Решение № 63 от 19.01.2026, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 63 гр. гр. Хасково, 19.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова при участието на секретаря Галина Ст. Георгиева като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20245640102336 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от С. Г. А., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул."**************" № **, вх.*, ет.*, ап.**, чрез адв.П.П. от АК Хасково, съдебен адрес: гр.Хасково, ул."*********“ № **, против ответниците „Кеш Кредит Мобайл" ЕАД, ЕИК 202376220, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.

"*******************"№**, вх.*, ет.* и „Кредит Гаранция" ЕООД, ЕИК201281666, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Манастирска" №41, вх.Б, ет.1, ап.2, представлявано от Р.К.Я., с която са предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.143, ал.1 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 1, ал.2 от Договор за потребителски кредит тип кредитна линия № 100690739 от 11.12.2023г., сключен между ищцата и „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, както и за нищожността на клаузата на чл. 2, ал.1 от Договор за възлагане на поръчителство към договор за потребителски кредит тип кредитна линия № 100690739, сключен с „Кредит Гаранция“ ЕООД.

Ищецът С. Г. А., твърди, че на 11.12.2023г. между нея и „Кеш Кредит Мобайл" ЕАД е сключен Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия" № 100690739 по силата, на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 300 лв., при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36,00%, с годишен процент на разходите 42,24 % и срок на погасяване на заема 6 месеца. Съгласно чл. 1 ал.2 от договора за заем, заемателят се задължавал в срок от пет дни, считано от датата на сключване на договора, да представи на заемодателя едно от двете обезпечения, подробно описани в него. Неясно обаче защо, от 1 същата дата - 11.12.2023г., към договора се появявал Договор за възлагане на поръчителство, сключен между ищцата и втория ответник по делото. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора за поръчителство потребителят дължал възнаграждение за поръчителство в размер на 74 лв., платимо разсрочено по банковата сметка на първия ответник. Вноските били дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по процесния Договор за потребителски кредит № 100681937. Сочи се, че ищцата изцяло е усвоила заемната сума.

Ищцата излага твърдения за нищожност на клаузата на чл. 1 ал.2 от Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия" № 100690739 от 11.12.2023г., сключен между ищцата и ответника „Кеш Кредит Мобайл" ЕАД и на клаузата на чл.2 ал. 1 от Договор за възлагане на поръчителство към договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия" № 100690739 от 11.12.2023г., сключен между ищеца и ответника „Кредит Гаранция" ЕООД, както и за недължимост на плащането на допълнително оскъпяване, тъй като клаузите от договорите са нищожни.

Сочи, че за да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19 ал.4 от Закона за потребителския заем, дружествата предоставящи бързи кредити били въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят, а именно: осигуряване на поръчителство за обезпечаване изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия или предоставянето на реални обезпечения. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнението на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, те включили в договора за потребителски кредит санкции или услугизаплащането на неустойка. Клаузите в договорите предвиждащи такива неустойки били разпознати от трайно наложилата се съдебна практика и обявени за неравноправни. За да избегнат това разпознаване след 2020 г. някои от финансовите институции оставили в договорите създадените предпоставки за неизпълнението на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, но трансформирали и прикрили неустойката, като тя изчезнала от потребителския контракт и прозирайки се появил нарочно създаден Договор за възлагане на поръчителство, сключен с очевидно паралелно юридическо лице, което се явявало „поръчител". На практика обаче отново потребителите били задължени от по - силната икономически страна по заемния контракт да сключват неизгодни и допълнително икономически обременяващи за тях клаузи, както и в случая - като изпълнят поставеното им задължение по чл. 1, ал.2 и така да дължат трансформирана вече неустойка във „Възнаграждение за поръчителство" по чл.2 ал.1 от сключения по принуда договор за възлагане на поръчителство. Според чл. 2, ал.1 от същия трансформираната неустойка обаче останала от преди трансформацията и пак си стояла включена в погасителния план, който пък бил неразделна част от сключения със заемодателя договор за паричен заем. Чрез тази порочна практика финансови институции правели опит отново да си осигурят допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно пробвали да преодолеят законовото изискване по чл. 19, ал. 4 ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем 2 сума.

Преценката за действителността на клаузата на чл. 1, ал.2 от договора за заем във връзка с чл. 2 ал.1 от договора за възлагане на поръчителство и трансформирането на практика, на неустойката във „възнаграждение за обезпечение“ и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите заложени в т.3 от TP на ОСТК на ВКС по г.д. № 1/2009г., с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.

