Решение № 38 от 04.03.2026, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 38 гр. Велико Търново, 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (Б)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАЯ ПЕЕВА

Членове:

АНЕТА ИЛИНСКА

ЖЕНЯ И.А при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛИНСКА Въззивно търговско дело № 20254001000202 по описа за 2025 година

И за да се произнесе, съдът взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 97/04.07.2025 г., постановено по търговско дело № 20244500900048 по описа за 2024 г. на Окръжен съд – Русе, съдът е:

– прогласил недействителността на Договор за потребителски кредит № 1705182142483860, сключен на 29.05.2017 г. между О. И. К., ЕГН **********, от гр. Мездра, и „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК 831558413, чиито правоприемник е „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959, на основание чл. 22 във връзка с чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.

10 ЗПК;

– осъдил „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959, да заплати на О. И. К., ЕГН **********, сумата 2430,24 лв., представляваща направени по делото разноски;

– осъдил „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959, да заплати на адвокат К. И. Б., АК – Русе, сумата 1500 лв. – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК 200644029.

1

В подадената въззивна жалба „Обединена българска банка“ АД релевира оплаквания за недопустимост, евентуално за частична недопустимост и за неправилност на постановеното решение поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения, необоснованост и непълнота на доказателствата.

На първо място се поддържа, че решението е недопустимо като постановено срещу ненадлежно процесуално легитимирана страна. Твърди се, че към момента на предявяване на иска вземането по процесния договор за потребителски кредит е било прехвърлено по силата на цесия, поради което за ищеца не съществува правен интерес да иска установяване недействителност на договора спрямо банката–цедент, а искът е следвало да бъде насочен срещу цесионера „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД. Оттук се извежда искане за обезсилване на решението и прекратяване на производството.

Евентуално се поддържа частична недопустимост на решението в частта, с която договорът е обявен за недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК поради размер на шрифта, използван в застрахователния договор. Излага се, че застраховката е обективирана в самостоятелен договор, по който банката не е страна, поради което съдът недопустимо е извел недействителност на главния кредитен договор въз основа на преценка относно друг договор – обезпечителен спрямо него.

При условията на евентуалност въззивникът поддържа, че решението е неправилно.

По отношение на експертизата относно шрифта се твърди, че заключението е изготвено от вещо лице без необходимите специални знания, тъй като същото не е измервало действителния размер на шрифта върху оригиналните хартиени документи, а е сканирало документите и е извършвало сравнение с наличните в операционна система Windows шрифтове до „съвпадение“ по размер и форма. Поддържа се, че това не представлява експертно изследване по смисъла на чл. 195, ал. 1 ГПК, тъй като не са използвани специални знания от областта на науката или техниката. Навеждат се доводи за нарушение на чл. 195 и чл. 202 ГПК, както и за необоснованост на фактическите изводи на съда. Твърди се и процесуално нарушение, изразяващо се в отказа на първоинстанционния съд да назначи повторна експертиза, въпреки направеното искане.

Относно приложението на чл. 10, ал. 1 ЗПК се поддържа, че процесният договор и погасителният план са изготвени с шрифт не по-малък от 12, като дори да е налице минимално отклонение (посочено е 11.2), това не следва автоматично да води до недействителност. Твърди се, че разпоредбата следва да се тълкува съобразно целта и – договорът да бъде ясен и разбираем за потребителя, а не формалистично чрез абсолютизиране на числовия размер на шрифта. Поддържа се, че процесният договор е четим и разбираем и че санкцията „недействителност“ би била непропорционална спрямо евентуалното формално несъответствие. Позовава се и съдебна практика в подкрепа на това разбиране.

Относно застраховката се твърди, че Законът за потребителския кредит не урежда съдържанието и формата на застрахователните договори, които се регулират от Кодекса за застраховането, в който липсва изискване за минимален размер на шрифта. Излага се също, 2 че застраховката има обезпечителен характер и дори да е недействителна, това не води до недействителност на главния договор. Поддържа се, че сключването на застраховката е било доброволно, не е представлявало условие за отпускане на кредита и потребителят е бил надлежно информиран за характера и последиците от нея.

