Решение № 1091 от 04.05.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1091 гр. Бургас, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВАН Г. ДЕЧЕВ при участието на секретаря СТОЙКА Т. КАСЪРОВА като разгледа докладваното от ИВАН Г. ДЕЧЕВ Гражданско дело № 20252120106926 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по повод исковата молба на А. А. П., ЕГН ********** от гр. *** против Файненшъл България ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от А. В. М. за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция от 26.07.2024г. на три основания, предявени като евентуални: поради липса на основание, поради заобикаляне на закона и поради противоречие с добрите нрави.

Твърди се от ищеца, че е сключил договор за паричен заем от 26.07.2024г. с *** АД и договор за предоставяне на гаранция с Файненшъл България ЕООД от същата дата. Вторият договор е бил задължително условие за отпускане на кредита. Договорът за паричен заем е за сумата от 600 лева, която е трябвало да се върне на 21 месечни вноски, ведно с оскъпяването, или общо 665.49 лева. Ищецът трябвало да сключи договор за предоставяне на гаранция с ответника. В този договор се предвиждало, че се дължи възнаграждение за гаранцията от 325.51 лева. В договора за заем не са включени разходите във връзка с гаранцията. Така договорът за заем е недействителен поради неправилно посочен ГПР.

Нищожността на заемния договор влече нищожност на договора за гаранция. Заплащането на възнаграждение в полза на гаранта е скрито възнаграждение по договора за заем и е задължителен разход по този договор. Дружеството-гарант има капитал, който е изцяло притежаван от *** и чрез договора за гаранция скрито се оскъпява договора за паричен заем.

Договорът за гаранция е нищожен, защото противоречи на добрите нрави и липсва основание да съществува. Нищожен е поради липса на основание. Между този договор и договора за заем има връзка, защото гаранцията влиза в сила в случай, че не се предостави друго обезпечение. Без съществуването на договора за заем, няма причина да съществува и акцесорния договор за предоставяне на гаранция, защото той обезпечава главния договор.

Договорът е нищожен и поради заобикаляне на закона. Налице е дружество-гарант, което изцяло е притежавано от ***. Всяка печалба, която гарантът осъществява, ще се усвоява от собственика. Кредитът е лихвоносно вземане, но печалбата е ограничена от чл.19, ал.4 ЗПК.

1

Кредиторът иска да увеличи своята печалба и въвежда задължение на потребителя да сключва възмездни договори за гаранция само с едно и също юридическо лице.

Задължението към това трето лице заобикаля чл.19, ал.4 ЗПК. Договорът е нищожен и поради нарушение на добрите нрави. Със заемния договор се въвежда задължение за длъжника да предостави обезпечения – двама поръчители или банкова гаранция. Клаузата противоречи на добрите нрави, тъй като потребителят, предвид условията, на които да отговарят поръчителите, е в обективна невъзможност да осигури тези обезпечения в дадения много кратък срок. Така неизбежно се стига до подписване на договор за гаранция с посочения от кредитора гарант. Гарантът е пряко свързан с кредитора. В нарушение на добросъвестността е уговорено допълнително възнаграждение в полза на кредитора под формата на скрит разход по кредита. Нарушени са добрите нрави, тъй като възнаграждението за поръчителство се дължи дори и ако длъжникът точно изпълнява главното си задължение да заплаща кредитните вноски. Моли се исковете да се уважат.

Исковете са по чл.26 ЗЗД.

Ответникът е подал отговор, с който оспорва иска. Заявява, че искът е недопустим заради липсата на правен интерес. Вземанията по двата договора са прехвърлени изцяло с договор за цесия в полза на *** ЕАД. Договорът не е без основание, понеже според закона основанието се предполага до доказване на противното. Ответникът е сключил договора в качеството му на лице, чиято основна търговска дейност са гаранционните сделки.

Действителността на договора за гаранция не зависи от действителността на договора за паричен заем. Договорът за гаранция не нарушава правни принципи и не е нищожен поради нарушение на добрите нрави. Той съответства за принципите на справедливостта и добросъвестността. Договорът не заобикаля закона, като ответникът е лице, притежаващо самостоятелна правосубектност. Разпределението на евентуален положителен резултат от стопанската дейност на ответника не се отразява на действителността на договора за гаранция. Моли се делото да бъде прекратено, евентуално исковете да бъдат отхвърлени.

Бургаският районен съд намира първия иск за обявяване недействителността на целия договор за гаранция за основателен.

