Решение № 4211 от 28.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4211 гр. Пловдив, 28.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330106122 по описа за 2024 година

По делото са предявени искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата А. В. Т., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „*****“ № ****, ет. ***, ап. ***, чрез пълномощник адв. К. К., е предявила против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от управителя Н. П., искове за осъждане на ответника да й заплати сумата от 215, 14 леванедължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ******* г., както и сумата от 142, 06 лева- недължимо платена по клауза за неустойка по договора, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба04.04.2024 г., до окончателното им плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ************ г., по който лицето получило в заем сумата от 1 300 лева, платима на 37 седмични вноски, всяка от по 72 лева, при ГЛП- 40, 05 % и ГПР- 49, 87 %. Била предвидена и неустойка в размер на 1 148, 86 лева при непредставяне на обезпечение в тридневен срокбанкова гаранция или поръчителство. Договорът за потребителски кредит бил недействителен на няколко основания. Първо- в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Не се съдържали конкретните параметри, като нямало и разписани правила, който да посочват как се определя тази обща сума и от какви пера е съставена. Ако била включена и неустойката, ГПР щял да надвиши 50 %, с което да се наруши нормата на чл. 19 ал. 4 от 1

ЗПК. Отделно от това, неустойката била нищожна и прекомерна, уговорена в нарушение на добрите нрави. Била предвидена като обезпечение- гаранция или поръчителство, което следвало да се предостави в тридневен срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи.

Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми за лихва и за неустойка, защото те били заплатени при начална липса на основание. Целият договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Търси се и законната лихва върху сумите от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа исковете.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. Твърди се, че исковата молба била нередовна, не било ясно как са формирани търсените суми, не били представени доказателства за плащане, липсвал препис от процесния договор, заобикаляли се процесуалните правила за доказване.

Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № ********** г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 300 лева, при следните условия: вноски- 37 седмични, с краен падеж- 02.12.2020 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 40, 05 % и годишен процент на разходите- 49, 87 %, с общ размер на всички плащания- 1 515, 14 лева.

Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 148, 86 лева, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно погасителен план към него и общите условия по кредита.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило, че общо платената по договора за кредит сума е в размер на 1 657, 20 лева, разпределена, както следва: главница- 6, 14 лева, възнаградителна лихва- 215, 14 лева, неустойка- 1 148, 86 лева и такси- 287, 06 лева.

Във връзка със заключението на вещото лице по ССчЕ е допуснато изменение на осъдителните искове, както следва: искът за възнаградителна лихва е увеличен в размер до 215, 14 лева, вместо първоначално предявения такъв от 20 лева, а искът за неустойка- в 2 размер до 142, 06 лева (като сумата е формирана от разликата между общо платеното по договора според вещото лице от 1 657, 20 лева, предадената в заем сума от 1 300 лева и платеното по лихвата от 215, 14 лева или 1657,20 - 1300 - 215,14 = 142,06), вместо първоначално предявения от 20 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че клаузите по договора относно възнаградителната лихва и неустойка, били нищожни, поради противоречието им с добрите нрави и материалния закон и затова търси връщане на платените за тях суми. В тази връзка съдът следва да дължи произнасяне само по тези наведени от страната основания, без да е необходимо да се изследват всички изложени от ищеца доводи за нищожност на договора за кредит.

По отношение на възнаградителната лихва- в исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 87 %, а възнаградителната лихва- 40, 05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се 3 заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40, 05 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

На второ място, още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1 148, 86 лева (при отпусната заемна сума от 1 300 лева), а видно от погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Именно затова тази клауза от процесния договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и води до нейната недействителност. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от 4 законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.

Предвид горното, клаузите, предвиждащи лихва и неустойка се явяват нищожни, а оттук- и несъществуващи, поради което по тях не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане. Видно от приетата по делото ССчЕ, за възнаградителна лихва по договора е платена сумата от 215, 14 лева, а за неустойкасумата от 1 148, 86 лева. Доколкото обаче при признаване на договора за потребителски кредит за недействителен, винаги се дължи връщане на главницата (чл. 23 от ЗПК), то платеното над главницата ще подлежи на връщане. Така платената неустойка действително се получава в размер на 142, 06 лева, след приспадане и на платената лихва. В този смисъл и двата осъдителни иска следва да се уважат изцяло, в размерите им, поддържани след изменението, като сумите се дължат ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.