Решение № 1351 от 27.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1351 гр. София, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20241100511912 по описа за 2024 година

С решение № 14092/17.07.2024 г., постановено по гр. д. № 67490/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 53 състав, са отхвърлени частично предявените от „ЗД ЕВРОИНС“ АД против „СПИДИ“ АД искове с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 90,64 лв. представляващо регресно вземане за заплатено обезщетение по застраховка „Товари по време на превоз“, както и сумата от 6, 65 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 13.05.2023 г. - 07.12.2023 г., като са отхвърлени исковете за останалата част – за размера над 90,64 лв. до 277,72 лв. на главница за регресно вземане и лихва за забава в размера над 6,65 лв. до 20,51 лв. за периода 13.05.2023 г. – 07.12.2023 г.

Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „ЗД ЕВРОИНС“ АД с доводи за неправилност, поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Твърди се, че по делото не е налице спор за това, че процесната застрахована стока е била увредена по време на транспортирането от служителите на ответното дружеството, за което ищецът е изплатил застрахователно обезщетение. Във връзка с това се твърди, че единственият спорен въпрос по делото е свързан с размера на регресното вземане. Твърди се, че първоинстанционното решение е непълно и неясно, доколкото не се разбира по какъв начин СРС е изчислил дължимото се от ответната страна обезщетение, както и към коя дата е направено изчислението. Поддържа се, че ползваният от съда калкулатор е недостоверен и не позволява да се извърши изчисление към датата на настъпване на застрахователното събитие. Твърди се, че ответната страна не е доказала възражението си за ограничен лимит на отговорност и за нейния размер, които обстоятелства предполагат специални знания. Твърди се, че с общите условия на ответната страна е извършено едностранно ограничаване на отговорността на пощенския оператор спрямо потребителя, което не съответства на чл. 85, ал. 4 ЗПУ В тази връзка се твърди, че ответната страна отговаря за действителния размер на претърпяната вреда. Поддържа се, че в общите условия е посочен конкретен размер на обезщетението при пратки с необявена 1 стойност, но без да се разграничат възможните вреди. Поради това се твърди, че приложение следва да намерят общите правила за неизпълнението, съгласно които се обезщетяват както претърпените загуби, така и пропуснатите ползи.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение изцяло в частта, в която са отхвърлени предявените от него искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „СПИДИ“ АД, с който се оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я отхвърли. Излага, че че между възложителя и изпълнителя е сключен договор от 18.02.2022 г., с който страните са се договорили да ограничат отговорността на пощенския оператор, като са посочили вредите, за които ограничението се отнася, както и са посочили начина за определяне на обезщетението. Твърди се, че липсва празнота, която да обуславя прилагането на чл. 82 ЗЗД. Постигнатите уговорки с възложителя обвързват и застрахователното дружество, защото то встъпва в правата на застрахования.

Въззиваемият моли съда да потвърди изцяло обжалваното решение.

Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника „СПИДИ“ АД в която се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно. Твърди се, че спорът по делото следва да бъде уреден в съответствие с уговорките в договора, сключен между „Спиди“ АД и „Биоком Трендафилов“ ЕООД. В този смисъл се поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на основния принцип на правото - свободата на договарянето, като не е взел предвид посочения договор.

Твърди се, че в договора страните изрично са се съгласили, че отговорността на „Спиди“ АД за вреди ще бъде ограничена. Твърди се, че ограничената отговорност на пощенския оператор произтича от договора, като в общите условия е определен единствено размерът на сумата, до която пощенският оператор отговаря. Поддържа се, че договорът може да се сключи с допълнителна услуга „обявена стойност“, в който случай пощенският оператор да отговаря до размера на вредата, но не повече от обявената стойност. Поддържа се, че уговорките по договора обвързват и застрахователя, защото той встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата.

Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, в която са уважени срещу него предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „ЗД ЕВРОИНС“ АД, в която в който се излагат подробни съображения за неоснователност на жалбата. Поддържа се, че СРС правилно е преценил, че отговорността на доставчика не може да бъде ограничавана посредством общи условия към сключен договор. Сочи се, че според ЗПУ подателите отговарят изцяло за вредите, които са причинени на пощенския оператор, а с процесните общи условия едностранно се ограничава отговорността на пощенския оператор спрямо подателя на пратката, каквато не е целта на ЗПУ. Поддържа се, че размерите в общите условия могат да служат само като ориентир, а възприемането на тезата на „Спиди“ АД би означавало да се допусне неоснователно обогатяване на една от страните по правоотношението. Твърди се, че ограничението на отговорността не може да се противопостави на платилия обезщетението застраховател. Поддържа се, че претенцията на застрахователя е основателна, като са доказани всички предпоставки за ангажиране на отговорността на пощенския оператор.

Моли съда да потвърди решението в обжалваната част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е частично основателна, по следните съображения:

Предявени са от „ЗД ЕВРОИНС“ АД против „СПИДИ“ АД искове с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 277,72 лв. представляващо регресно вземане за заплатено обезщетение по застраховка „Товари по време на превоз“, както и сумата от 20,51 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 13.05.2023 г. - 07.12.2023 г.

Основният спор в настоящото въззивно производство е съсредоточен върху въпросът – какъв е размерът на дължимото застрахователно обезщетение.

