Решение № 7739 от 17.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7739 гр. София, 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Диана В. при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20241100507450 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 4788/18.03.2024 г. постановено по гр.д. № 43011/2023 г. на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ” ЕООД срещу П. В. Т. искове за признаване за установено, че П. В. Т. дължи на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ” ЕООД на основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 99 от ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата 1500 лева, представляваща регресно вземане на поръчителя „АЙ ТРЪСТ” ЕООД към П. В. Т. за платена главница по договор за потребителски кредит № 841910/15.03.2017 г., сключен между „КРЕДИСИМО” ЕАД и П. В.

Т., прехвърлено в полза на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ” ЕООД с договор за цесия от 02.03.2021 г.; сумата 475,04 лв., представляваща договорна лихва за периода от 15.03.2017 г. до 10.07.2018 г.; и сумата 380,37 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.03.2017 г. до 10.07.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 31.05.2023 г. по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 26644/2023 г. на СРС.

Решението е обжалвано от ищеца „АПС Бета България” ЕООД. Изложено е оплакване, че първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил исковете с мотив, че договорът за заем е нищожен и не е доказано извършеното суброгиране от страна на поръчителя „Ай Тръст” ЕООД в правата на удовлетворения кредитор „Кредисимо” ЕАД.

Въззивникът поддържа, че договорът за кредит е сключен при спазване на изискванията на 1

ЗПК, ЗЕДЕУУ /предишно наименование ЗЕДЕП/, ЗПФУР и приложимото законодателство.

Излага довод, че дори и да се приеме, че договорите за кредит и за поръчителство не са сключени по електронен път, то следва да се приеме, че договорът за паричен заем по своето естество е реален договор и същият е сключен, считано от датата на получаване на паричната сума. Сочи се, че основателно съдът е посочил, че когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за нищожен, на основание чл. 23 от ЗПК кредитополучателят връща само чистата стойност на кредита. Изтъква, че първоинстанционният съд видимо е неглижирал представеното пред него доказателство за усвояване на заемната сума. Представена била и счетоводна справка, която установявала плащането от поръчителя „Ай Тръст” ЕООД към „Кредисимо” ЕАД, която също не била кредитирана от съда. Сочи се, че съдът е признал, че е налице валидно сключен договор за заем и сумата е предоставена на кредитополучателя, но въпреки това е отхвърлил предявените искове и е постановил неправилно решение.

Въззиваемата страна П. В. Т., чрез назначения й по реда на ЗПП процесуален представител адв. Ю. Н., е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата. Счита решението за законосъобразно и обосновано – правилен бил изводът на съда, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на ЗПК, и е налице съществено разминаване между този договор и договора за поръчителство по отношение на срока на кредита, броя на погасителните вноски и техния размер. Поддържа, че по делото не е установено също редовност на извършената цесия, както и съответното плащане от страна на поръчителя по отношение на кредитора.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

„АПС Бета България” ЕООД е предявило срещу П. В. Т. искове за признаване за установено, че П. В. Т. му дължи сума в общ размер от 2355,41 лв., включваща: 1500 лв. – главница по договор за потребителски кредит; 475,04 лв. – възнаградителна лихва за периода от 15.03.2017 г. до 10.07.2018 г.; 380,37 лв. – законна лихва за забава върху главницата по договора за потребителски кредит за периода от 15.03.2017 г. до 10.07.2018 г., за които суми и издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 26644/2023 г. на СРС, ведно със законната лихва върху главницата от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че между „Кредисимо” ЕАД и П. В. Т. е бил сключен договор за потребителски кредит № 841910 на 15.03.2017 г. по електронен път – по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. По силата на този договор ответницата П. В. Т. получила сумата 1500 лв., срещу което се съгласила да върне 1 брой вноска в размер на 1500 лв. в срок до 10.07.2018 г., когато била последната падежирала вноска съгласно Приложение № 1 към договора, съдържащ погасителен план. В договора бил уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 41,24% и годишен процент на разходите по кредита в размер на 50%. Твърди се, че на 15.03.2017 г. ответницата П. Т. сключила договор за предоставяне на поръчителство с дружеството „Ай Тръст”, по силата на който договор това дружество се задължило да сключи договор с трето лице – „Кредисимо” и да 2 отговаря пред „Кредисимо” солидарно с П. В. Т. за всички задължения по договора за кредит така, както те са установени в договора за кредит и приложенията към него. Съгласно чл. 3 от договора за предоставяне на поръчителство дружеството се задължило да плати всички изискуеми задължения при поискване от „Кредисимо”. На 15.03.2017 г. „Ай Тръст” и „Кредисимо” сключили договор за поръчителство, по силата на който „Ай Тръст” се задължило спрямо „Кредисимо” за всички задължения на П. В. Т. по договора за кредит.

