Решение № 5573 от 22.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5573 гр. София, 22.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100509420 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 13835 от 15.07.2025 г., постановено по гр. д. № 59266 по описа за 2024 г. на Софийски районен съд, 120-ти състав, е отхвърлен предявеният от А. Д. Н. срещу „Топлофикация София“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 във връзка с чл. 439 от ГПК - за установяване, че ищцата А. Д. Н. не дължи на ответника „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 3451,05 лв., в това число главница за потребена енергия в размер на 2947,80 лв. и мораторна лихва в размер на 503,25 лв., поради погасяването им по давност.

Със същото решение ищцата е осъдена да заплита на ответното дружество на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Срещу така постановеното Решение е постъпила въззивна жалба от ищцата, чрез пълномощника й - адв. С. К., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Сочи, че няма основание за прилагането на петгодишната давност, тъй като нямало влязло в сила съдебно решение и нямало никакви други условия, които законът предписвал. Твърди, че влязлата в сила заповед за изпълнение не може да се приравни на влязло в сила решение, поради което следва да се прилага тригодишната давност за вземането. Смята, че не са извършвани 1 изпълнителни действия от страна на взискателя за период от 3 години, давността не е била спирана и прекъсвана, а и също многократно е извършвано едно и също действие, което единствено е целяло удължаване на погасителната давност, което е било недопустимо.

Излага доводи, че молбата на взискателя не отговаряла на изискванията на закона да съдържа конкретно имущество, което да бъде запорирано. Претендира разноски пред въззивната и първата инстанции.

Ответникът „Топлофикация София“ ЕАД, чрез процесуалния си представител - юрк.

М. К., с надлежно учредена представителна власт по делото, е представил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва въззивната жалба. Твърди, че по изпълнителното дело са извършени множество изпълнителни действия, от които следвало, че давността е била прекъсвана и не е изтекла. Смята, че приложимата давност в случая е петгодишната и искането да бъде приложен определен изпълнителен способ е достатъчно, за да прекъсне давността. Моли да се остави без уважение въззивната жалба и да се потвърди първоинстанционното решение, като претендира юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция.

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ответника за неоснователна по следните съображения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Предвид оплакванията в жалбата следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск относно вземането, а в чл.

2

117, ал. 1 от ЗЗД се предвижда, че от прекъсването на давността започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години. Регламентираното в действащия ГПК заповедното производство има за цел удовлетворяване на гражданскоправни вземания в широк смисъл на думата. Същото е функционално свързано с изпълнителния процес, тъй като от една страна, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение направо се пристъпва към принудително изпълнение, а от друга, с оглед института на незабавното изпълнение, т.е. при настоящата правна уредба, това е производство за създаване на съдебно изпълнително производство – чл. 404, ал. 1 ГПК. Целта на заповедното производство не е да се установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Същото е факултативно, т.е. кредиторът не е длъжен да избере този ред и може направо да предяви вземането чрез иск по общия исков ред. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение проверката дали вземането съществува следва да се извърши в общия исков процес. С изтичането на срока за възражение на длъжника издадената заповед за изпълнение влиза в сила. Действително, липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане на срока за възражение, съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на сроковете по чл. 424 ГПК (хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства), заповедта се стабилизира и се получава ефект, който е аналогичен на силата на пресъдено нещо. Извод за това е и нормата на чл. 439 ГПК, която допуска оспорване на започнало принудително изпълнение само ако то се основава на нови факти - настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е. законодателят не е провел разграничение дали изпълнителният лист е издаден въз основа на съдебно решение или на влязла в сила заповед за изпълнение в хипотеза на неподадено възражение по чл. 414 ГПК. Длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се преклудирали. Извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита. Едновременно с това, при влязла в сила заповед за изпълнение, кредиторът също не може да инициира исково производство, тъй като за него при наличието на изпълнителен титул, ще липсва правен интерес от провеждането му.

В заповедното производство на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото, 3 ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред. Изложеното налага обоснован извод, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да се тълкува разширително, съответно че е приложима и към влязла в сила заповед за изпълнение. Противното би означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици относно теченето на давността. Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани. /в подобен смисъл са Определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).

При съобразяване на изложеното, и доколкото не се установява срещу заповедта за изпълнение да е подадено възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, настоящият състав на съда приема, че с влизането в сила на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр. д.

49076/2019 г. по описа на СРС, 32-ри състав, въз основа на която е издаден изпълнителен лист от 22.06.2020 г. е започнал да тече срокът на новата погасителна давност за процесните вземания, който е петгодишен.

Предвид оплакванията в жалбата следва да се отбележи, че в мотивите съдържащи се към т. 10 на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието следното:

„…Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана…“ . С оглед на възприетото в цитираното Тълкувателно решение следва да се отбележи, че давността не се прекъсва с предприемането на действия от страна на съдебния изпълнител или реалното налагане на запор, а е достатъчно поискването от взискателя или предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Поради обстоятелството, че взискателят е възложил правата на частния съдебен изпълнител по чл.

18, ал. 1 ЗЧСИ, същият не е задължен да посочва конкретно имущество, върху което да бъде насочено принудителното изпълнение, поради което молбата за образуване на изпълнителното дело отговаря на изискванията на закона.

Настоящият състав приема, че след образуването на изпълнително дело на 16.07.2020 г. давността е прекъсвана многократно – на 05.08.2020 г. и на 09.09.2024 г., като между извършването на всяко едно от посочените изпълнителни действия до подаване на исковата молба на 08.10.2024 г. не е изминал период по-дълъг от пет години. В тази връзка следва да се отбележи, че предявяването на отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла давност, спира давността и разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК не намира приложение, в каквато насока е практиката на ВКС /напр. Решение № 50017 от 27.03.2023 г., постановено по гр. д. № 720/2022 г. на ВКС, Решение № 587 от 16.10.2024 г., постановено по гр.д. № 274/2023 г. на ВКС/.

Що се отнася до второто оплакване във въззивната жалба, че с оглед настъпилата перемция се обезсилват извършените изпълнителни действия, следва да се отбележи, че 4 съгласно приетото в съдебната практика /в този смисъл е и споделяната от настоящия състав практика на ВКС обективирана в Решение № 3724 от 24.02.2021 г., постановено по гр. д. № 1747/2020 г.; Решение № 93 от 17.05.2021 г., постановено по гр.д. 2766/2020 г.;

Определение № 248 от 1.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3647/2020 г., IV г. о., ГК/ перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността.