Решение № 647 от 13.10.2023, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 647 гр. Горна Оряховица, 13.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, X СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Илина В. Джукова при участието на секретаря Емануела Пл. Бангеева като разгледа докладваното от Илина В. Джукова Гражданско дело № 20234120100968 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът Г. И. Н. твърди, че сключил с “Кредисимо” ЕАД договор за потребителски кредит № *******/12.09.2018 г., по силата на който дружеството се задължило да му предостави 2 500 лв. срещу задължение за връщането им с възнаграждение за 24 месеца, като в чл.4, ал.1 от договора било уговорено задължението му да предостави обезпечение – банкова гаранция в 10-дневен срок или до 48 часа да подпише договор за предоставяне на поръчителство с предварително одобрено дружество поръчител. В изпълнение на посоченото той подписал договор за предоставяне на поръчителство с „Ай тръст“ ЕООД, което се задължило да предостави обезпечението срещу възнаграждение от 90,41 лв. месечно или 2 169,84 лв. за целия срок на договора, платимо с месечните погасителни вноски към “Кредисимо” ЕАД. Твърди, че уговорката за предоставяне на обезпечение от предварително одобреното дружество е нищожна поради нарушение на добрите нрави, нарушение на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК и заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК, като счита невключването на възнаграждението в годишния процент на разходите за заблуждаваща търговска практика по чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП и нарушение на изискването за съдържанието на договора по чл.11, т.10 ЗПК. Счита, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен поради нееквивалентност на престациите и клаузата за заплащане на възнаграждение е нищожна поради неравноправния й характер в хипотезата на чл.143, т.19 ЗЗП. Твърди, че ответникът „АПС Бета България“ ЕООД като цесионер на “Кредисимо” ЕАД, изисква плащане на 7 500 лв., в т.ч. и процесното 1 възнаграждение. В становище по хода на делото, навежда доводи за недоказаност на прехвърлянето на вземането чрез цесия. Моли за постановяване на решение, с което да се приеме за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 2 169,84 лв. – възнаграждение за предоставяне на обезпечение по договор за потребителски кредит № *******/12.09.2018 г., сключен с “Кредисимо” ЕАД и присъждане на сторените разноски.

Ответникът „АПС Бета България“ ЕООД признава сключването на договор за кредит с твърдяното от ищеца съдържание и договор за цесия от 02.03.2021 г. Твърди, че на 12.09.2018 г. “Кредисимо” ЕАД и „Ай тръст“ ЕООД сключили договор за поръчителство за обезпечаване на задължението на ищеца. Твърди, че след покана от “Кредисимо” ЕАД, „Ай тръст“ ЕООД уведомило ищеца за предстоящо плащане по уговорения между страните начин, след което изпълнило задължението по договора за кредит и също уведомило ищеца. Счита, че клаузата за уговореното обезпечение и възнаграждението за предоставянето му са действителни, защото поръчителството на „Ай тръст“ ЕООД било уговорено алтернативно, наред с други обезпечения, а размерът на възнаграждението не следва да се включва в годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Моли за отхвърляне на предявения иск с присъждане на сторените разноски.

Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Не се спори и представените договор за потребителски кредит № *******/12.09.2018 г. и общи условия установяват, че "Кредисимо" ЕАД се задължило да предостави на ищеца потребителски кредит от 2 500 лв. под условие, че подаденото заявление бъде одобрено. Съгласно чл.4, ал.1 и ал.3 от договора, ако кредитополучателят е избрал предоставяне на обезпечение на кредита, заявлението му подлежи на разглеждане по-бързо – за 24 часа от предоставяне на обезпечението вместо 14 дни от подаване на заявката. В чл.4, ал.1 от договора и Раздел II, §17 от Общите условия били предвидени възможните обезпечения – банкова гаранция, издадена от лицензирана банка със седалище в Република България или от банка от трета държава, лицензирана да извършва дейност на територията на Република България чрез клон, или от банка, лицензирана в държава-членка, която извършва дейност на територията на Република България директно или чрез клон при условията на взаимно признаване, и съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на „Кредисимо“ ЕАД всички задължения на кредитополучателя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на „Кредисимо“ ЕАД за заплащане на тези задължения, със срок на валидност най-малко 30 дни след падежа на последната погасителна вноска по договора за кредит, която следвало да се предостави до 10 дни от подаване на заявката, или поръчителство, предоставено по силата на договор за предоставяне на поръчителство по кредита, сключен между кредитополучателя и одобрено от 2

„Кредисимо“ ЕАД юридическо лице, което впоследствие е сключило с „Кредисимо“ ЕАД договор за поръчителство, по силата на който поръчителят се задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на кредитополучателя по договора за кредит, като договорът за предоставяне на поръчителство следвало да се сключи до 48 часа от подаване на заявката. При непредоставяне на заявено обезпечение в срока, заявката се считала неодобрена (ал.2 на чл.4 от договора). Съгласно чл.7 от договора и Приложение № 1 към него, за предоставения кредит ищецът дължал заплащане на възнаградителна лихва от 41,24 %, която се задължавал да заплати ведно с главницата за 24 месеца на 24 равни месечни анюитетни вноски, всяка от 154,65 лв. Годишният процент на разходите бил определен на 50 % при допускания, описани в чл.11 от общите условия, които съгласно съвпадащите по съдържание доводи на страните, не включват възнаграждение по договора за поръчителство.

