Решение № 102 от 29.04.2025, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 102 гр. Кюстендил, 29.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Елисавета Г. Деянчева

Членове:

Николай Ал. Николов

Мина Цв. Павлова при участието на секретаря Симона Р. Цикова като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско дело № 20251500500042 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Постъпила е въззивна жалба с вх.№13853/27.12.2024 г. от

„******************“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „********“ №**, бл.** *, вх. *, чрез пълномощника юрк. Е. К., насочена против Решение № 636 от 05.12.2024 г., постановено по гр.д. № 1690 по описа на Районен съд – Дупница за 2024 г., в частта му, в която съдът е отхвърлил като неоснователни исковите претенции, произтичащи от сключен между страните Договор за потребителски кредит № *********** за следните суми: за разликата над сумата от 2508.22 лева до пълния предявен размер от 3676.64 лева дължима по договора главница; сума в размер на 1 719.92 лева – възнаградителна лихва за периода от 25.02.2023г. до 06.03.2024г.; сума в размер на 133.28 лева – обезщетение за забава за периода от 26.07.2022г. до 06.03.2024г.; сума в размер на 284.14 лева – обезщетение за забава за периода от 06.03.2024г. до 29.05.2024г.

Изрично се сочи, че съдебното решение в частта, с която са отхвърлени претенциите за: възнаграждение за закупени допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит № ***********, услуга „****“ и услуга „******“, ведно със законна лихва, до окончателното изплащане на сумата, както и в частта с отхвърлените обезщетения за забавено плащане, НЕ СЕ ОСПОРВА.

Наведени са доводи, че в процесния договор ясно била посочена методиката на формирания годишен процент на разходите. Подобно изискване имало единствено при наличието на референтен лихвен процент - арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в случая била спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният процент на 1 разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая страните уговорили глобален фиксиран размер на годишния лихвен процент, като в договора ясно бил посочен процентът на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми от длъжника.

В чл. VI. „Параметри“ на самия договор подробно били посочени размерът на отпуснатата сума, размерите на ГПР и ГЛП, лихвеният процент на ден, дължимата сума по кредита, размерът на възнаграждението по закупените допълнителни услуги Фаст и Флески, общото задължение по договора и размерът на месечните вноски.

Информацията била предоставена на разбираем език и подробно - относно всяка сума, която формира крайното задължение по договора. В чл. 5.2 от Общите условия, които били неразделна част от договора и били подписани на всяка страница от длъжника, подробно било посочено какво включва годишният процент на разходите, дали подлежи на промяна и в какви валута и курс се отпуска сумата по заема. Позовава се на пар. 1 от ДР на ЗПК, в който било посочено, че в ГПР не са включени разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато закупуването им не е задължително условие за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия, какъвто бил и настоящият случай, което е изрично описано в договора и в клаузата за предоставяне за допълнителни услуги/.

Сочи се, че процесният договор отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9, т.9а, т.10 и следващите ЗПК. В случая получаването на допълнителни услуги не било задължително условие за сключването на договора за кредит, доколкото компанията отпускала заеми, по които даден клиент е избрал да закупи само една от услугите **** или ******и, или изобщо да не закупи такива услуги. Отбелязана е разликата в правното значение и последиците на уговорени допълнителните услуги по договори за потребителски кредит, в случаите, в които ползването на тези допълнителни услуги е условие за предоставянето на кредит, от една страна, и в случаите, в които ползването на такива услуги не е условие за предоставяне на кредита, от друга страна.

В настоящия случай, закупувайки допълнителни услуги, кредитополучателят си осигурявал допълнителна възможност във всеки един момент да поиска извършването на някоя или на всички предоставени услуги, но закупуването им не било условие за сключване на договора за кредит, нито за получаването на кредита при конкретните условия.

Таксата за предоставяне на услугата „отлагане и намаляване на вноски“ не отговаряла на нито една от характеристиките на общ разход по кредита, поради което не представлявала такъв разход и не следвало да участва във формирането на размера на общите разходи по кредита за потребителя, както и поради това в размера на годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 1 ЗПК. Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в процесния случай, не била задължителен разход, а се заплащала само ако потребителят поискал да има възможността да се ползва от нея. Таксата за процесната допълнителна услуга би представлявала условие за кредита, ако кредиторът изисквал от всеки кредитополучател да я заплати, за да му предостави кредит при определените условия, а това безспорно не било така в случая.

Договорът бил напълно действителен, като породил своите правни последици за страните.

Изразява се несъгласие с приетото от съда, че ГЛП в размер на 41.00% противоречи на добрите нрави. Сочи, че уговорената между страните по облигационното правоотношение възнаградителна лихва е допустима съгласно 2 разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Договорения размер на лихвата бил съобразен и с действащия принцип на свободно договаряне /чл. 9 от ЗЗД/. Несъотносим към размера на възнаградителната лихва бил размера на начислената лихва за забава. Търговския характер на сключения договор за потребителски кредит предопределял приложението на чл.430, ал.2 ТЗ, където законодателят не бил ограничил с добрите нрави размера на дължимата по кредита лихва.

Съгласно чл. 26 от ЗЗД нищожността на отделни части не сочела нищожност на договора, когато те били заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. От друга страна, предвид действителността на договора, не следвали последиците на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК.

