Решение № 6563 от 29.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6563 гр. София, 29.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20241100506247 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 569 от 10.01.2024 г. по гр.д. № 24271 от 2022 г. по описа на СРС, 49 с-в, са отхвърлени предявените от Р. Н. А., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.

****, със съдебен адрес:гр.София, бул. ****, срещу „Електрохолд Продажби”АД /с предишно наименование „ЧЕЗ Електро България”АД/, ЕИК175133827, със седалище и адрес на управление:гр.София, бул. „****, БенчМарк Бизнес Център, искове с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Р. Н. А. не дължи на „Електрохолд Продажби”АД /с предишно наименование „ЧЕЗ Електро България”АД/ сумата от 456.98 лева-главница, задължение за електрическа енергия по ИТН 3000677088 за периода от 23.11.2007 г. - 02.06.2008; сумата от 642.50 лева-лихва за забава за периода от 12.11.2008 до 04.05.2022; 34.36 лева - лихва за забава върху главницата за периода от 17.01.2008 г. до 20.10.2008 г. и 83 лева разноски по делото.

В срок е подадена въззивна жалба от ищеца Р. Н. А. с изложени доводи за неправилност, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Счита, че неправилно районният съд е приел, че не са погасени по давност процесните вземания. Според жалбоподателя, за формиране на извод за неоснователност на иска, съдът не е съобразил, че давността за вземанията по издадената заповед за изпълнение е три години, а не пет години, каквито мотиви са 1 изложени. За формиране на този извод съдът е нарушил разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД указваща, че давността за вземанията е пет години, когато същите са установени със съдебно решение, каквото заповедта за изпълнение не е. Последната се ползва само с изпълнителна сила, а не и с присъщата на съдебните решения сила на пресъдено нещо. Поддържа, че давността за вземанията е три години, като с постановеното решение съдът не е съобразил това и е постановил неправилен съдебен акт за разрешаване на спора по същество. Докато е траел изпълнителния процес с оглед дадените разяснения с ТР № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС давност за вземанията не е текла, поради което давността е започнала да тече на 26.06.2015 г. Съответно, по изп.д.№ 4149/2012 г. последното изпълнително действие е от 24.10.2014 г. когато е наложен запор върху банковите сметки на ищеца в няколко банки, като към датата на образуване на изп.д.№ 3739/2018 г. по описа на ЧСИ Н.М., а именно – 12.10.2018 г. давността за вземанията е била изтекла на 26.06.2018 г. Поддържа, че по приложеното изп.дело са налице антидатирани документи с невярно съдържание. Не са били насрочвани подобни описи и не е искано извършване на описаните изпълнителни действия. Освен това съобщения до длъжника не са били изпращани и връчвани редовно, поради което не са били извършвани същински изпълнителни действия годни да прекъснат давността. Поддържа, че съдът не е изготвил доклад по делото с необходимото съдържание по чл.146 ГПК, не е разпределил правилно доказателствената тежест в процеса на правнорелевантните факти в процеса, като не е указал на страните, че давността за вземанията в случая е пет години, а не три години, което е попречило на въззивника да оспори истинността на част от документите приложени по изпълнителното дело, тъй като с тях не се удостоверяват извършени същински изпълнителни действия по делото годни да прекъснат давността. Като е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила и не е съобразил посочените установени факти СРС е формирал погрешни фактически доводи и е постановил неправилно решение.

Отправя искане за отмяна на решението на СРС като неправилно и постановяване на друго, с което исковете бъдат уважени. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Електрохолд Продажби”АД е подала писмен отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за неоснователност на същата. Заявява, че постановеното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Поддържа становище, че давността за вземанията не е изтекла, което правилно е съобразено от СРС при постановяване на решение. Според ответника, влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо, според практиката на ВКС, на която се позовава, поради което в случая е приложима разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД предвиждаща, че вземанията се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок.

Според ответника, давността за вземанията е започнала да тече на 26.06.2015 г. , като по новото образувано изп.д. на ЧСИ Н.М. след образуването му на 23.10.2018 г., на 2

06.11.2018 г., на 28.10.2019 г., на 10.09.2020 г., на 16.09.2020 г., 04.07.2022 г., на 02.09.2022 г. са били извършвани същински изпълнителни действия, които са прекъсвали давността за вземанията. Моли за потвърждаване на решението на СРС като правилно. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът намира че подадената въззивна жалба е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

С постановеното решение, СРС е приел, че след влизане в сила на заповедта за изпълнение и след образуване на изпълнителното дело № 3739/2018 г. на ЧСИ Н.М. по молба от 23.10.2018 г. на взискателя „ЧЕЗ Електро България”АД въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК издадена на 27.11.2008 г. по гр.д.№ 35371/2008 г. по описа на СРС, 61 с-в, не е изтекла приложимата петгодишна погасителна давност за вземанията на основание чл.117, ал.2 ЗЗД. Поради това искът по чл.439 ГПК е отхвърлен като неоснователен.

Настоящият състав намира постановеното от СРС, 49-ти състав, решение за валидно, допустимо и правилно.

Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда 3

(определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО).

В случая ищецът основава исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество. Ищецът се позовава на изтичане на предвидения в разпоредбата на чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК срок от последното валидно изпълнително действие, и настъпила перемпция на изпълнителното производство, както и на изтичане на давностния срок за вземането, т. е. ищецът се позовава на нововъзникнали обстоятелства, поради което искът се явява допустим и подлежи на разглеждане.

Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.

Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства /в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК, Решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр.д. № 4063/2021 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, което се възприема от настоящия състав/. Извън иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.

4

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа не несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм). С оглед на това съдебната практика, постановена по отношение на несъдебните изпълнителни основания, няма отношение към процесния случай, като следва да намери приложение актуалната задължителна съдебна практика, постановена във връзка с регламентираното в действащия процесуален закон заповедно производство.

Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.