дейност на съда, не е налице и нарушение на императивна материалноправна норма.

С оглед събраните по делото доказателства и приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не се спори между страните. БРС е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, ангажирани от страните, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въззивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК и затова не е необходимо събраните пред първата инстанция доказателства да се преповтарят и от въззивния съд.

Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите правни изводи на БРС за основателност на исковата претенция, които са формирани въз основа на установената по делото фактическа обстановка, същите за правилни и в съответствие със закона, поради което въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК и по този начин те стават част и от настоящия съдебен акт.

4

По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Неоснователни са възраженията на въззивника за допуснати от районния съд нарушения на съдопроизводствените правила, като наличието на такива не се констатира от настоящия съд. В тази връзка, не се споделят от въззивната инстанция и доводите в жалбата за недопустимост на първоинстанционното решение. В случая, съдът се е произнесъл в рамките на въведените от ищеца основания и в обхвата на търсената с иска защита, поради което не е налице разширяване на предмета на делото, както и твърдяното от въззивника нарушение на диспозитивното начало в процеса.

Не се споделят от настоящия съд и възраженията в жалбата по правилността на решението и за необоснованост на изводите на първата инстанция.

В настоящия случай, БРС правилно е приел, че по делото е безспорно установено наличието на облигационни правоотношения между страните по описаните в исковата молба договор за предоставяне на мобилни услуги и договор за лизинг, същите са подписани от двете договарящи страни и не са оспорени в процеса по надлежния ред, като не е оспорено и предоставянето, респ. ползването на услугите и на мобилното устройство. Ищецът се е позовавал на неизпълнение от ответника на задълженията му по тези договори и като доказателство е представил фактури за начисленото потребление и месечните абонаментни такси, които също не са оспорени по делото по надлежния ред. Тук е необходимо да се отбележи, че уговорения размер на месечните абонаметни такси се дължи от абоната за срока на договора, независимо дали същият ползва услугите по него, поради което дължи уговорената месечна абонаментна цена за избрания от него абонаментен пакет, на базата на ежемесечно отчитане и издаване на ежемесечни фактури. Доколкото предоставянето на услугите не е оспорено от ответницата и с оглед липсата на данни същата да е изпълнила задълженията си за плащане на месечните абонаменти, настоящият съд намира за правилен извода на БРС, че Д. дължи на „Йеттел България“ ЕАД падежиралите и неплатени такси по договора за мобилни услуги в претендирания размер от 98.86 лв.