Решение № 1830 от 19.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1830 гр. София, 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20251100503475 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 3 0.01.2025г., постановено гр. дело № 64443/2023г. на СРС, ГО, 64 състав, е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „ДЕГУСТОС ТРАНС“ ЕООД срещу ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД иск с правно основание чл. 405, ал. 1 от КЗ за установяване съществуването в полза на ищеца на вземане в размер на сумата от 597, 90 лева – непогасен остатък от дължимо застрахователно обезщетение за щети върху л.а. „БМВ X5”, рег. № ********, предмет на сключен между страните договор за имуществено застраховане по застрахователна полица № 93002110065723, които щети са настъпили при ПТП от 05.09.2022г. по автомагистрала „Струма“ с посока на движение от Кулата към гр. София, за което събитие е заведена щета № 00001201-22-252881, ведно със законната лихва от 13.02.2023г. /дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение/ до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7572/2023г. на СРС, 64 – ти състав.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, в която са изложени оплаквания за 1 допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа неправилно приложение на разпоредбите на чл. 386, ал. 1 от КЗ и чл. 389, ал. 2 от КЗ и формираният извод относно недействителността на клаузата по т. 38.1 от Общите условия към застрахователния договор. Счита, че оспорената клауза от Общите условия е в съответствие с разпоредбата на чл. 389, ал. 2 от КЗ, която предвижда пропорционално обезщетяване при подзастраховане. В процесния случай застрахователната сума била намалена след изплащане на предходно обезщетение, което надхвърля 10 % от застрахователната сума. Ето защо при настъпване на процесната щета и в съотвествие с т. 38.1. от Общите условия, застрахователното обезщетение било определено пропорционално по правилото по т. 23 от Общите условия и в съотвествие с принципа за свобода на договаряне в гражданския оборот. Поддържа, че страните по застрахователния договор са свободни да уговарят основанието за носене на отговорност от застрахователя, в случай на увреждане на застрахованото имущество по застраховка "Каско на МПС", както и случаите, в които застраховагелят не носи риска. Аргументира становище, че конкретните проявни форми на основанията за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение са предмет на уговаряне в застрахователния договор и в общите условия. В жалбата са наведени доводи за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства, което е довело до неправилен извод относно неоснователност на наведените от ответното дружество възражения. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.

Въззиваемата страна „ДЕГУСТОС ТРАНС“ ЕООД оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения за неоснователност. Счита обжалваното решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Поддържа наведените в първоинстанционното производство възражения за нищожност на клаузата на т. 38.1. от Общите условия поради противоречието й с императивната норма на чл. 386, ал. 1 от КЗ. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

2

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 405, ал. 1 от КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на застрахователно събитие.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. По релевираните във въззивната жалба доводи за неправилност на същото, настоящият съдебен състав приема следното:

Според разпоредбата на чл. 343, ал. 1, чл. 394 и чл. 405, ал. 1 КЗ, с договора за имуществено застраховане застрахователят се задължава срещу заплащане на премия да поеме определен риск и при настъпване на предвидено в договора застрахователно събитие да заплати на застрахования застрахователно обезщетение за причинените на застрахованото имущество вреди. Обезщетението следва да бъде изплатено в уговорения срок, който не може да бъде по-дълъг от срока по чл. 108, ал. 1-3 или 5 и започва да тече от деня, в който застрахованият е изпълнил задълженията си по чл. 106 КЗ.

Застрахователят може да откаже изплащане на обезщетение, ако са налице основания за освобождаването му от отговорност, предвидени в закона или уговорени в застрахователния договор в границите на признатата с чл. 9 от ЗЗД свобода на договаряне.

Предпоставките, които следва да са налице кумулативно, за да бъде ангажирана отговорността на застрахователя по иск с правно основание чл.

405, ал. 1 КЗ, са: 1/. наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка; 2/. настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на договора, което се явява покрит от застраховката риск; 3/. изпълнение на задълженията за уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие и представяне на необходимите документи за неговото установяване. В тежест на ищеца е да докаже пълно и главно тези предпоставки, както и размера на вредата към датата на настъпване на застрахователното събитие. В тежест на ответника – 3 застраховател е да докаже възраженията си за изключен риск, евентуално за неизпълнение на договорно задължение от застрахования, което е основание за отказ на застрахователя да заплати обезщетение, респ. да заплати такова в намален размер.

Безспорно между страните е, че същите са сключили договор за застраховка „каско“, обективиран в застрахователна полица № 93002110065723 с обект л.а. „БМВ X5”, рег. № ********, както и че в срока на действие на договора е настъпило застрахователно събитие - ПТП от 05.09.2022г. при управление на автомобила по автомагистрала „Струма“ с посока на движение от Кулата към гр. София, вследствие на което върху превозното средство са нанесени щети. Няма спор и за това, че във връзка със събитието при ищеца е заведена щета № 0000-1201-22-252881 и че действителната стойност на щетите вследствие на процесното събитие възлиза на сумата от 3 986 лева, видно от изричното признание на ответника в молба от 27.05.2024г. Застрахователят е изплатил извънсъдебно част от стойността на вредите, а именно – сума в размер на 3 388, 09 лева. Установено е по делото, че по същия застрахователен договор в полза на ищеца било заплатено обезщетение в размер на 15 680, 48 лева за претърпени имуществени вреди във връзка с предходно застрахователно събитие.

