Определение № 1900 от 05.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1900 гр. София, 04.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20248002900305 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура” срещу решение № 771 от 12.12.2023г. по в.т.д. № 854/2023г. на САС, 11 състав, с което е потвърдено решение от 10.08.2023 г. по т. д. № 2109/2022 г. на Софийския градски съд, VІ-21 състав в осъдителната му част, с която касаторът е осъден да заплати на ищеца „Пътни строежи – Велико Търново“ АД сумата 3 040 лв., представляваща част от неплатено възнаграждение в общ размер на 1 006 738,15 лв. за изпълнени СМР по договор № РД-3811/29.11.2019 г., от които частичен иск в размер на 760 лв. за СМР, отчетени със сертификат № 83 с общ неплатен остатък от възнаграждение в размер на 41 357,98 лв., частичен иск в размер на 760 лв. за СМР, отчетени със сертификат № 83А с общ неплатен остатък от възнаграждение в размер на 149 999,93 лв., частичен иск в размер на 760 лв. за СМР, отчетени със сертификат № 87 с общ неплатен остатък от възнаграждение в размер на 226 172,28 лв., частичен иск в размер на 760 лв. за СМР, отчетени със сертификат № 97 с общ неплатен остатък от възнаграждение в размер на 589 207,96 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба /18.11.2022 г./ до окончателното заплащане на възнагражденията, както и по частичен иск законната лихва в 1 размер общо на 24 660 лева за забавеното плащане на възнаграждение за изпълнени СМР по сертификати № 39, 39А, 40, 40А, 41, 42, 42А, 43, 43А, 44, 44А, 45, 45А, 46, 46А, 47, 47А, 51, 51А, 52, 52А, 53, 54, 54А, 55, 55А, 56, 56А,

57, 57А, 58, 58А, 59, 61, 62, 64, 65, 67, 67А, 68, 69, 70, 71, 72, 74, 77, 78, 79, 80,

81, 83, 83А, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 90А, 91, 93, 94, 95, 97 и 98 за периода 10.01.2022 г. – 15.11.2022 г..

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно – в протИ.речие с приложимата законова регламентация, е тълкувал предмета на договора и е достигнал до крайния извод, че процесните дейности по сертификати № 83, 83А, 87 и 97 попадат в него, като е разгледал единствено нормите на ЗУТ, без да отчита факта, че Законът за пътищата се явява специален спрямо него. Сочи, че въззивният съд не е взел предвид, че СМР представляват повдигане на връхната конструкция чрез изграждане на стоманобетонни възглавници за лагерите, подмяна на лагерите на цялата мостова конструкция, монтиране на нови конзолни панели на тротоарите и поради това не биха могли да се квалифицират като текущ ремонт, а имат характера на основен по смисъла на ЗУТ. Твърди, че за установяване на тези обстоятелства са били представени доказателства, които са останали необсъдени. Поддържа, че изводът на въззивния съд за основателност на претенциите по чл.86 ЗЗД е формиран, без да е съобразен фактът, че до обявяването на решението на Народното събрание за протИ.конституционно касаторът като негов адресат е бил длъжен да го изпълнява, като по този начин съдът се е произнесъл в пълно протИ.речие с решения на Конституционния съд и с чл.86, ал.2 КРБ. Сочи, че в случая е адресат на акта на НС, поради което са неоснователни и допълнителните мотиви на въззивния съд, че държавата е длъжник по процесния договор в лицето на Агенцията и причината за неизпълнението се дължи на самия длъжник /държавата/, която чрез собствено действие е причинила неизпълнението. Твърди, че извън търсената защита въззивият съд е приел, че претендираната законна лихва се дължи и като обезщетение за вредите, причинени от протИ.конституционното решение на НС, каквато претенция не е предявявана. Поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е изложил мотиви по възраженията му, направени във въззивната жалба, не е обсъдил 2 всички събрани доказателства, а изложените мотиви не са ясни и подробни. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа твърдения за наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Процесуалноправния въпрос, свързан със задължението на съда за излагането на мотиви относно всички доводи и възражения, които страните са поддържали, обхванат от т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС. Твърди, че по въпроса е налице протИ.речие с решение № 63 от 28.06.2019г. по гр.д. № 2296/2018г. на ВКС, II г.о. и решение № 145 от 07.01.2019г. по гр.д. № 811/2018г. на ВКС, II г.о.

