Решение № 201 от 25.06.2026, Окръжен съд - Смолян

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 201 гр. Смолян, 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. Кисьова

Членове:

Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. Стефанов при участието на секретаря Елисавета Ж. Шехова като разгледа докладваното от Тоничка Д. Кисьова Въззивно гражданско дело № 20265400500203 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение № 90/18.03.2026г., постановено по гр.д. № 976/2025г. по описа на Районен съд-Смолян е признато за установено по отношение на Ю. З. С., ЕГН **********, с постоянен адрес град С. ул. „Е.“ № **, вх.* ет. * ап.*, и К. Р. В. К. "О.", ЕИК ******, със седалище и адрес на управление град С. бул. „Б.“ № **, представлявана от председателя Г. Х. С., че С. З. Р., ЕГН **********,с адрес град С. ул. „Н.“ № *, блок „И. *“, вх.* ет.*, ап.**, е собственик на основание придобивна давност на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда е идентификатор *** по Кадастралната карта и кадастралните регистри на град С. с административен адрес град С. ул.„Н.“ № *, блок „И. *“, вх.* ет.*, ап.**, находящ се в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с площ от 106,91 кв.м., ведно с прилежащи части: таванско помещение № ** с площ 11,45 кв.м., ведно с 1,86% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена. Осъдени са Ю. З. С., ЕГН **********, с постоянен адрес град С. ул. „Е.“ № **, вх.* ет. * ап.*, и К. Р. В. К. "О.", ЕИК ******, със седалище и адрес на управление град С. бул. „Б.“ № **, представлявана от председателя Г. Х. С., да заплатят солидарно на С. З. Р., ЕГН **********, с адрес град С. ул. .„Н.“ № *, блок „И. *“, вх.* ет.*, ап.**, направените съдебни разноски по делото в размер на 879,93 евро.

Решението е обжалвано в срок с въззивна жалба с вх.№ 2737/03.04.2026г. от Р. в. к. "О." гр.С. чрез пълномощника й адв. Л. С. с оплаквания за неправилност, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се доводи, че безспорно към момента на смъртта на З. Р., починал на ***г.

1 той е бил собственик на процесния апартамент, закупен от държавата на негово име през 1990г., в който е живял до смъртта си заедно със съпругата си и двете си деца, след което ползването е продължило само от ищеца. Твърди се, че при липса на доказателства приживе З. Р. да е извършвал някакви разпоредителни сделки, апартаментът е останал в наследство на двете му деца - С. Р. и Ю.

С. при равни дялове, по който факт няма спор. От съвкупната преценка на доказателствата може да се приеме, че ищецът С. Р. е приел оставеното от баща му наследство, включващо и процесния апартамент, което приемане има действие от датата на откриване на наследството. Този факт води и до извода, че считано от датата на смъртта на баща му на ***г. ищецът е станал собственик на половината процесния апартамент на основание наследствено правоприемство от баща му.Именно въз основа на тези факти, нотариусът е издал по негово искане КНА № 151 от 21.06.2023 г., с който го е признал на основание чл.587, ал.1 от ГПК за собственик на половината от процесния апартамент с придобивно основание - наследствено правоприемство по закон от баща му. Като е станал по този начин собственик на половината апартамент ищецът, считано от *** г. той владее своята половина от апартамента само в качеството си на собственик, като част от съдържанието на правото му на собственост, от което следва, че не е възможно да се осъществи второ паралелно придобивно основание -давностно владение, защото липсва в тази част съществената фактическа предпоставка на едно владение да се осъществява върху несобствен имот. В жалбата се твърди, че до размера на половината апартамент, принадлежаща на ищеца на основание наследствено правоприемство, никой не му е оспорил това право,което е удостоверено с констативен нотариален акт за собственост, който не е отменен и е напълно валиден, поради което той няма правен интерес да предявява установителен иск срещу трети лица за установяване на вече съществуващо и неоспорено право на собственост върху същия имот. Затова в тази част искът е недопустим, което прави недопустимо и решението по отношение на тази част и то следва да бъде обезсилено в тази част. В същата част решението е и незаконосъобразно, тъй като за ищеца не е възникнало и не е могло да възникне ново право на собственост с второ придобивно основание-давностно владение, наред придобитото през 2010г. с придобивно основание наследствено правоприемство, което придобивно основание не е отпаднало и продължава да съществува, което дава основание за отхвърляне на иска в тази част. Относно признатото в полза на ищеца право на собственост върху втората половина от процесния апартамент с констативен нотариален акт № 151 от 21.06.2023 г. основано на отказа от наследство, направен от сестра му Ю. С. по това всъщност е и действителния правно допустимия спор относно наследствената половина от апартамента на първата ответница Ю. С., която е и предмет на принудително изпълнение за удовлетворяване на вземане на РВК „О.“срещу Ю. С.. Според показанията на св.Р. - леля на ищеца и на първата ответница приживе бащата на ищеца е казвал, че процесния апартамент ще бъде за сина му, че дъщеря му не трябва иска нищо от апартамента, тъй като на нея щял да даде пари и да помага за децата й. След смъртта на бащата само ищецът е продължил да ползва апартамента, в който и до тогава е живял заедно с баща си. Сестрата на ищеца не е ползвала апартамента и е нямала претенции за него, тъй като си имала друг апартамент в града, където живее със семейството си.

