Решение № 3178 от 29.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3178 гр. София, 29.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20241100501108 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 21380 от 28.12.2023 г. по гр.д. № 56589/2023 г. Софийски районен съд, 78 състав отхвърлил предявения от Е. Т. Т., ЕГН **********, срещу „Г. 92“ ЕООД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна като незаконосъобразна на заповед от 10.08.2023 г., с която ответникът е прекратил трудовото правоотношение с ищеца на основание чл.

330, ал. 2, т. 6 КТ – поради дисциплинарно уволнение. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 780 лв. – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Е. Т. Т., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно районният съд приел, че оспореното уволнение на ищеца е законно. Тези изводи на съда били необосновани, противоречиви и не се подкрепяли от доказателствата по делото. По делото се установило, че на 19.07.2023 г. ищецът е изпратил до работодателя заявление за едностранно прекратяване на трудовия му договор на основание чл. 327, ал.

1

1, т. 3 КТ, като фактът, че заявлението е получено от работодателя на 20.07.2023 г. бил изрично признат от ответника. Поради това считано от 20.07.2023 г. трудовото правоотношение между страните било прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. Ищецът не бил длъжен да доказва наличието на основанието по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. С издаването на заповедта от 10.08.2023 г. ответникът бил прекратил прекратеното вече трудово правоотношение, което сочело на основателност на предявения иск. Съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, трудовото правоотношение се прекратявало от момента на получаване на писменото изявление на работника, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника или служителя основание, а заповедта на работодателя имала само констативен характер. След получаване на волеизявлението от работодателя, същият не можел да прекратява трудовото правоотношение на друго основание, тъй като субективното право на работника или служителя по чл. 327, ал. 1 КТ вече било упражнено. При незаконно (без основание) прекратяване на трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 КТ работодателят разполагал само с възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовия договор, но не и с право да иска възстановяването на вече прекратеното трудово правоотношение. Работодателят не можел да преценява дали основанието, послужило на служителя за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие действително е съществувало, за да приеме, че то продължава да обвързва страните и повторно да го прекрати на друго основание. На такава преценка съответно нямал право и съдът, разглеждащ спора за законността на последвалото прекратяване на трудовото правоотношение, извършено от работодателя. В нарушение на процесуалните правила съдът не се произнесъл по изричните оплаквания, направени от ищеца в исковата молба относно незаконосъобразността на дисциплинарното уволнение. По делото не били представени каквито и да било доказателства, че е спазена процедурата по искане и даване на обяснения от служителя по реда на чл. 193, ал. 1 КТ; Липсвали доказателства, че са спазени разпоредбите на чл. 194, ал. 1 КТ и на чл. 195, ал. 1 КТ; Липсвали доказателства, които да установяват, че ищецът е извършил описаните в обжалваната заповед нарушения на трудовата дисциплина. В нарушение на процесуалните правила съдът приел, че след като ищецът сочи в исковата молба, че е подал заявление 2 по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, с което е прекратил едностранно трудовия си договор, то той е престанал да се явява на работа. В тежест на работодателя било да установи наличието на описаните в обжалваната заповед нарушения на трудовата дисциплина, както и да спази процедурата по налагане на дисциплинарни наказания, уредена в КТ, а такива доказателства не били представени. Навеждат се и доводи за допуснато от първостепенния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не разпределил доказателствената тежест, а с решението си е отхвърлил иска поради недоказване от ищеца да са били налице предпоставките на чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск.

Претендира разноски за първоинстанционното производство. Съображения излага в писмени бележки от 23.05.2024 г.

Въззиваемата страна „Г. 92“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата. С получаването на заявлението по чл. 327, ал. 1 КТ договорът се прекратявал, но не и в случай на злоупотреба с право и когато работникът или служителят се стреми да избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение на трудовата дисциплина, извършено от него преди получаване на заявлението му за прекратяване на трудовия договор от работодателя. Такова твърдение било заявено с отговора на исковата молба. Не било налице основанието по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, т.е. не било променено нито мястото, нито характера на работата, за да може жалбоподателят да се ползва от правото си едностранно да прекрати трудовото правоотношение. Твърденията на ищеца в исковата молба, че му били възлагани „несвойствени“ според него работи, не били подкрепени с доказателства. Независимо от това, видно от т. 10 от длъжностната характеристика било, че на жалбоподателя могат да се възлагат и други дейности. На следващо място, заявлението на работника по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ било получено от работодателя на 20.07.2023 г., но работникът престанал да се явява на работа още от 14.07.2023 г. и този факт се признавал изрично от него в жалбата му до Инспекция по труда, приложена към исковата молба, в която заявил, че още на 14.07.2023 г. е напуснал работното си място около 10.30 часа. След това признавал, че не се е явявал на работа и след 17.07.2023 г. и имал подозрения, че ще бъде уволнен дисциплинарно. Следователно ищецът още преди 20.07.2023 г. бил извършил тежко нарушение на трудовата 3 дисциплина, за което съгласно чл. 190. ал. 1, т. 2 се налагало наказание „дисциплинарно уволнение“. Налице била злоупотреба с право, тъй като работникът се опитвал да избегне налагането на дисциплинарно уволнение за нарушение, което е извършил преди заявлението му за прекратяване да бъде получено от работодателя. В тази хипотеза прекратяване на трудовото правоотношение не настъпвало по отправеното заявление по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ и съдът бил длъжен да изследва въпроса дали е налице основанието по тази точка, а именно дали е налице промяна в мястото и характера на работата, както и дали ищецът е допуснал нарушение на трудовата дисциплина, извършено преди получаване на заявлението от работодателя.

Моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 вр. чл. 315, ал. 2 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните съобразно чл. 12 и чл.

235, ал. 2 и 3 ГПК, намира за установено следното:

С исковата молба, уточнена в проведеното първо открито съдебно заседание в първата инстанция, съдът е сезиран с иск с правно основание чл.

344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна като незаконно на уволнението на ищеца, извършено със заповед от 10.08.2023 г. на управителите на „Г. 92“ ЕООД, с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ е прекратено трудовото правоотношение между страните.

Ищецът твърди, че по силата на трудов договор от 16.11.2022 г. работел при ответника на длъжност „автомонтьор“. Уволнението му със заповедта от 10.08.2023 г. било незаконосъобразно, тъй като със заявление от 19.07.2023 г. уведомил работодателя, че прекратява трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. Заявлението било получено от работодателя на 20.07.2023 г., от която дата трудовият договор се считал прекратен. С писмо, получено от ищеца на 31.07.2023 г. бил поканен да даде обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 КТ, а с писмо, връчено му на 01.09.2023 г. – да представи трудовата си 4 книжка. От вписването в книжката узнал, че трудовото правоотношение е прекратено от работодателя, считано от 14.08.2023 г., без да му е връчвана каквато и да било заповед за прекратяване. Не било налице соченото основание за уволнение. Поради това е искал от съда да признае за незаконно и да отмени уволнението, извършено със заповед от 10.08.2023 г.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск. На ищеца било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ трудовото правоотношение било прекратено. Не било налице основанието по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, тъй като не били променяни нито мястото, нито характера на работата на ищеца. Налице била злоупотреба с право, тъй като ищецът се опитвал да избегне налагането на дисциплинарно уволнение за нарушение, което бил извършил преди заявлението му за прекратяване да бъде получено от работодателя. Този факт изрично се признавал от ищеца в жалбата му до Инспекцията по труда. Искал е от съда да отхвърли иска.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но въззивният съд го намира за неправилно по следните съображения:

От фактическа страна: Не е било спорно и по делото се установява, че по силата на трудов договор от 16.11.2022 г. между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по което ищецът е изпълнявал при ответника длъжността „автомонтьор“.

От приложените към исковата молба жалба на ищеца от 19.07.2023 г. до Инспекция по труда и отговор на сигнала му, както и от приетата във въззивното производство при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК преписка по жалбата в цялост се установява: Жалбата е подадена от ищеца във връзка с твърдени неправомерни действия на работодателя му „Г. 92“ ЕООД В жалбата твърди, че на 14.07.2023 г. докато изпълнявал трудовите си 5 задължения на автомонтьор прекият му началник му възложил да облепва, боядисва и китосва микробус на дружеството, което категорично отказал, защото това не били негови задължения по длъжностна характеристика, като след отказа му имало скандал и напуснал работното си място в 10.30 ч. Бил назначен като автомонтьор, а реално му били възлагани всякакви други дейности, като напр. да товари различни по вид материали с фадрома, да управлява мотокар; Управителят Цървулджиев му заявил, че трябва да изпълнява функциите на фадромист за период от две седмици, тъй като сегашният служител отсъствал от работа, което Т. категорично отказал. На 17.07.2023 г. подал молба по чл. 325, ал. 1 КТ за напускане по взаимно съгласие, но от дружеството категорично отказали да приемат молбата и да я входират. Същия ден започнал да изпълнява трудовите си задължения, когато прекият му ръководител след въпроси защо напуска повишил тон пред колеги и ищецът отново си тръгнал от работното място. На 19.07.2023 г. изпратил заявление за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.