Решение № 261038 от 28.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр.София, 28.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и осми май през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

Ива Нешева при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 16 497 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 455322/20.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 15 615/2017 г. по описа на СРС, ГО, 90 състав, са отхвърлени предявените от А.Е.Ч., ЕГН ********** срещу Г.П.Т., ЕГН ********** обективно съединени искове за осъждането на ответницата да заплати на ищеца на основание чл.93, ал.2 ЗЗД сумата 5 722,00 евро, представляваща незаплатен дължим задатък, поради неизпълнението и развалянето по вина на ответницата на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между страните на 08.09.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.03.2017 г. до окончателното й заплащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 473,45 лева – мораторна лихва върху границата от 5

722,00 евро за периода от 13.10.2016 г. до 13.03.2017 г.

Със същия съдебен акт са отхвърлени и предявените от В.Г.Ц., ЕГН ********** срещу Г.П.Т., ЕГН ********** обективно съединени искове за осъждането на ответницата да заплати на ищцата на основание чл.93, ал.2 ЗЗД сумата 5 722,00 евро, представляваща незаплатен дължим задатък, поради неизпълнението и развалянето по вина на ответницата на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между страните на 08.09.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.03.2017 г. до окончателното й заплащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 473,45 лева – мораторна лихва върху границата от 5 722,00 евро за периода от 13.10.2016 г. до 13.03.2017 г.

Срещу така постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищците А.Е.Ч. и В.Г.Ц., с която същото е обжалвано в цялост. В същата се поддържа, че атакуваното първоинстанционно решение е неправилно – постановено при нарушение на материалния закон, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че същото е резултат от: едностранчив и непълен анализ на приложени и приети по делото писмени доказателства – предварителен договор и др.; несъответствие между установените по делото факти и наложените от съда правни изводи и нарушение на процесуалните правила и норми; че е постановен един дефектен съдебен акт, предвид това че в диспозитива му не съдържа указание за начина на обжалването му в нарушение на чл.236, ал.1, т.8 ГПК, което е сериозен негов пропуск и основание за отмяната му. Твърди се и че е допуснато нарушение при изготвянето на доклада; че неправилно е тълкуван представеният предварителен договор относно волята на страните по отношение на определянето на „капаро“ или „задатък“ по него и изведените изводи на съда, че само „даденото“ капаро изчерпва задължението на купувача по този договор; че СРС не е съобразил, че страните имат договорна автономия да определят правата и задълженията си в конкретен, сключен договор и че съдът не може да преиначава или коригира служебно тяхната воля и да тълкува договора в разрез с изричните уговорки на страните, в т.ч. и чл.2.2 от подписания договор; че ответникът не може да се освободи от плащане на част от задатъка по предварителния договор, само защото е решил да не го прави и че съдът не би следвало да толерира подобен „отказ от поети задължения“ по сделката, а да уважи предявения иск за заплащане на тази част от задатъка/капарото, която е дължима, но не е платена.

Наведени са доводи и че съставът на първоинстанционния съд е нарушил чл.20 ЗЗД и в този смисъл решението е необосновано; че последният неправилно е разтълкувал и волята на съконтрагентите във връзка с представянето на удостоверенията за тежести; че удостоверението за тежести не е документ, който легитимира продавача като собственик на съответния имот и че не е част от задължителните изисквания за изповядване на нотариалната сделка, като не е отчетено и че представянето на такова удостоверение не е договорено като условие за доплащане на капарото от купувача, а е свързано само с дефиниране на срока, в който задължително следва да се доизплати това задължение, което означава, че непредставянето на удостоверението за тежест не е условие за отказ от плащане, а само за отлагане на дължимото плащане. Релевирани са твърдения и че СРС необосновано е придал значение на представени негодни доказателства от ответника, оспорени своевременно от ищците – в съдебно заседание са посочили, че тези кореспонденция не е оформена по начин, легитимирац нейното авторство, адресат и съдържание; че не е съобразена разпоредбата на чл.13 ЗЕДЕУУ, както и че процесният предварителен договор не е прекратен и не може да бъде прекратен едностранно по волята на неизправната страна – ответницата, съотв., че към датата на така нареченото „прекратяване на договора“ /констативен протокол от 30.11.2016 г. на нотариус И.И./ са били изпълнени всички условия за предоставяне на документи от страна на продавача, в т.ч. и удостоверения за тежести и неизпълнение от страна на продавача не е налице.