По иска с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД:

Според чл. 343, ал. 1 КЗ с договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на застрахователно събитие да заплати застрахователно обезщетение или сума.

Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право се обуславя от осъществяването на следните елементи:

1. Сключен договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество-ищец;

2. Заплащане на застрахователното обезщетение от страна на дружеството – ищец;

3. В срока на застрахователното покритие е настъпило застрахователно събитие;

4. Противоправност на деянието на ответника (бездействието на негов служител във връзка със стопанисването, поддържането и ремонтирането на пътя) – не е необходимо да се установяват конкретните лица, осъществили деянието (ППВС № 7/1959 г., т. 7);

5. Вината на причинителя на вредата, която се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД).

По силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, тъй като въззивният съд действа като т. нар. „ограничен въззив”, поради което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да обсъждат следните факти:

От събраните по делото доказателства се установява, че между Биоком Трендафилов ЕООД съгласно представения по делото договор № 61266/18.02.2022 г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, по силата на което възложителят е възлагал, а изпълнителят е предоставял срещу възнаграждение пощенски услуги съгласно Закона за пощенските услуги. Съгласно т. 4.1 от договора, при настъпване на събитие, ангажиращо отговорността на изпълнителя за неизпълнение (вкл. увреждане или загуба на пратка, забава при доставка или друго), възложителят има право да предяви рекламация при условията и в сроковете на закона и Общите условия, като е длъжен да предостави товарителница, доказателства за стойността на пратката, писмена претенция и други относими документи. В т. 4.2 е уговорено, че при приета увредена пратка възложителят следва да я съхранява до приключване на рекламацията и да осигури възможност за оглед при поискване от изпълнителя. Съгласно т. 4.3 изпълнителят се произнася по основателността на всяка рекламация по реда на Общите условия, като при основателна такава отговорността му е ограничена до преките и непосредствени имуществени вреди, но не повече от конкретните размери на обезщетенията, предвидени за съответната услуга, действащи към датата на приемане на пратката, като обезщетението се дължи на платеца на услугата, а при доставена увредена пратка – на получателя.

Съгласно приложимите към процесния договор Общи условия на ответника, рекламациите се разглеждат от оператора, който уведомява писмено рекламанта за резултата в срок до един месец за вътрешни и до три месеца за международни пратки (т. 70). При основателна рекламация за загубена, ограбена или повредена изцяло или частично пратка, 3 операторът дължи обезщетение в размер на действителната стойност на вредата, но в рамките на лимитите, изрично определени в т. 71 от Общите условия, а именно: до 100 лв. за международна непалетизирана пратка без услуга „Обявена стойност“ (т. 71.1), до 15 лв. за вътрешна непалетизирана пратка без такава услуга (т. 71.2), до 200 лв. за вътрешна или международна палетизирана пратка без „Обявена стойност“ (т. 71.3), до размера на обявената стойност при пратки с допълнителна услуга „Обявена стойност“ (т. 71.4), както и до 15 лв. за всички останали хипотези, непосочени в т. 71.1–71.4 (т. 71.5).

Процесната доставка е възложена по този договор, за което е издадена товарителница № 62044979215/24.01.2023 г., като ответникът е поел задължение да транспортира стоката от България до Румъния, без да са налице данни за декларирана стойност на пратката, като е посочено и теглото – 0,8 кг. При обработката в склад на територията на Румъния служители на ответника са увредили пратката, вследствие на което същата е станала негодна както за доставка, така и за връщане на изпращача, с което ответникът не е изпълнил договорното си задължение.

От това виновно неизпълнение са настъпили преки имуществени вреди, заявени в размер на 277,72 лв., представляващи стойността на унищожената стока. Поради пълното неизпълнение и на основание т. 71.5 от общите условия към договора, ответникът е уважил рекламацията и е изплатил компенсаторно обезщетение в размер на 15 лв.

Въззивният съд приема, че процесното правоотношение по договор № 61066/18.02.2022 г. следва да се квалифицира като договор за куриерска услуга, представляваща по смисъла на ЗПУ неуниверсална пощенска услуга съгласно чл. 3, чл. 38 и § 1, т. 18 ДР на ЗПУ, доколкото ответникът е пощенски оператор по чл. 18, ал. 1 ЗПУ, лицензирано от КРС лице за извършване на неуниверсални пощенски (куриерски) услуги, а уговорените между страните престации по процесния договор разкриват именно белезите на такава услуга – приемане, пренасяне и доставка на пратки с добавена стойност над универсалната пощенска услуга (по-бърза услуга, по-висока надеждност и наличие на съпътстващи услуги). В тази връзка съдът съобразява, че универсалната пощенска услуга по ЗПУ и по смисъла на Всемирната пощенска конвенция е обществено гарантирана базова услуга с определено качество, непрекъснатост, териториална всеобхватност и достъпност на цените, докато куриерската услуга е отделен вид неуниверсална услуга с добавена стойност, поради което обемът на отговорността на ответника се определя по правилата на националното право – Закона за пощенските услуги, ЗЗД, процесния договор и приложимите Общи условия, а не по режима на универсалната пощенска услуга по Всемирната пощенска конвенция и правилниците към нея.