С оглед изложеното и предвид наличието на действително договорно правоотношение между страните и действителността на клаузата, уговаряща договорното възнаграждение, следвало на ищеца да бъдат присъдени дължимите задължения за договорно възнаграждение и лихви за забава. И доколкото договорът бил сключен валидно, наред с клаузата за възнаградителна лихва, длъжникът дължал заплащане освен на предоставения кредит и на уговорената в договора възнаградителна лихва.

Предвид гореизложеното се иска решението да бъде отменено в атакуваната част и вместо него постановено ново, с което да бъде установено съществуването на вземане в полза на „******************” ЕООД срещу длъжника ни С. С. З. за разликата над сумата от 2508.22 лева до пълния предявен размер от 3676.64 лева дължима по договора главница или за сумата от 484.78 лева; сума в размер на 1 719.92 лева – възнаградителна лихва за периода от 25.02.2023г. до 06.03.2024г.; сума в размер на 133.28 лева – обезщетение за забава за периода от 26.07.2022г. до 06.03.2024г.; сума в размер на 284.14 лева – обезщетение за забава за периода от 06.03.2024г. до 29.05.2024г., дължими на основание ДПК № 40009646651, ведно със законна лихва от входиране на заявлението до окончателното изплащане на вземането. Претендират се и сторените деловодни разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – С. С. З., чрез пълномощника адв. В. С.. Жалбата се приема за неоснователна и се моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Претендират се съдебно – деловодни разноски за въззивната инстанция.

Възиваемата страна се консолидира с извода на районния съд, че посоченият в договора ГПР в размер на 48,98 % само формално отговарял на изискванията на ЗПК за максимален размер на ГПР, доколкото към последния не били включени редица допълнителни такси, които се регламентират от нищожно споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Посочено е, че изключването на допълнителните услуги от ГПР и уреждането им в договора като допълнителен пакет услуги представлявало заобикаляне на разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като тези услуги не представлявали действителни услуги, а прикрити разходи по кредита, с които се надхвърлял максималния размер на ГПР, въведен в ЗПК. Пояснено е, че възнагражденията за допълнителните услуги, са възнаграждения, свързани с договора за кредит и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК задължително следвало да бъдат включени в ГПР. Позовава се на Решение на СЕС по дело С 714/22, постановено на 21.03.2024 г., в което е прието, че в случай на неточно посочване на ГПР, това представлява порок от толкова висока степен, че влече до пълната недействителност/нищожност на правоотношението, при което потребителят дължи връщане само на чистата получена 3 стойност на заема. Сочи, че клаузите за допълнителни услуги са съществен елемент от договора, защото уреждат възнаграждението за кредитодателя. Премахването изцяло на клаузите за допълнителни услуги по договора за потребителски кредит би променило възмездния му характер, поради което и извод, че такъв договор би се сключил и без да е уговорено такова допълнително възнаграждение не можело да се обоснове. Съглашението за допълнителни услуги по договор не можело да бъде заместено от норми на закона, защото такива не били въведени от законодателя, включително и на основание на разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД.

Излага виждане, че възнаградителна лихва е недължима на самостоятелно основание, доколкото клаузата, която я регламентира в размер на 41,00%, е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Въззиваемата напълно споделя мотивите на районния съд относно въпроса защо не е налице надлежно обявяване на предсрочна изискуемост и недължимостта на вноските с ненастъпил падеж до формирането сила на присъдено нещо по делото.

По делото е постъпила частна жалба с вх.№535/15.01.2025 г. от адв. В. Ф. С., като процесуален представител на С. С. З., насочена против определение №27/07.01.2025 г., постановено по гр.д.№ 1690 по описа на Районен съд – Дупница за 2024 г., с което съдът е изменил, на основание чл.248 ГПК, Решение с № 636/05.12.2024г. по гр. д. № 1690/2024г. по описа на РС – Дупница, IV с-в в частта за разноските, като е осъдил, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, „*****************“ ЕООД, с ЕИК *********, с адрес: гр. С., бул. „*******“ № **, бл. ***, вх. * да заплати в полза на адв. В. Ф. С. от САК сумата от 148.55 лева – адвокатско възнаграждение по съразмерност за исковото производство и сумата от 37.14 лева – адвокатско възнаграждение по съразмерност за заповедното производство.

Обжалваното определение се приема за неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и в разрез със съдебната практика на съдилищата, за което излагам следното от фактическа и правна страна:

Изразява се несъгласие с извода на първоинстанционният съд, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, ниския материален интерес и масовия характер на исковете на ищцовото дружество.

Сочи, че при определяне на възнаграждението съдът е обвързан по силата на чл.

130, ал. 2 от ЗСВ с определените в наредбата минимуми. Това задължение произлизало от разрешенията, дадени в тълкувателната практика на ВКС, постановена по отношение на определянето на адвокатско възнаграждение по реда на чл, 38 от ЗАдв Тълкувателно решение от 06/11/2013 г. постановено по т.л.№ 6/2012 г, на ОСГТК при ВКС и по-конкретно т. 6, според която при определяне и присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал, 2 от ЗАдв и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдилищата, с оглед разпоредбите на чл. 36, ал. 2, чл. 38, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК, вр. Наредба № 1/2004 г. са обвързани от предвидените в Наредбата минимални размери.