Решение № 6278 от 07.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6278 гр. София, 07.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена И.а

Членове:

Ивета Антонова

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20211100509793 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на В. Н. Г. срещу решение № 20116216/14.05.2021г. по гр.д. № 37335/2019г. на Софийския районен съд, ГО, 68 състав, в цялост и с което са уважени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове срещу него с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД и присъдени на ищеца в първоинстанционното решение разноски по делото.

В жалбата се твърди, решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Посочва се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия и материално легитимиран да отговаря за задълженията за потребена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че част от задълженията не са погасени по давност, доколкото изискуемостта на всяко месечно задължение настъпва в посочения в ОУ срок, а не от датата на издаването на общата фактура. Претендират отмяна на решението като незаконосъобразно и отхвърляне на исковете като неоснователни.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който оспорва наведените във въззивната жалба довод за неправилно приложение на закона и счита, че решението като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

Третото лице помагач на страната на ищеца в първоинстанционното производство „ТЕХЕМ СЪРВИСИС” ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

1

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за частично основателни по следните мотиви:

В срока по чл.131 ГПК ответникът изрично е оспорил твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т.

42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

По делото ищецът е представил писмени документи: нотариален акт № 118, дело № 6718/1974г. от 25.12.1974г., видно от който ответникът съвместно със С.Н.Т. са собственици по реда на чл.55 от ЗПИНП на ап.**** в ж.к. Толстой, а от удостоверение за идентичност на административни адреси се установява, че в последствие отговаря на административен адрес: ж.к. ****

Горецитираният документ съдът приема, че по несъмнен начин легитимират В. Н. Г. като съсобственик на ½ идеална чат от процесниятоплоснабден имот /доколкото в нотариалният акт няма посочване кой съсобственик каква идеална част придобива, то съгласно чл.30 ал.2 от ЗС следва да се счита, че същите са придобили собствеността при равни квоти по ½ идеална част/ считано от момента на издаване на нотариалния акт.

Неправилно е тълкуването на въззивниците, че установяване на право на собственост към един минал момент /1974г./ не изпълнява доказателствената тежест за установяване 2 правото на собственост върху процесния топлоснабден имот за процесния по делото период.

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Ищецът посредством цитирания нотариален акт установи придобиването на правото на собственост от ответниците, като загубването/разпореждането със същото следва да бъде доказано от страната, която го твърди с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК. Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, при което при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от някой от титулярите, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде уставен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост.

Следователно настоящият състав счита, че ищецът при условията на пълно и главно доказване е установил, че за процесния период ответникът се легитимират като носител на вещно право на собственост върху процесния имот, съставляващ абонатен № 055860.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бл.19/11.07.2016г. /без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150 ал. 2 ЗЕ /чл.106а ал.2 от ЗЕЕЕ - отм/ т.е. договора за продажба се счита за сключен с конклудентни действия, като няма доказателства ответниците да са направили предложения за промени в общите условия /чл.150 ал.3 от ЗЕ/, поради което и същите ги обвързват. Това е изрично предвидено от закона изключение от общия режим за сключване на сделки при общи условия – /чл.16 от ЗЗД/. Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец е физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал. 2. Този договор не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачът е физическо лице./.

По изложените съображения въззивният съд счита, че правилен е изводът на решаващия съд, че за исковия период между страните в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на 3 етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.

Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148 и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г./.

В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.

Като безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК още в първоинстанционното производство /вж протокол от открито съдебно заседание на 14.04.2021г./ са обявени следните факти: топлоснабдяването на процесния имот през процесния период и доставянето на топлинна енергия в процесния имот през същия период е със стойностите, начислени от ищцовото дружество в издадените счетоводни документи. Т.е. съдът следва да приеме както че е доставяна топлинна енергия, така и че същата е на стойност описана в приложените към исковата молба фактури. – съобщения към фактури и кредитни известия – л.24-26 от делото на СРС.

Следователно размера на реално потребената топлинна енергия, съобразно изискванията на чл. 156 ЗЕ за процесния период 01.05.2015г. – 30.04.2017г. е в размер на 6422,21 лв. , като от ответника се претендира ½ част, а именно 3211,10 лв.

В отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за погасяване на вземанията по давност.

В ТР № 3/18.05.2012г. е прието, че вземанията за потребената топлинна енергия са такива за периодични плащания, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна погасителна давност/ чл.111, б."в" ЗЗД/, като различният размер на всяка месечна вноска не променя периодичния характер на вземането за нея, защото то произтича от повтарящите се еднородни задължения с посочен в Общите условия падеж т.е. касае за трайно, периодично изпълнение на задължението на потребителите на топлинна енергия.

Исковата молба е подадена на 28.06.2019г, поради което в този момент е прекъснато теченето на погасителната давност.

В случая за определяне момента, от който следва да се счита, че е започнал да тече давностния срок върху вземанията за процесния период е важно да се посочи и при действието на кои ОУ са възникнали вземанията.

В тази връзка, съдът категорично не споделя извода на първоинстанционният съд, че в настоящото производство се претендират реално потребени количества топлинна енергия по общи фактури и сумите стават изискуеми от падежа посочен в тях, тъй като именно с издаването им са изравнени точните и реални количества потребена топлоенергия и съответно цената за тях. Този извод не съответства на съдържанието на облигационното правоотношение между страните, регулирано с одобрени по съответния ред общи условия на топлофикационното дружество, включително и на разпоредбите на чл.84 и чл.110 и сл. от ЗЗД, а и на съдебната практика.