Молят въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови решение, с което да уважи предявените искове. Претендират присъждането на направените в производството разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответницата Г.П.Т.,***, в който се поддържа, че жалбата е неоснователна и недоказана, а атакуваното решение – законосъобразно. Намира за неоснователни изложените възражения относно липсата на указания за начина на обжалване и непълнота на доклада, както и за неправилно тълкуване на разпоредбите на предварителния договор. Инвокира съображения, че съгласно разпоредбата на чл.2.2 от сключения договор е постигната уговорка купувачът да загуби само изплатената сума като задатък по т.1.3.1 и т.1.3.2, ако не сключи договор при условията и сроковете на същия, но не и сумата, която не е била платена; че вложеният в клаузата действителен общ смисъл е, че купувачът би загубил само даденото, но не и нещо, което не е дал; че ако страните са искали да уговорят, че би се дължала сума в размер на 14 400,00 евро, независимо дали е предадена като задатък, то клаузата би имала друга формулировка, като се поддържа и че горното е видно и от систематичното тълкуване на чл.2.1 и чл.2.2 от част ІІ, уреждащи хипотези на отговорност и санкции, при които сумите по чл.1.3.1 и чл.1.3.2 са предадени, както и че нещо, което не е било дадено изобщо не представлява задатък с оглед реалния характер на това акцесорно задължение. Релевирани са съображения и че неизпълнението на задължението на продавачите по чл.1.5 от предварителния договор, едно от които е и удостоверението за вещни тежести, в определения срок от 15 дни от датата на сключване на договора, както и за осигуряване на достъп до имота на назначени от банката оценители, е довело до неодобряване на направеното искане за кредитиране от ответницата; че значително по-късното представяне на удостоверението за вещни тежести вече е било безполезно за нея – отпаднал е правния й интерес от изпълнение на задължението на продавачите и е обосновал отказа й от договора. Поддържа се, че електронните съобщения на ответницата са в съответствие с чл.3, ал.2 ЗЕДЕУУ, че не следва да бъдат кредитирани съображенията на ищците за електронен подпис в квалифицирана форма; че отказът от договора е бил потвърден от Г.Т. и при оформянето на констативния протокол от 30.11.2016 г.; че исковите претенции са неоснователни и поради факта, че задатъкът е реално съглашение и за да е налице същият следва да е даден; че жалбоподателите неправилно смесват фактическите състави на чл.93, ал.2 и ал.3 от ЗЗД – заявяват, че не са се отказали от договора, че той продължава да действа и не е прекратен, а това изключва претенцията им за задържане на получения задатък, а още по-малко за присъждане на нов; че не е налице виновно неизпълнение на задължение от страна на далия задатък, но дори и да се приеме обратното ищците могат единствено да задържат получения такъв, като за целта се откажат от договора.

Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди решението на СРС. Заявява искане за присъждане на разноски за настоящото производство.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирани страни в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, като по отношение на същото не намира приложение нито едно от изключенията, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

В подадената искова молба, с която първоинстанционният съд е сезиран, ищците А.Е.Ч. и В.Г.Ц. поддържат, че по силата на сключен между тях и ответницата предварителен договор от 08.09.2016 г. за покупко-продажба на недвижим имот, намиращ се в землището на с.Кладница, Община Перник, Екологично селище „Делта Хил“, представляващ еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 88,30 кв.м. и РЗП от 182,80 кв.м., заедно с дворно място – УПИ ХІІІ-35, кв.17, с площ от 632 кв.м., при цена от 140 000,00 евро, като съгласно чл.1.3.1 от този договор ответницата им е заплатила само част от уговореното капаро от 2 556,00 евро, но не и останалата част по чл.1.3.2 – в общ размер от 11 444 евро както в договорения в тази клауза срок, така и впоследствие, въпреки че ищците са били изправни страни по сделката – представили са й исканите удостоверения за тежести върху имота с нот.покана – акт № 33, том 5, рег.№

10403/10.10.2016 г. на нотариус В.М., връчена й на

12.10.2016 г. Наведени са твърдения и че в деня на нотариалното изповядване по чл.1.6 от договора – 30.11.2016 г., купувачката е заявила, че не се явява за сключване на окончателен договор, че няма намерение да купи имота и не желае да заплати продажната цена, които обстоятелства са отразени в констативен протокол – акт № 91, том 1, рег.№2397/30.11.2016 г. на нотариус И.И.,***, както и че съгласно чл.2.2 от договора купувачът губи задатъка в размер на 14 000,00 евро, ако не сключи окончателен договор за прехвърляне на правото на собственост върху имота.

Съобразно разпоредбата на чл.93, ал.2 ЗЗД, който определя, че страната, която е дала задатъка, губи същия, ако се откаже от договора, и поради това че ответницата не им е заплатила част от дължимото капаро на стойност от 11 444,00 лева съгласно уговореното в договора, е заявено искане за осъждането на Г.П.Т. да заплати на всеки от ищците с оглед равните им квоти в съсобствеността суми от по 5722,00 евро – неизплатено парично задължение, представляващо дължим, но незаплатен задатък по чл.1.3.2 от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между страните на 08.09.2016 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 14.03.2017 г. до окончателното им изплащане, както и суми от по 473,45 лева, представляващи мораторни лихви върху главниците от по 5 722,00 евро за периода от 13.10.2016 г. до 13.03.2017 г.

Претендират присъждането на разноски по делото.

Разпечатката съдържа 24 от 75 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d51decf6-ed10-4b62-b278-83766f28ca72