Решение № 359 от 13.06.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 359 гр. София, 09.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Г. Въззивно гражданско дело № 20231800500226 по описа за 2023 година

С Решение № 2/09.01.2023г. по гр.д. 1154/2021г. по описа на РС – гр.

Ботевград е отхвърлен изцяло искът с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 23, ал. 1 СК, предявен от Д. П. С. срещу К. Ц. Ц. за признаване за установено, че, вследствие на пълна трансформация на негово лично имущество на основание чл. 23, ал. 1 от СК, ищецът е изключителен собственик на недвижим имот, придобит чрез договор за продажба по време на брака му с К. Ц. Ц., който договор е отразен в нотариален акт № 6, том I, рег. № 62, дело № 6 от 11.01.2012г. на нотариус № 371 – Данаил Главинов с район на действие РС – Ботевград. Самият имот съставлява апартамент № 30, находящ се на I /първи/ етаж в жилищен блок № 207 в жилищна сграда, построена в гр. П., община П., С. област, с площ от 59,31кв.м., състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, при съседи: стълбище, апартамент № 28, двор и улица, заедно с принадлежащото му избено помещение № 3, с площ от 9,418кв.м., при съседи: коридор, мазе № 1 на апартамент № 23 и общо помещение, заедно с 2,54% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото.

Настоящото производство е по реда на 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 806/ 06.02.2023г. от Д. С. срещу горното решение, в която се излагат доводи за неправилност на последното.

Жалбоподателят твърди, че решението е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, като посочва, че основният мотив, с който искът е отхвърлен, е обстоятелството, че страна по договора за продажба на процесния имот е само ответницата К. Ц., но не и ищецът, поради което той не може да установява трансформация на лично имущество.

Посочва, че ответницата не е инвокирала такова оплакване и твърдение пред 1 първоинстанционния съд, че искът е неоснователен именно на това основание. Твърди, че такова твърдение не е било включено в доклада по делото, не е било изобщо предмет на доказване, и във връзка с него не са събирани каквито и да било доказателства. Така, според жалбоподателя, районният съд е отхвърлил иска по незаявено възражение. Счита, че по делото не са налице предпоставките, въззивният съд да се произнесе служебно по въпрос, който не е въведен като основание на иска, по причина, че в случая нито е налице императивна материалноправна норма, нито е възложено на съда да следи за интересите на ответницата. Излага съображения, че нормите на СК, свързани с трансформацията, била тя пълна или частична, са установени в интерес само на съответната страна, но не и в обществен интерес, поради което в конкретния случай съдът бил излязъл извън рамките на правомощията си, съгласно чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 и 3 ГПК.

Твърди също, че дори в случая първоинстанционният съд да е имал правото да се произнесе и без съответно възражение, той е следвало да съобщи това на страните, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на нормата. Заявява, че дори и да се обсъждат по същество мотивите на първоинстанционния съд по въпроса за основателността на претенцията за трансформация на лично имущество от съпруг, когато имотът е придобит само на името на другия съпруг, цитираната от БРС практика не е задължителна. Освен това счита, че тя е приложима само в случаите на пълна трансформация, но не и когато става дума за частична трансформация.

Позовава се на вече изтъкнатото в писмената защита твърдение, че съдът е длъжен да разгледа иск за частична трансформация по чл. 23, ал. 2 СК, дори да е предявен иск само с правно основание чл. 23, ал. 1 СК. Счита, че доколкото произнасянето по чл. 23, ал. 2 СК не може да лиши участвалият в сделката съпруг изобщо от право на собственост върху имота, а само да намали размера на притежаваните от него идеални части, като отсъства правна и житейска логика, която да не допуска подобно разрешение. Според жалбоподателя, ако се бил придържал към това разрешение, съдът е щял да установи, че са налице предпоставките за частична трансформация на лично имущество за сумата от 17 700лв., за която безспорно е установено, че е с произход от преди сключването на брака. Намира за установено, че тези средства са преведени от САЩ по сметка на бащата на ответницата, а именно – превод в размер на 5 000 щ.д. извършен на 27.08.2008г. от Н.Г. и превод от 6505 щ.д., извърпен на 04.09.2008г. от св. З. Г.. Счита, че горното се потвърждава от обстоятелството, че към момента, в който св. Ц. (баща на ответницата) закрива банковата си сметка, по нея се намират точно 17 638,78лв., а именно еквивалентът на 11500 щ.д., а разликата от 60 долара е вероятно натрупаната лихва по влога.