Твърди се, че с договор за цесия от 02.03.2021 г. „Кредисимо” АД прехвърлило вземанията си към длъжника по договора за потребителки кредит на „АПС Бета България” ЕООД, като видно от Приложение № 1 от този договор вземането на „Кредисимо” ЕАД и „Ай Тръст” ЕООД към ответника по описания договор за потребителски кредит било прехвърлено на ищеца. Длъжникът бил уведомен за цесията на посочената от него в договора електронна поща.

Ищецът твърди, че ответницата П. Т. не е изпълнила в срок задълженията си по договора за кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита и към настоящия момент задължението все още не е погасено.

С подадения от ответницата отговор на исковата молба същата оспорва исковете.

Излага възражение за погасяване на претендираните суми по давност. Навежда довод, че от исковата молба не става ясно една ли е вноската по кредита или са няколко, както и кои са тези ликвидни и изискуеми вземания на „Кредисимо” ЕАД спрямо нея. Сочи, че е необяснимо и юридически несъстоятелно твърденият първоначален кредитор и т.нар. поръчител „Ай Тръст” ЕООД да цедират вземане срещу нея на трето лице – ищеца по делото. Излага и възражение, че уговорената лихва в посочения в исковата молба размер по потребителския кредит с „Кредисимо” ЕАД противоречи на закона, морала и добрите нрави.

С уточнителна молба, подадена в отговор на даденото от съда с определението по чл.

140 от ГПК указание до ищеца да посочи кои вземания твърди да са цедирани в негова полза, ищецът е заявил, че „Ай Тръст” се е суброгирало в правата на удовлетворения кредитор „Кредисимо” ЕАД, като процесното вземане на „АПС Бета България” ЕООД е придобито от „Ай Тръст” с договора за цесия.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с въведените от страните доводи и възражения, съдът намира следното от фактическа и правна страна:

Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1, вр. чл.

79, ал.1, вр. чл. 146, ал.1, вр. чл. 143, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 86, ал.1 от ЗЗД - за признаване съществуването на вземания на ищеца, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 26644/2023 г. на СРС за суми, дължими по договор за потребителски кредит № 841910 от 15.03.2017 г.

Видно от твърденията на ищеца в исковата молба и уточнителната такава, същият обосновава материалната си легитимация като носител на процесните вземания за главница, възнаградителни лихви и обезщетение за забава по сключения между „Кредисимо” ЕАД и ответницата П. Т. договор за потребителски кредит № 841910 от 15.03.2017 г. с твърдението, 3 че поръчителят по този договор „Ай Тръст” ЕООД, който е заплатил на кредитодателя дължимата от кредитополучателя сума по отпуснатия кредит, е встъпил в правата на удовлетворения кредитор, и ищецът е придобил това суброгационно право на „Ай тръст” ЕООД срещу длъжника П. Т. с договор за цесия от 02.03.2021 г.

По така предявената претенция следва да се установят предпоставките за встъпване от поръчителя „Ай Тръст” ЕООД в правата на кредитора „Кредисимо” ЕАД срещу ответницата, произтичащи от сключен договор за потребителски кредит, а именно: валидно сключване на твърдения договор за потребителски кредит между „Кредисимо” ЕАД и П. В.

