Решение № 74 от 21.03.2025, Районен съд - Оряхово

РЕШЕНИЕ

№ 74 гр. Оряхово, 21.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ОРЯХОВО в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: В.Л.П. при участието на секретаря В.И.И. като разгледа докладваното от В.Л.П. Гражданско дело № 20241460100796 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на ищеца А. С. Л., ЕГН ********** от с. Софрониево, ул. „Хаджи Димитър“ № 34, действащ чрез пълномощника си адв. Р. Р. от АК Пловдив против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление гр. София, общ. Столична, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н.П.П. - Управител, с искане за осъждане на ответното дружество да върне на ищеца сумата от 94,32 лв. – платена без основание сума в периода 25.08.2022 г. до 27.09.2022 г. по нищожен Договор за потребителски кредит № 725916/25.08.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 17.10.2024 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендират се и разноски в производството.

С протоколно определение от 11.03.2025 г. съдът е допуснал изменение в размера на предявения осъдителен иск срещу „Сити Кеш” ООД в посока неговото увеличаване, който се счита предявен за сумата от 217,32 лв., представляваща недължимо платена сума за лихва и неустойка, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 17.10.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

Предявен е осъдителен иск, с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на недължимо платена към ответника сума в размер на 217,32 лв., поради недействителност на Договор за потребителски кредит № 725916/25.08.2022 г.

От името на ищеца се твърди, че между него и „Сити Кеш” ООД е сключен Договор за потребителски кредит № 725916/25.08.2022 г. за сумата от 1000 лв., със задължение да го ползва и върне съгласно условията и срока на сключения договор – до 10.11.2022 г. Сочи се, че ищецът е следвало да предостави обезпечение по кредита, в противен случай дължи неустойка в размер на 301,91 лв. (чл. 11 от договора), като общата дължима сума по 1 кредита с тази неустойка възлиза на 1353 лв. Твърди се още, че ищецът предсрочно е погасил кредита, като е внесъл сумата от общо 1094,32 лв., от които счита, че дължи единствено главницата в размер на 1000 лв.

Твърди се нищожност на сключения договор за кредит на основание чл.

22 от ЗПК, поради противоречието му с нормите на чл. 11, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като са изложени доводи за неправилно посочване на ГПР по кредита, в който неправилно е включена само договорната лихва, а е следвало да бъде включена и неустойката за непредоставяне на обезпечение по чл. 11 от договора, която има характер на скрита печалба за кредитора, плащана периодично с дължимите вноски по кредита. Твърди се, че това е довело до неправилно посочен ГПР по кредита, който се явява в противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и води до недействителност на целия договор за кредит съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. При тези аргументи за нищожност на договора за кредит се твърди, че ищецът дължи на основание чл. 23 от ЗПК само главницата по кредита, без платената от него сума над нея – 94,32 лв.

Претендират се и разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, действащо чрез адв. Х. М. от САК – преупълномощен от Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, М.“, с който искът се оспорва като неоснователен. Твърди се, че не са нарушени разпоредбите на чл. чл.10, ал. 1, 11, ал. 1, т. 7-12 от ЗКП, тъй като са спазени всички изисквания на закона, ищецът предварително е запознат с условията, параметрите и изискванията за сключване на договора. Сочи се, че ГЛП и ГПР са ясно и разбираемо посочени, а по отношение на ГПР са спазени всички изисквания за неговото изчисление и посочване в договора, към датата на неговото сключване, поради което в него няма основание да се включва начислената неустойка.

Това е така, тъй като при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща за неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит – т.е. след сключване на същия. Изложени са подробни доводи за нейната действителност, като се оспорват твърденията на ищеца в обратния смисъл. Твърди се също, че не е налице и неравноправност на клаузата по смисъла на ЗЗП, като ищецът е бил предварително информиран ясно и разбираемо за всички параметри на договора, вкл. за размера на неустойката, с предварително предоставения му СЕФ и общи условия – т.е. предварително е бил наясно с икономическите последици от сключения договор за кредит и в периода 2019 г. – 2023 г. е ползвал многократно един и същи кредитен продукт на ответното дружество, със задължение за заплащане на такъв тип неустойка.

При горните аргументи е отправено искане за отхвърляне на предявения иск като неоснователен, като се претендират и разноски по делото и е направено възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатското възнаграждение.

След като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на ищеца, съдът прима за установено следното от фактическа страна:

С определение № 627/11.12.2024 г., неоспорено от страните, съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелствата, че между ищеца и „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869 е сключен Договор за потребителски кредит № 725916/25.08.2022 г.

2 за сумата от 1000 лв., със задължение да го ползва и върне съгласно условията и срока на сключения договор – до 10.11.2022 г., като кредитът е изцяло предсрочно погасен от страна на ищеца.

Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит № 725916/25.08.2022 г. и погасителен план към него се установява, че ответното дружество е отпуснало на ищеца паричен кредит в размер на 1000 лв., както и че лихвения процент е фиксиран от 40,05 %, ГПР е 49,82 %, при срок на кредита 11 седмични вноски. Също така е видно, че към вноската по кредита е добавена и вноска за разсрочена дължима неустойка в размер на 301,91 лв. за непредоставяне на обезпечение, при което крайната вноска по кредита възлиза на 104,33 лв. за целия срок на договора. При това положение вместо ищецът да дължи връщане на сумата от 1051,09 лв. (главница и договорна лихва), той дължи сумата от общо 1353 лв. Тези обстоятелства се установяват и от приетите по делото писмени доказателства.

По делото е прието и заключение на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът възприема като обективно, пълно и всестранно изготвено по поставения въпрос, съгласно компетентността и специалните знания на вещото лице в конкретната област.

От заключението безспорно се потвърждава, че ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 1000 лв., при съответните уговорени параметри съгласно сключения договор. Последният е следвало да бъде върнат на дата 10.11.2022 г. с обща дължима сума от 1353 лв., от които главница от 1000 лв., договорна лихва от 51,09 лв. и неустойка от 301,91 лв.

Потвърждава се също, че кредитът е предсрочно погасен от ищеца на 27.09.2022 г., като ищецът е заплатил сумата от общо 1217,32 лв., от които 1000 лв. главница, 32,80 лв. договорна лихва и 184,52 лв. неустойка.

По въпроса за това какъв е размерът на ГПР съгласно взетите предвид разходи от ответното дружество по заема е установено, че имайки предвид само включените от ответното дружество суми за дължима главница и лихва по договора, вещото лице е изчислило ГПР в размер на 35,15 %, при посочен в договора за кредит ГПР – 49,82 %. В този размер не е включена посочената в чл. 11 от договора за кредит неустойка за непредоставяне на обезпечение. Във връзка с това и за да изчисли действителния ГПР по кредита, вещото лице е взело предвид началния и крайния срок на кредита, като съобразно дължимите суми за погасителните вноски (които освен главница и лихва, безспорно включват и начислена неустойка за непредостявяне на обезпечение) и платеното от ищеца по кредита, при заместването на тези стойности в съответната формула за изчисление на ГПР е установено, че действителният ГПР по процесния договор за кредит е възлиза на 604,35 %, а не на посочения в процесния договор – 49,82 %.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Представените по делото доказателства дават основание за извода, че страните са били във валидно кредитно правоотношение, възникнало въз основа на сключен между тях Договор за потребителски кредит № 725916/25.08.2022 г. В конкретния случай се касае за сключване на договор за кредит от разстояние по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние. Съгласно чл. 18 ЗПФУР при договори за 3 предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, спазил сроковете почл. 12, ал. 1 или ал. 2, получил съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. Съгласно ал. 2 на текста за доказване на електронни изявления, отправени съгласно ЗПФУР се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП). Алинея 3 предвижда, че изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна, и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закон за потребителския кредит (ЗПК).

Съгласно разпределението на доказателствената тежест по предявения иск и събраните по делото доказателства, съдът намира същия за основателен по следните съображения:

Неустойката от 301,91 лв., разсрочена на 11 седмични вноски, заедно с вноските по кредита, представлява уговорена отнапред компенсация за вредите от фактическа неплатежоспособност на кредитополучателя, ако в определен срок не представи някое от изброените в чл. 5 от процесния договор обезпечения – поръчител (отговарящ на редица изисквания, посочени в общите условия) или банкова гаранция. Такова договаряне противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл. 16 от ЗПК) и да предложи добросъвестно цена за ползване на кредита (възнаградителна лихва). Тя поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитора да получи сигурно завишено плащане и то в значителен размер, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл.

19 от ЗПК). Тази неустойка на практика има характер на „цена за ползване на необезпечен кредит“, но е представена от ответното дружество като неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, поради което не е посочена в ГПР - основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. По този начин съдът намира, че на практика е заобиколена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в същото време се сочи от ответното дружество, че е спазило изискването на чл. 19, ал.

3, т. 1 от ЗПК и затова тази неустойка не е включена в ГПР. Именно поради това формално не противоречи и не заобикаля пряко разпоредбите на ЗПК, тъй като задължението е „облечено“ във формата на „уговорена между страните неустойка за неизпълнение на поето задължение“. Въпреки това съдът намира, че клаузата на чл. 11 от процесния договор не само заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но накърнява добрите нрави и противоречи на принципа на добросъвестност и справедливост в 4 гражданските и търговските правоотношения. Тя води до нееквивалентност на насрещните престации и представлява сума, която оскъпява отпуснатия кредит и на практика води единствено до неоснователно обогатяване на кредитополучателя с тази сума. Освен това уговорената неустойка безспорно излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции (ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС), тъй като не обезпечава задължението по отпуснатия кредит, а друго вменено задължение - за обезпечаване на кредита, като следва да се има предвид и това, че непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от страна на кредитополучателя - т.е и санкционната функция на неустойката е извън предмета на задължението по договора за кредит.