Жалбоподателят твърди неправилност на решението и в частта, в която районният съд е приел, че страните са посочили в споразумението си за прекратяване на брака, че придобитият по време на брака имот, който е и тяхно семейно жилище, е СИО, от което е направил извод, че не може в последващ процес да се установява трансформация. Изтъква, че БРС се е позовал на тълкувателно решение № 3/29.11.2018г.на ВКС по т.д. № 3/ 2015г.

ОСГК на ВКС, което, обаче, според жалбоподателя, касае само споразумения по чл. 49, ал. 4 и чл. 51, ал. 1 от СК, в които се съдържат уговорки относно имуществените отношения във връзка с придобити по време на брака вещи.

Излага съображения, че уреждането на имуществените отношения между съпрузите е факултативен, а не задължителен елемент на 2 споразумението. Заявява, че съпрузите може да не включат клаузи относно имуществените си отношения, но ако ги включат, те имат характера на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Счита, че по тази причина различният характер на въпросите предопределя и различния характер на отделните части на споразумението. Според жалбоподателя, споразумението за ползване на семейното жилище не може да има характер на спогодба, освен в случаите, в които са предвидени изрични уговорки, че придобити по време на брака вещи остават в обикновена съсобственост. Счита, че единствено тогава въпросът не може да бъде повдиган повторно пред съда, но прави уточнението, че сключеното между него и ответницата споразумение не съдържа уговорка за оставяне на имота в съсобственост. Заявява, че в споразумението е предвидено единствено, жилището да се предостави безвъзмездно за ползване на ответницата, но тази клауза е задължителна, доколкото засяга местоживеенето на децата. В тази връзка подчертава, че вмъкнатият израз „което е в режим на СИО” не може да се тълкува като уговорка за разрешаване на въпроса за собствеността. Въз основа на всичко дотук излага съображения за неприложимост на цитираното тълкувателно решение № 3/29.11.2018г.на ВКС по т.д. № 3/2015г., ОСГК на ВКС към настоящия казус.

Изтъква, че дори и да се приеме, че в приложеното споразумение съпрузите са уговорили, че придобитият имот остава съсобствен, макар при отсъствието на изрично посочени квоти в съсобствеността, това тълкувателно решение не прегражда пътя пред провеждането на иск за частична трансформация, наличието на предпоставките за която съдът не е разгледал.

На следващо място, жалбоподателят заявява, че районният съд въобще не бил разгледал въпроса за произхода на вложените средства в размер на 20000 лв. за закупуване на процесното жилище, като неправилно е приел, че обсъждането на наличието на пълна или частична трансформация по същество било недопустимо. Изтъква, че ако твърдените пороци действително са налице, за въззивния съд възниква задължението да обсъди по същество въпроса за произхода на вложените средства. В тази връзка посочва, че изцяло поддържа изложеното в писмената защита, като твърди, че цената на закупения по време на брака между него и ответницата процесен недвижим имот в размер на 20 000 лева, е покрита изцяло от сума в същия размер, преведена от банкова сметка към личен банков влог на ищеца и в този смисъл е платена с парични средства, които са изцяло негово лично имущество по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК. Счита за доказано на това основание наличието на т.нар. „трансформация“ (“преобразуване“). Позовава се на съдебна практика, съгласно която паричните влогове се считат лична собственост на съпруга, на чието име са придобити, независимо от това дали са придобити по време на брака и в резултат на съвместен принос на двамата съпрузи, както и че правно ирелевантно е твърдяното в отговора на ИМ, че ответницата след сключване на брака между страните се е грижила за домакинството и децата, работила и спестявала, поради което бил налице неин принос във влогонабирането.

Твърди, че ответницата е можела да установи принос във влогонабирането на средствата, но не и по предприетия от нея процесуален ред - с възражение срещу предявен иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК.