Т. и предоставяне на кредитополучателя на заемната сума, валидно сключване на договор за поръчителство, с който „Ай Тръст” ЕООД се задължава спрямо кредитора „Кредисимо” ЕАД да отговаря за изпълнението на задълженията на П. Т. по договора за кредит, и заплащане от поръчителя „Ай Тръст” ЕООД на задълженията по договора за кредит на кредитора по този договор.

Въззивният съд намира, че не е доказано по делото валидно сключване на твърдените от ищеца договор за кредит и договор поръчителство, както и предоставянето в заем на исковата сума от 1500 лв. на ответницата.

От представените от ищеца доказателства не се установява сключването на договора за кредит от разстояние по реда на ЗПФУР и конкретно по указания в ОУ на „Кредисимо” ЕАД начин - няма доказателства за подадено заявление до първоначалния кредитор, нито за потвърждаване на искането за сключване на договора. Т.е. не се установи получаване на съгласие на потребителя /чл. 18 ал. 1 т.3 от ЗПФУР /, нито да е полаган електронен подпис от него под каквато и да е форма / чл. 13 ал. 4 от ЗЕДЕУУ /. Същото се отнася и за договора за поръчителство между ищеца и Ай Тръст ЕООД. Само по себе си усвояването на сумата от потребителя не обосновава извод за валидно възникнала облигационна връзка с кредитодателя /както неоснователно се поддържа от ищеца/ предвид императивната разпоредба на чл. 10 ал. 1 от ЗПК, въвеждаща писмената форма на договора за потребителски кредит като условие за неговата действителност. Следва да се посочи, че няма и доказателства за това сума от 1500 лв., каквато ищецът твърди, че е била предоставена в заем на ответницата от „Кредисимо” АД с договор за потребителски кредит № 841910/15.03.2017 г., да е била усвоена от ответницата.

Представената от ищеца разписка от 15.03.2017 г. с наредител „Кредисимо” ЕАД и получател П. В. Т. /л. 169 от първоинстанционното дело/, е за нареждане чрез системата „EasyPay” на сума от 666,88 лв.

Съгласно твърденията на ищеца уговорената и предоставена на ответницата сума с процесния договор за кредит е 1500 лв. В разписката не е посочено на какво основание е преведена тази сума. Няма данни за получаването на тази сума от ответницата.

Дори и да се приеме, че е възникнало облигационно правоотношение между ответницата и „Кредисимо” ЕАД по силата на договор за потребителски кредит, както и правоотношение между „Кредисимо” ЕАД и ищеца по договор за поръчителство, исковете за установяване дължимостта на сумите по процесния договор за кредит са неоснователни по следните съображения:

4

Договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 и т. 11 от ЗПК, подробни мотиви за което е изложил първоинстанциоонният съд, които се споделят от настоящия състав. Правилно съдът е приел за неприложима разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, тъй като претендираните вземания се основават на възникнало регресно вземане на платилия задълженията по процесния договор за кредит поръчител „Ай Тръст” ЕООД. Съгласно чл. 138 ал. 2, изр. 1 от ЗЗД поръчителството може да съществува само за действително задължение. Щом договорът за потребителски кредит е недействителен, то същият не може да породи действително задължение, за което отговорност да носи поръчителя. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда една своеобразна санкция за нарушаването от страна на търговеца на правата на потребителя при сключването на договор за кредит. Като пряка последица от недействителността на договора, задължението на поръчителя не би могло да възникне. Задължението по чл. 23 ЗПК е за реституиране на даденото по едно недействително правоотношение и няма как да бъде обезпечено чрез договорно поръчителство по самия договор – това изрично е запретено от чл. 138, ал. 2 ЗЗД, а и нещо различно не е уредено в ЗПК. В този смисъл е определение от 08.11.2021 г., постановено по гр.д. № 1340/2021 г. на ВКС, IV г.о.