Решение № 1434 от 27.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1434 гр. Пловдив, 27.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330116000 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от К. Л. Х. ЕГН ********** против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, за прогласяване за нищожен на договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/ *** г., сключен между страните, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл.

11 ал. 1 т. 10 от ЗПК или вр. чл. 19 от ЗПК и предявен в условията на евентуалност установителен иск за прогласяване нищожността само на клаузата от договора за кредит, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение за поръчителство.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***/ *** год., въз основа на който на заемополучателя е предоставена сумата от 4900 лева, ГПР в размер на 49,66 %. Посочва се, че съгласно на чл. 5 от договора заемът се обезпечавал с поръчителство от „Ferratum Bank“, в която връзка на гаранта се дължало възнаграждение от 2500 лева, включени към вноските по погасителния план на кредита. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен, като сключването на договор за гаранция било задължително условие за кандидатстването, а и договорът не бил подписан нито с електронен, нито с 1 квалифициран подпис, поради което липсвало съгласие. Ищецът не бил подписал договор за поръчителство и такъв не му бил представян. В договора нямало методика за формиране на ГПР и не било ясно кои компоненти са включени в него, което влизало в противоречие с нормата на чл. 19 от ЗПК.

Таксата за осигуряване на поръчител представлявала заблуждаваща търговска практика и трябвало да бъде включена в ГПР като общ разход по кредита.

Действителният размер на ГПР бил над 70 %, ако се включели и разходите за гаранцията. Отделно, не била извършена и оценка на кредитоспособността на потребителя. Предявяват се искове за прогласяване на договора/ клаузата за обезпечение за поръчителство за нищожни. Претендират се и разноските в процеса.

Постъпил е отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Сочи се, че услугата за гаранта не била задължителна услуга, нито пък задължително условие за сключване на кредита. Ищецът разполагал с възможност за избор дали сам да посочи поръчител, или да избере предложения му такъв от „Фератум Банк“. Потребителят сам бил направил избор при заявката си за кредит да ползва този гарант, поради което клаузата била индивидуално уговорена. Гарантът бил самостоятелно юридическо лице, като длъжникът сключил с него отделен договор, по който ответникът не бил страна. Нямало заблуждаваща търговска практика, защото ищецът бил информиран за последиците от избора си на гарант и сумите, които ще дължи на поръчителя. ГПР отговарял на формулата за изчисление по закона, като разходът за гарант не се включвал в ГПР, защото услугата „поръчителство“ не била със задължителен характер. Не било вярно и твърдението, че не била направена предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя.

Същият бил предварително информиран за размера на разходите, като му бил изпратен СЕФ още при кандидатстване на отпускането на кредит. Негов избор било да сключи договора и да прецени какво обезпечение да предостави. Той имал и право да се откаже от договора в 14- дневен срок, но не го упражнил.

Договорът не бил нищожен и делото представлявало опит на ищеца да избегне изпълнение на задълженията си по кредита. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

ОТДЕЛЯ като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и 2 в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С Определение № 1355 от 29.01.2025 год. /л.23,24/ съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***/*** год със заемна сума от 4900 лева, както и че в ГПР по договора не е включено възнаграждението за поръчителя по сключения между ищеца и *** /***/ договор за поръчителство, както и че между ищецът и *** е сключен договор за поръчителство, въз основана на чл.

5 Договорът за кредит, с възнаграждение 2500 лева.

От приобщения по делото Договор за потребителски кредит № ***/*** год. /л. 34-37/, се установява, заемната сума от 4900 лева е следвало да се върне за срок от 170 месеца, при лихва в размер на 1617 лева, лихвен процент - 0 % и ГПР- 49,68 %. Съобразно чл. 5 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на ответника. С одобряването от ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лице, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита.

Въз основа на така уговорената клауза на чл. 5 от договора, не се спори между страните, че между Фератум Банк p.l.c. и ищецът бил сключен Договор за гаранция, като по силата на договора за гаранция, ищецът е следвало да заплати сумата в размер на 2500 лева.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза 3 на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.68 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя 4 не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Не са необходими специални знания, предвид факта, че възнаграждението за поръчителя е дори над половината от заемната сума, че ГПР, изчислен с включено възнаграждение за поръчителство ще надхвърля допустимият процент ГПР съобразно нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/*** год.., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и 5 като такъв, следва да бъде уважен.

След като се уважи главния иск, то съдът не следва да се произнася по предявената в условията на евентуалност искова претенция.

По разноските:

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в размер на сумата от 236 лв. за заплатена държавна такса.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от ЕАД Д.М.. Предвид горното, в полза на ЕАД Д.М. следва да бъде определено възнаграждение за оказаното процесуално представителство.

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид материалния интерес, фактическа и правна сложност на делото, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД Д.М. следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лева или 360 лева с 6