2. Процесуалноправния въпрос за пределите на диспозитивното начало на гражданския процес в хипотеза, касаеща възможността без надлежно сезиране съдът да промени основанието на търсената защита и да се произнесе по нея. Твърди се, че въпросът е решен в протИ.речие с решение № 25 от 23.07.2019г. по гр.д. № 2299/2018г. на ВКС, II г.о. и решение № 19 от 30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г. на ВКС, II г.о.

3. Носят ли всички държавни органи като част от структурата на държавата отговорност по смисъла на чл.7 от Конституцията на Република България за вреди, причинени от незаконни актове или действия на конкретен неин орган? Касаторът твърди, че въпросът е решен в протИ.речие с решение № 72 от 31.03.2021г. по гр.д. № 3006/2020г. на ВКС, III г.о. и решение № 249 от 15.01.2021г. по гр.д. № 4069/2019г. на ВКС, IV г.о.

4. Представлява ли задължителен за изпълнение акт по смисъла на чл.86, ал.2 КРБ решението на Народното събрание за периода от влизането му в сила до момента на обявяването му за протИ.конституционно с влязло в сила съдебно решение на КС? Касаторът твърди, че въпросът е решен в протИ.речие с решение № 1 от 28.01.2014г. по к.д. № 22/2013г. на КС и решение № 2 от 18.02.1993г. по к.д. № 36/1992г. на КС.

5. Следва ли да се приеме, че е налице ограничение с оглед предмета на договор, сключен по реда на Закона за обществените поръчки, относно дейностите, които могат да бъдат възлагани и изпълнявани по него?

6. При сключен договор по реда на ЗОП за определен вид дейности, когато изпълнителят по договора извърши дейности извън неговия предмет, има ли право на възнаграждение и по кои правила?

3

7. При конкретно заявена искова претенция за заплащане на възнаграждение за дейности, фектурирани по договор, сключен по реда на ЗОП, съобразявайки принципа в чл.6 ГПК на диспозитивното начало, дължимо ли е такова, ако същите попадат извън предмета му, и следва ли искът да се отхвърли? Касаторът твърди, че по последните три въпроса е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът „Пътни строежи – Велико Търново” АД, представлявано от адв. И. И., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол и претендира направените пред настоящата инстанция разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част по предявения частичен иск за сумата 3 040 лв., представляващо част от неплатено възнаграждение в общ размер на 1 006 738,15 лв. за изпълнени СМР по договор № РД-38-11/29.11.2019 г., отчетени със сертификат № 83 с общ неплатен остатък от възнаграждение в размер на 41 357,98 лв., частичен иск в размер на 760 лв. за СМР, отчетени със сертификат № 83А с общ неплатен остатък от възнаграждение в размер на 149 999,93 лв., частичен иск в размер на 760 лв. за СМР, отчетени със сертификат № 87 с общ неплатен остатък от възнаграждение в размер на 226 172,28 лв., частичен иск в размер на 760 лв. за СМР, отчетени със сертификат № 97, е недопустима.

Съгласно чл.365, т.1 ГПК търговско е дело по искове с предмет право или правно отношение, породено от или отнасящо се до търговска сделка, включително сключването, тълкуването, действителността, изпълнението, неизпълнението или прекратяването й, последиците от прекратяването й, както и за попълване на празноти в търговска сделка или приспособяването й към нововъзникнали обстоятелства.