Показанията на св.Р. могат да се приемат за най-достоверни, тъй като е най-запозната с отношенията в семействата на нейния брат и нейните племенници. В тези показания не се съдържат конкретни факти и обстоятелства, доказващи, че приживе бащата на ищеца е извършил конкретно по време, място и съдържание действие с вещноправно значение, което би могло да послужи като основание още приживе на бащата ищецът да се счита за собственик на апартамента и на това основание да го ползва.Възприетите от свидетелите изявления на бащата З. Р., че апартаментът ще остане за сина му само демонстрират някакво намерение и желание за това, но 2 след като това желание и намерение не е облечено в предвидена от закона форма за валидност то няма правен ефект.При тези факти съдът е направил необоснован фактически извод, че с показанията на свидетелите се установявало неформално дарение между бащата и сина, по силата на което ищецът е упражнявал фактическата власт върху апартамента само за себе си. Съдът не установява кога приживе на бащата се е случило това неформално дарение при положение, че и самият ищец не твърди конкретни факти в тази насока, а и свидетелите не сочат такива конкретни факти. Като е избегнал тази недоказаност, съдът е отчел давностно владение от датата на смъртта на бащата 16.08.2010г. В жалбата се твърди още, че и неформалното дарение трябва да е доказано по време, място и съдържание, а освен това също трябва да бъде прието от надарения в конкретно време, място и съдържание, чрез обективни действия, отличаващи се от действията от преди неформалното дарение, за да възникне като конкретен нов факт, след който да могат да започнат да текат и да се отчитат някакви правни последици. Никакви обективни факти по тези две съществени страни на един договор за дарение не се установяват по делото, поради което липсва основание да се приеме, че приживе на бащата ищецът е започнал да осъществява владение за себе си върху апартамента на основание неформално дарение.Като е направил обратния извод съдът не държи сметка, че съгласно чл.225, ал.1 от ЗЗД с договора за дарение имотът предмет на дарение се отстъпва веднага и безвъзмездно. Той не е договор произвеждащ действие след смъртта на дарителя. Изявените от бащата намерения и желания апартаментът да остане на сина му могат да бъдат разглеждани най-много като някакво неясно обещание да му бъде прехвърлен този апартамент по някакъв начин, без дори да се споменава, че това ще стане безвъзмездно. Но дори и намерението да е било прехвърлянето на апартамента да стане с дарение, то съгласно чл.226 от ЗЗД обещанието за дарение не произвежда действие.Изявленията на бащата на ищеца, че апартаментът ще е за сина му, не могат да се ценят и като някакво неформално завещание, тъй като такова не може да съществува. При това положение следва да бъде изяснен характера и значението на ползването на апартамента след смъртта на бащата, като се изхожда от поведението на ищеца и първата ответница след датата на откриване на наследството през 2010 г.След смъртта на бащата ищецът е продължил да живее в апартамента, а ответницата е продължила да не го ползва, както това е правила и приживе на баща си.Апартаментът, видно от представената с исковата молба схема, е продължил да се води на бащата З. Р.. През повечето време след неговата смърт апартаментът е продължил да се води на негово име и за данъчни цели като едва през последните години е предеклариран на имената на ищеца и сестра му. Независимо от фактът, че апартаментът след 2010 г. се е ползвал само от ищеца и че сестра му въобще не го е ползвала, защото е живеела със своето семейство в друг апартамент в същия град, както и че не е предявявала претенции да ползва бащиния апартамент, наследственият характер на апартамента не е променен, тъй като липсват конкретни обективни действия на двамата наследници свързани с определено време, място и съдържание, обективиращи трансформирането на общата наследствена съсобственост върху апартамента в индивидуална собственост само за ищеца. Противно на изложените в мотивите на решението съображения по този въпрос такива обективни действия от страна на ищеца по отблъскване на първата ответница от владението на имота не се установяват от разпитаните по делото свидетели. Свидетелите установяват единствено, че след смъртта на бащата само ищецът е ползвал апартамента, че сестра му не е ползвала апартамента и е нямала претенции да го ползва.