Поддържа се, че на плоскостта на настоящия случай трансформираната неустойка във „възнаграждение за обезпечение“ за неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение е загубила присъщата на неустойката обезпечителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора. Така предвидената трансформирана неустойка във „възнаграждение за обезпечение“ излизала извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото била в прекомерен размер спрямо заемната сума и не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсел обезпечение на вземането си по договор за кредит, тъй като обезщетението не служело за обезпечаване на неизпълнение на задължението за погасяването на главница, а за неизпълнено условие за отпускане на кредит. Предвиждането в процесния договор, че при трансформираната неустойка за осигуряване на лично и реално обезпечение кредиторът имал право на обезщетение, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение, не защитавал негов легитимен интерес и внасял неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Излага се, че в договора били създадени препятствия пред потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнат условия кредиторът да начисли допълнително оскъпяване под скритата форма на „възнаграждение за обезпечение“. От съдържанието на договора било видно, че от кредитоискателя се изисквало да предостави обезпечение, но за кредит на ниска стойност от 300 лв. и с оглед специфичния профил на лицата, ползващи финансиране от фирми за кредитиране по чл. 3а от ЗКИ осигуряването на обезпечение било икономически невъзможно да бъде осигурено от потребителите.Това вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то съставлявало скрита печалба за търговеца, в който смисъл била и съдебната практика.

Поради това, че „възнаграждение за поръчителя“ било скрита лихва, кредиторът не бил изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не бил разписал в съдържанието на договора действително приложените в правоотношението договорна лихва, а съгласно чл. 21 ЗПК, договорна клауза, която имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК, била нищожна.

Поставянето на изисквания за осигуряването на лично, реално обезпечение противоречало и на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Кредиторът бил длъжен да 3 направи оценка на кредитоспособността на потребителя като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за кредитна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Според ищцата клаузата, която предвиждала, че се дължи финансова санкция при неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такива клаузи прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличение на размера на задължението. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараствал, тоест - опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Кредиторът в настоящия случай бил приел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечен кредит, поради това неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени, тъй като той не е спазил своето задължение по чл. 16 ЗПК за предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата институция не можела да черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, колкото и свързани финансови институции да си създава, за да изведе легитимен интерес да претендира описаните допълнителни оскъпявания.

Ищцата поддържа, че трансформираната неустойка във „възнаграждение на поръчителя“ по чл.2, ал.1 от Договора за възлагане на поръчителство, която била във връзка с чл. 1 ал.2 от Договора за заем, е нищожна като нарушаваща добрите нрави и като неравноправна по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗЗП, във връзка с чл. 19, ал. 1 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК.Същата била нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК. В текста на чл.10а, ал.2 от ЗПК било посочено „Че кредитора не може да иска заплащането на такси и комисионни за действия, които са свързани с усвояване и управление на кредита“. Допълнителното оскъпяване представлявало действие по усвояване и управление на кредита. В текста на чл.10а, ал.4 от ЗПК било посочено „Че видът, размера и действието, за което се събират такси или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора“. Тази правна норма, приведена към клаузите на договора означавала, че в договора трябвало ясно и точно да е посочено допълнителното оскъпяване с начисленото възнаграждение за обезпечение, която следвало да бъде включено в ГПР. Същата била нищожна и поради противоречие с добрите нрави - в конкретният казус при отпуснат кредит в размер на 300 лв., оскъпяването за „възнаграждение за поръчителство“ било необосновано високо и в прекомерен размер спрямо кредита. „Споразумението“ противоречало на добрите нрави и поради нарушаване на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски взаимоотношения. Неморално и неетично било да се уговаря трансформираната неустойка във „възнаграждение на поръчителя“ при неизпълнение на непреодолими условия, а още повече когато уж били изпълнени. Предвидената трансформирана неустойка във „възнаграждение за поръчителство“ според ищцата е нищожна и на основание чл.21, ал.1 ЗПК във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД поради заобикаляне на закона. Сочи, че в чл.19, ал.4 ЗПК е 4 въздигната възбрана да се определя ГПР, който е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Такава уговорка била нищожна на основание чл.19, ал.5 от ЗПК. При положение, че в Договора за възлагане на поръчителство било предвидено заплащане на възнаграждение за такова, което можело да се избегне само при изпълнение на непреодолими условия, на практика се заобикаляла забраната в чл.19, ал.4 ЗПК за максималния размер на ГПР. Искането за заплащане на такова възнаграждение представлявало разход по кредита за потребителя, а тези разходи следвало да намерят стойностно изражение в ГПР, при което последният щял да надхвърли максималния законов размер.

Разпечатката съдържа 15 от 92 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d504e1a1-c661-4f95-b860-c35ada950b5b