Не се спори, а и представения договор за предоставяне на поръчителство установява, че на датата на сключване на договора за кредит – 12.09.2018 г. „Ай тръст“ ЕООД се задължил да сключи с кредитора договор за поръчителство, по силата на който да отговаря за задълженията на ищеца по договора за кредит и последиците от неизпълнението им, срещу възнаграждение от 90,41 лв. месечно за периода на действие на договора за кредит, дължимо на падежните дати по погасителния план на договора за кредит (приложение I към договора за предоставяне на поръчителство). Не се спори, а и от уведомление от 23.02.2021 г. се установява, че поради неплащане на задълженията по договора за кредит била ангажирана отговорността на ответника и след плащане на задължението на ищеца, поискал връщане на платеното, както и 2 169,84 лв. – възнаграждение по договора за поръчителство и лихва за забава в плащането му.

Доколкото ищецът е предявил иска си срещу ответника именно поради прехвърлянето на вземането, съдът не би могъл да приеме, че договор за цесия не е сключен. Такива съображения ищецът не е въвел с исковата молба, а едва със становището си по същество и без доводите му да са основани на нововъзникнали или новоузнати факти. По тази причина съдът счита, че ищецът не е включил правоприемството в предмета на спора, а сключването на договор за цесия, като признато от него, е отделено за безспорно между страните в доклада по делото, срещу който ищецът изрично посочва, че няма възражения. Допълнително следва да се отбележи, че правоприемството по договора за цесия е отношение между трети лица, което за ищеца има единственото значение да определи кому дължи изпълнение. След като е уведомен за цесията, тя има действие спрямо него съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД и изпълнението му на ответника би било надлежно, дори и договор за цесия да не е сключен.

Въз основа на приетите за установени факти, съдът намира от правна страна следното:

3

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1, предл.3 ГПК, че парично вземане не съществува.

Съдържанието на двата сключени договора е безспорно между страните и установено от представените писмени доказателства. Спорът е концентриран не върху фактически, а върху правен въпрос – дали договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен на някое от наведените от ищеца основания, което би довело и до недължимост на уговореното възнаграждение. За да се даде отговор, на първо място следва да се изясни, че основните права и задължения на страните по този договор съставляват съществените елементи на възмезден договор за поръчка (чл.280 ЗЗД, чл.286 ЗЗД), а не на поръчителство, за което всъщност е предметът на договора – възложеният мандат. По тези съображения неоснователен е аргументът на ищеца, че договорът е лишен от основание като сключен между длъжника и поръчителя и производното от този довод възражение за неравноправен характер на клаузата, предвиждаща заплащане на възнаграждение в хипотезата на чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП.

Отнапред неоснователни се явяват и всички възражения на ищеца, черпени от нарушения на ЗПК, в т.ч. и по отношение на уговорената лихва, тъй като те не са относими към вземането – предмет на спора. Изискванията за съдържанието на договора, в т.ч. и сочените от ищеца по чл.11, т.10 и 11 ЗПК, както и последицата на чл.22 ЗПК, се отнасят до договора за кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК и не са приложими нито спрямо договорите за учредяване на обезпечение на вземанията по него, нито на по-силно основание, за договорите за възлагане на такова учредяване, какъвто е този, в който е уговорено процесното възнагражение. Дори да съществува соченото нарушение в допусканията при определяне на годишния процент на разходите, то твърдяното заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК ще е сторено чрез уговаряне на клаузата в договора за кредит, изискваща учредяване на обезпечение (чл.4, ал.1 от договора), съответно условията при представяне на кредита при наличие или липса на обезпечение (чл.4, ал.1 и ал.3 от договора).

Всичко това се отнася отново единствено до договора за кредит, а не до договора между ищеца и „Ай Тръст“ ЕООД за предоставяне на поръчителство, спрямо който не съществува аналогично нормативно изискване за посочване или максимален размер на годишен процент на разходите, нито вземането по него е лихвоносно, нито е предвидено каквото и да е оскъпяване чрез заплащане на допълнителни суми извън възнаграждението и при суброгация общо основание.

Така предвид наведените от ищеца основания, относимо към договора, в който е уговорено заплащане на възнаграждението, е единствено противоречието с добрите нрави, основано на доводи за нееквивалентност на престациите и несъблюдаване на принципа за добросъвестност чрез използване на икономическа неопитност на ищеца, явяваща се по-слаба страна в правоотношението.

4

За да е налице нееквивалентност на престациите следва да се установи такова съотношение между престациите, че едната от тях да е незначителна и практически нулева. Затова не всяко разминаване в стойността на престациите накърнява добрите нрави (известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес; възможно е престациите да не са равностойни в степен, че сделката да е сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД). Преценката за това дали се накърняват добрите нрави поради нееквивалентност не се ограничава единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по делото, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните, включително техните мотиви да сключат договора именно при значителна неравностойност на насрещните престации по него. Добрите нрави са накърнени само от този договор, в който нееквивалентността на насрещните престации нарушава явно принципите на справедливостта, на добросъвестността и морала в гражданските и търговските взаимоотношения и изпълнението му би довело до несправедливо облагодетелстване (в посочения смисъл са Решение № 119/22.03.2012 г. по гр. д. № 485/2011 г. на I Г.О. на ВКС; Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС; Решение № 24/09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на III Г.О. на ВКС; Решение № 241/15.01.2021 г. по гр.д. № 3796 / 2019 г. на IV Г.О. на ВКС; Решение № 156/10.02.2021 г. по гр.д. № 2451/2019 г. на III Г.О. на ВКС и мн.др.).