Като обърнал ролите съдът е приел, че първата ответница е тази която не е обективирала отблъсване на владението на ищеца от апартамента, противно на приетото в задължителната практика на ВКС ТР №1/2012 г. на ОСГК. Сочи се, че искането на ищеца да бъде признат за 3 собственик на основание наследство и отказ на сестра му от наследството субективно му отношение към собствеността върху процесния апартамент към 21.06.2023 г., т.е. три години покъсно от момента, за който твърди в исковата си молба, че е придобил апартамента на основание 10 годишно давностно владение, изтекло през 2020г. Това действително субективно отношение към собствеността върху апартамента, удостоверено с процесния нот.акт от 2023 г., изключва наличието на анимус у ищеца за упражняване на владение върху процесния апартамент като негова собственост с цел да придобие собствеността върху наследствената половина от апартамента на сестра му по давност, считано от 2010 г., тъй като ако е се считал, към месец юни 2023 г. за собственик на апартамента на основание давностно владение той е имал възможност да се снабди с нотариален акт за собственост по давностно владение. Логично е при това положение да се приеме, че той не се е снабдил тогава с нотариален акт за собственост по давностно владение, защото не се е смятал за собственик на това основание.

Твърдението му в настоящето производство, че е станал собственик на наследствената част на сестра си по давност несъмнено се прави с увреждащата цел да бъде отнета възможността на РВК „О.“ да се удовлетвори от собствената на първата ответница върху половина от апартамента и то след като нейният отказ е обявен за нищожен на основание чл. 56, ал.1 от ЗН с влязло в сила решение по гр.д.№ 560/2023 г. на Районен съд Смолян. Не следва да се кредитират в тази насока и признанията на първата ответница по настоящото дело, тъй като те се правят след като тя вече се е отказала от наследството на баща си, което е дало основание нотариусът да признае право на собственост по наследство само на ищеца върху целия апартамент. Фактът, че този отказ за наследство е унищожен по иск на РВК „О.“ не означава, че актът е унищожен за всички. Този акт остава да съществува и за заинтересованите лица по него и за всякакви органи и трети лица. С това дело се прави опит да се извърши една недопустима подмяна на придобивните основания с цел да бъдат увредени интересите на кредитора и да се спаси апартамента от публична продан. След като владението на ищеца произтича от самото наследяване той е владелец само на своя наследствен дял и обикновен държател на дяловете на останалите сънаследници. Ищецът не се е справил с доказателствената тежест да докаже, че с конкретни обективни действия пред останалите наследници е отблъснал владението им на имота, показвайки пред тях и пред обществото, че от определен момент той владее имота като единствен собственик само за себе си, тъй като според същото ТР тук презумпцията по чл.69 от ЗС не намира приложение. В тази насока изводът на съда е неправилен и необоснован. Направените от нотариуса изводи въз основа на писмени доказателства при издаването на нотариалния акт не могат да се приемат за идентични с направените от съда констатации въз основа на свидетелски показания за осъществено давностно владение върху апартамента от ищеца в периода 2010-2020 г, поради което с този извод съдът е влязъл в противоречие, смесвайки по недопустим начин двете придобивни основания. Моли да бъде отменено обжалваното решение и бъде отхвърлен изцяло предявения иск. Претендира за разноски.