Сключен е бил договор за паричен заем № 5182535/26.07.2024г. между кредитора “***“ АД и длъжника А. А. П.. Според договора, в полза на ищеца е предоставен заем от 600 лева, който е следвало да се върне на общо 21 седмични погасителни вноски. Лихвеният процент е в размер на 50%. Общият размер на всички плащания е 665.49 лева, която сума е сборът от общия размер на заемната сума и лихвата. ГПР е в размер на 61.56%. Според чл.4 от договора, заемателят се задължава до три дни от сключването му да представи едно от следните обезпечения: 1. две физически лица поръчители, които да отговарят на определени изисквания; 2. банкова гаранция с бенефициер заемодателя със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията; 3. одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Сключен е бил и договор за предоставяне на гаранция № 5182535/26.07.2024г. между Файненшъл България ЕООД и А. А. П., във връзка с договора за паричен заем, с който потребителят е възложил на гаранта да издаде гаранция за плащане в полза на “***“ АД, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнение на задълженията на потребителя по договора за паричен заем за заемната сума от 600 лева, за възнаградителна лихва и за законна лихва за забава. Според чл.3 от договора за гаранция, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 321.51 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които по 15.31 лева. Според чл.3, ал.3 “***“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор и всички други вземания на гаранта по договора.

Процесният договор за паричен заем попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да 2 отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор. БРС намира, че в случая има нарушение на т.10 от посочената разпоредба. В т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

При справка в Търговския регистър се констатира, че едноличен собственик на капитала на “Файненшъл България“ ЕООД, което дружество е гарант по заема, е “***“ АД, т.е. заемодателят по договора за паричен заем. Ето защо съдът намира, че макар договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на гаранция да са сключени формално като отделни договори, то е очевидна свързаността между кредитора и гаранта, поради което трябва да се приеме, че дългът по заемното правоотношение и този по договора за гаранция следва да се разглеждат като едно цяло и задължението към гаранта е следвало да се включи в общия размер на разходите по кредита. Това не е станало, като ответникът изрично в отговора си е заявил, че в ГПР не е включено възнаграждението към гаранта. В договора за паричен заем наистина е посочен размер на ГПР, като така формално е спазен законът, но този размер не е правилно определен, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с “Файненшъл България“ ЕООД. Според договора за заем, заемателят е трябвало да осигури обезпечение като сключи договор с дружество – гарант, което да е одобрено от заемодателя. Наистина, съгласно договора, това обезпечение може да бъде дадено в срок до три дни след сключването му, но в случая договорът за гаранция е сключен същия ден, когато е сключен и договорът за паричен заем. Налага се извод, че кредиторът не е допуснал да се сключи договор за паричен заем без в същия ден да бъде сключен и договор за предоставяне на гаранция с точно определено и одобрено от него дружество – гарант, чийто капитал е собственост на заемодателя. Поради тази причина в погасителния план към договора фигурират и вноските за възнаграждението към гаранта, т.е. договорът за заем е тясно свързан с договора за гаранция и двата договора се сключват едновременно по волята на кредитора, за да бъде въобще отпуснат заем. Съвкупността от двата договора, уговорката, че гарантът трябва да е одобрен от заемодателя, сключването на договорите в един и същи ден, притежаването на капитала на дружеството – гарант от дружеството – заемодател сочи, че възнаграждението на гаранта трябва да е включено в общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно цитираната разпоредба в понятието „Общ разход по кредита за потребителя“ следва да бъдат включени всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В този смисъл – възнаграждението по договора за предоставяне на 3 гаранция следва да бъде включено в ГПР по процесния договор за паричен заем, тъй като представлява косвен разход по кредита. Това е така, още повече че според договора за гаранция, възнаграждението трябва да се изплаща в полза на заемодателя. В процесния случай този разход не е включен в ГПР, няма и спор за това, поради което и съдът приема, че посоченият размер на ГПР в договора за паричен заем не е определен правилно.

Кредиторът сам е посочил в договора, че ГПР 61.56% и ако се прибави и разходът за възнаграждението на гаранта, размерът на ГПР ще надвиши законовия минимум и така се стига до нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Мотивиран от изложеното, съдът намира, че договорът за паричен заем не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Очевидно е, че текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. ГПР е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. С други думи следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. При това положение, настоящият състав намира, че се налага извод, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК да се посочи действителния ГПР по договора, поради което на основание чл. 22, ал. 2 от ЗПК следва да се приеме, че договорът е недействителен.