Спорът се отнася до начина, по който следва да се определи размерът на дължимото застрахователно обезщетение и конкретно относно действителността на клаузата на т. 38.1. от Общите условия за застраховане на сухопътни превозни средства, без релсови превозни средства. Според посочената клауза ако размерът на изплатеното обезщетение по една или повече щети е над 10 % от застрахователната сума, при определяне размера на обезщетението за последваща щета се прилага пропорционалното правило по чл. 23 от тези условия. В т. 23 от Общите условия е предвидено, че ако застрахователната сума е по-ниска от действителната стойност на застрахованото МПС, при възникване на застрахователно събитие обезщетението се определя в съотношение на застрахователната сума към действителната стойност. В процесния случай ответникът навежда твърдения за приложимост на уговореното в т. 38.1. от Общите условия правило, доколкото изплатеното по предходната щета застрахователно обезщетение от 15 680, 48 лева надхвърля 10 % от застрахователната сума по договора – последната в размер на 108 000 лева. Ищецът е релевирал възражения за 4 нищожност на цитираната клауза по съображения, че същата противоречи на императивната разпоредба на чл. 389, ал. 2, пр. 1-во от КЗ.

По така очертания правен спор настоящият съдебен състав приема следното:

Разпоредбата на чл. 386, ал. 2 от КЗ регламентира общия за застрахователното право принцип за съответствие на размера на застрахователното обезщетение на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, в рамките на застрахователната сума, освен в изрично предвидените изключения - случаите на подзастраховане и на застраховане по договорена застрахователна стойност, каквито не се твърдят да са налице по делото. Изчерпателната регламентация на хипотезите, при които е допустимо отклонение от принципа за еквивалентно обезщетяване на вредите спрямо действителната стойност на увреденото или погинало имущество към релевантния момент на проявление на риска изключва възможността чрез клауза в общите условия на застрахователния договор застрахователят предварително да ограничи размера на обезщетението до определен процент от действителната стойност на застрахованото имущество.

Непротиворечива е практиката на ВКС, че при настъпили вреди на имущество застрахователното обезщетение е в размер на действително претърпените и доказани по размер такива до уговорената в застрахователната полица застрахователна сума, в рамките на която се определя обезщетението по имуществена застраховка, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към датата на увреждането /решение № 60135 от 15.11.2021г. по т.д. № 1821/2020г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС/. При частични вреди или при пълно унищожаване на имущество обезщетението не може да надвиши действителната стойност на увреденото имущество, която не може да бъде по-голяма от пазарната му стойност към деня на настъпване на застрахователното събитие. При определяне на действителната стойност трябва да се има предвид, че за действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество /чл. 400, ал. 1 КЗ/, а за възстановителна – цената за възстановяване на имуществото от същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на 5 обезценка /чл. 400, ал. 2 КЗ/.

Принципът на свободата на договарянето между страните, прогласен в чл. 9 от ЗЗД, е ограничен от императивните разпоредби на закона, които уреждат същите отношения, а в случая – конкретно от императивната норма на чл. 386, ал. 2 от КЗ. Тази правна норма предвижда пълно обезщетение за претърпените вреди без то да бъде намалявано от застрахователя с предварително определен в договора или общите условия процент. С оглед изложеното настоящият съдебен състав приема за неоснователен доводът на ответното дружество, че обезщетението, дължимо по процесната щета, следва да се редуцира при условията на т. 38.1, вр. т. 23 от Общите условия. В т. 23 от Общите условия е уредено правилото за определяне на размер на застрахователно обезщетение в хипотезата на постигната между страните по договора уговорка за пропорционално обезщетяване, каквата в случая не е налице, видно от представената застрахователна полица. Освен това не е налице и хипотеза на подзастраховане, тъй като не се установи застрахователната сума по имуществената застраховка „Каско“ на процесния автомобил да е по-ниска от действителната стойност на автомобила към момента на сключване на застраховката. Изплащането на обезщетения за настъпили в срока на действие на полицата вреди от застрахователни събития без междувременно да е извършено дозастраховане на вещта не може да се квалифицира като подзастраховане по смисъла на чл. 389, ал. 1 от КЗ, а води единствено до намаляване на застрахователната сума с размера на всяко изплатено обезщетение, като отговорността на застрахователя е до изчерпване на застрахователната сума /арг. от чл. 407 КЗ/. Клаузата на т.38.1. от Общите условия, с която е предвидено лимитиране на отговорността на застрахователя в случай на изплатено застрахователно обезщетение, надхвърлящо 10 % от застрахователната сума по договора, противоречи на императивната разпоредба на чл. 386, ал. 2 от КЗ, поради което същата е нищожна и не следва да се прилага в отношенията между страните. Със същата се прехвърля върху застрахования част от риска по застрахователния договор, което е недопустимо извън предвидените в закона изключения – чл. 386, ал. 1 от КЗ и чл. 374 от КЗ. В случай, че през периода на действие на договора застрахователният риск значително се е увеличил, застрахователят е имал възможност, съгласно чл. 367, ал. 2 КЗ, да поиска съответно увеличаване на застрахователната премия или прекратяване на договора.