Подчертава, че ВКС на РБ е категоричен в становището си, че съпругът, който не е титуляр на влога, може да установи такъв съвместен принос само по реда на конститутивния иск по реда на чл. 30, ал. 1 СК, който обаче е бил преклудиран на 16.07.2021г. Ето защо жалбоподателят счита, че е 3 недопустимо искането на ответницата, инвокирано в настоящето производство чрез използване на процесуално възражение, да бъде установяван съвместен принос в набирането на средствата.

Въз основа на това счита за доказано, че е изключителен собственик на процесния имот.

Посочва, че в действителност средствата по паричния му депозит в ПИБ, с които е платена цената на недвижимия имот, имат изцяло извънсемеен и личен произход, тъй като са натрупани изцяло от негови лични спестявания от доходите му от трудови правоотношения по време на престоя му в САЩ преди сключването на брак с ответницата, а именно - в периода 2005г. 2008г. Изтъква, че по делото е било установено, че през 2008 г. са преведени два превода от САЩ по сметката на бащата на ответницата в Пощенска банка, а именно - превод в размер на 5000 щ.д., извършен на 27.08.2008 г. от Н.Г., и превод от 6505 щ.д., извършен на 04.09.2008 г. от св. З. Г..

Твърди, че единият свидетел не е могъл да се яви, защото работи в САЩ. Позовава се на нарушение на чл. 10 ГПК във връзка с отказа на съда да замени свидетеля, спрямо когото е устанвена невъзможност да се яви пред съда. Независимо от нарушението на съда и допуснатата в резултат на това непълнота на доказателствата, счита, че за страните по делото и за съда е ясно, че сумата от 17700 лева, която е превел бащата на ответницата по сметката на ищеца преди закупуването на имота, представлява в действителност връщане (възстановяване) на преведените по сметката на Ц. в Пощенска банка през 2008 г. лични средства на ищеца от доходите му в САЩ, преведени от Ц., за да може ищеца да заплати изцяло договорената цена на продавача на жилището. Посочва, че именно затова и като основание за превода бащата на ответницата е посочил „личен превод" - тъй като този превод е свързан с личните финансови отношения между него и ищеца и всъщност е обратен превод (връщане) на личните спестявания на ищеца в размер на 11505 щ.д., преведени през 2008 г. по неговата банкова сметка от приятелите на ищеца - св. З. Г. и Н.Г., ведно с натрупаните лихви.

Излага доводи срещу тезата на ответницата, че парите са били предназначени за закупуване на жилището, като твърди, че в този случай найлогичното би било, като основание за превода се посочи, че той превежда тази сума „за покупка на жилище / недвижим имот", или дори - да ги преведе направо на продавача на жилището, или пък - да ги преведе по сметка на своята дъщеря, която ще купува жилището. Допълва, че в подобни ситуации неговата помощ не би имала това цифрово изражение, тъй като житейски, когато родител помага в подобна хипотеза на семейството на детето си, това става почти винаги с предоставянето на кръгла сума - 5 000 лева, 10 000 лева, или на сума, която покрива цялата продажна цена, но не и на сума като 17 700 лева, което също е индиция, че сумата е такава, защото размерът й се формира не като дарение от бащата на ответницата, а от преведените му от ищеца суми по времето на престоя на ищеца в САЩ. Изтъква, че е ирелевантно обстоятелството, че технически преводът на сумите е извършен от лицата Н.Г. и З. Г. - негови приятели, след като се установява, че средствата, които са превели по сметката на бащата на ответницата, не са техни, а самият той им ги е предоставил. Заявява, че се касае за чисто фактически действия по предоставяне на парична сума за извършване на превод, респ. за неформален договор за поръчка между ищеца и тези две лица, по силата на който ищецът им е възложил да преведат от своите сметки 4 двете суми - предмет на преводите, по сметка на трето лице, като им е предоставил в брой сумите в деня на преводите за реализиране на тези поръчки. С оглед на всичко изложено счита, че е налице основание да се приеме за установена пълната трансформация на лично имущество при придобиването на процесния имот.