В настоящия случай въззивното решение в посочената част е 4 постановено по иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 3040 лева, частична претенция от общо дължимата сума в размер на 1 006 738,15 лв., представляваща дължимо възнаграждение за изпълнени СМР по договор № РД-38-11/29.11.2019 г. Сключеният между страните договор има характера на търговска сделка по смисъла на чл.286, ал.1 ТЗ, поради което предявеният иск е от категорията на посочените в чл.365, т.1 ГПК.

Съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. С оглед цената на посочения иск и съобразно чл.280, ал.3, т.1 ГПК постановеното по него въззивно решение е изключено от касационен контрол. Даденото във въззивното решение указание за неговата обжалваемост не може до обуслови допустимост на касационната жалба в отклонение от разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

В останалата й част касационната жалба е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Въззивният съд, за да потвърди обжалваното пред него решение, е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанциония съд, като след обсъждане на събраните по делото доказателства е изложил и самостоятелни мотиви по направените във въззивната жалба възражения.

Въззивният съд по отношение на частта от спора, решението по която подлежи на касационно обжалване, е изложил следните мотиви: Приел е за неоснователно възражението на ответника, че не дължи заплащане на законната лихва за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД за просрочените плащания по процесните 65 бр. сертификати, тъй като спрямо него се прилагали последиците по чл.81, ал.1 ЗЗД. Приел е за безспорно, че забавата в плащането е вследствие на приетото решение от 20.04.2022 г. на Народното събрание (ДВ, бр. 32/26.04.2022 г.), според което АПИ следва да заплати от утвърдения си бюджет за 2022 г. 50 % от всички финансови задължения на АПИ, възникнали по изпълнени дейности, сертифицирани до момента на влизане в сила на това решение, възлагани въз основа на договорите за извършване на поддържане (превантивно, текущо, зимно и ремонтно-възстановителни работи 5 при аварийни ситуации) на републикански пътища, включително ремонти на отделни пътни участъци, ремонт на мостови съоръжения и тунели, а останалите 50% следва да се заплатят след решение на Народното събрание въз основа на доклад, изготвен от междуведомствената работна група за установяване на изпълнените дейности (създадена със заповед № РД-02-14160/7.02.2022 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството и заповед № ЗМФ91/7.02.2022 г. на министъра на финансите) и становище на парламентарната Комисия по регионална политика, благоустройство и местно самоуправление. Посочил е, че това решение на НС е обявено за протИ.конституционно с РКС № 15/28.11.2022 г. (ДВ, бр. 97/6.12.2022 г.), в сила от 10.12.2022 г. и доколкото е ненормативен акт, то с обявяването му за протИ.конституционно се счита за невалидно от момента на приемането му – съгласно РКС № 3/28.04.2020 г. (ДВ, бр. 42/12.05.2020 г.). Приел е, че невалидният акт принципно не може да представлява „причина, която не може да се вмени във вина на длъжника“ по смисъла на чл.81, ал.1 ЗЗД, тъй като длъжникът не дължи подчинение на невалиден акт. Намерил е, че е налице и друго основание за неприемане на подобен форсмажор, тъй като длъжник по процесния договор всъщност е българската държава, представлявана от държавното учреждение АПИ, като всички държавни учреждения са еманация на държавата, и тя като длъжник не може да се оправдава, че невъзможността за изпълнение се дължи на друг неин акт – този на държавния орган Народно събрание, още повече, ако същият е протИ.правен. Изтъкнал е, че в подобна хипотеза всъщност причината за неизпълнението се дължи на самия длъжник /държавата/, която чрез собствено действие е причинила неизпълнението, поради което принципно не покрива предпоставките по чл.81, ал.1 ЗЗД. Наред с това е посочил, че лихвата по чл.86, ал.1 ЗЗД представлява обезщетение за вреди и съобразно постановките на цитираното РКС № 3/28.04.2020 г. вредите от протИ.конституционния акт подлежат на обезщетяване от държавата съобразно чл.7 КРБ, поради което и на това основание лихвата по чл.86, ал.1 ЗЗД се дължи като обезщетение за вредите, причинени от протИ.конституционното решение от 20.04.2022 г. на Народното събрание.