По отношение на лихвения процент на ден се твърди, че съдът неправилно е приел клаузите за неразбираеми. Според въззивника методът на изчисляване е ясен – лихвата на ден (0,0144 %) се умножава по броя дни и размера на кредита. Поддържа се, че съдът неправилно е приложил чл. 11, ал. 1, т. 20 вр. чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК и не е съобразил, че съответната договорна клауза възпроизвежда законовия текст относно правото на отказ.

Относно годишния процент на разходите (ГПР) се поддържа, че законът изисква единствено посочване на размера му, но не и възпроизвеждане на формулата и компонентите за изчисляване. Излага се, че в договора ГПР е изрично посочен, както и допусканията при изчисляването му, поради което не е налице нарушение на чл. 19 ЗПК.

Поддържа се, че съдът не е посочил коя правна норма изисква подробно описание на начина на формиране на ГПР.

Навежда се и довод за неправилно разпределение и преценка на доказателствената тежест, като се сочи, че по доклада по чл. 146 ГПК именно ищецът е следвало да докаже основанията за недействителност, включително относно ГПР, което не е сторено.

Твърди се още, че не е доказано застраховката да е била задължително условие за получаване на кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, поради което застрахователната премия не следва да бъде включвана в ГПР. Поддържа се, че сключването и е било доброволно и кредитът е можел да бъде отпуснат и без нея.

В заключение се иска: главно – обезсилване на решението като недопустимо и прекратяване на производството; евентуално – частично обезсилване; при приемане на допустимост – отмяна на решението и отхвърляне на исковете, както и присъждане на разноски за двете инстанции.

Допълнително е направено доказателствено искане за назначаване на повторна техническа експертиза относно шрифта на договора и погасителния план.

В срока за писмен отговор по чл. 263 ГПК е постъпил такъв от О. И. К., ЕГН **********, действащ чрез адв. К. И. Б. от Русенска адвокатска колегия, със съдебен адрес за призоваване и съобщения: гр. София, ул. „Кюстендил“ № 21, ет. 2, офис 27, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна и се поддържа, че първоинстанционното решение е допустимо, правилно и законосъобразно, както и че не следва да се допуска повторна съдебно-техническа експертиза, доколкото първоинстанционният съд правилно е приел заключението за обосновано и компетентно и не са били налице предпоставките на чл.

201 ГПК за повторна експертиза.

На първо място се възразява срещу твърдението за недопустимост на решението, като се излага, че предявеният иск е допустим и правилно насочен срещу „Обединена българска 3 банка“ АД като правоприемник на кредитора по процесния договор. Поддържа се, че предмет на спора е действителността на договорното правоотношение, поради което процесуално легитимирана страна – ответник е именно страната по договора, а не цесионерът. Позовава се на чл. 8, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 ЗЗД, като се подчертава, че договорът поражда действие между страните по него и че евентуалното прогласяване на нищожност рефлектира в правната сфера на същите страни.

Изрично се сочи съдебната практика на ВКС, според която при предявяване на самостоятелен иск за прогласяване нищожността на договора, от който произтича прехвърлено вземане, искът следва да бъде насочен срещу цедента, който остава страна по договора, освен ако не е доказан конкретен правен интерес спрямо цесионера. На това основание се поддържа, че възражението за липса на процесуална легитимация на банката е неоснователно.

По отношение на твърдяната частична недопустимост се поддържа, че дори да се приеме спор относно приложимостта на изискванията за шрифт спрямо документите по застраховката, това би имало отношение към правилността на решението, но не и към неговата допустимост.

По съществото на спора се поддържа, че договорът за потребителски кредит е правилно прогласен за недействителен поради нарушение на императивни изисквания на ЗПК.

В отговора се оспорва доводът на въззивника, че условията по застраховката не следва да отговарят на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като се излага, че съгласно актуалната практика на ВКС всички елементи на договора за кредит, включително условията на застраховката, следва да бъдат представени в еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12. Поддържа се, че застрахователните документи съставляват част от елементите на договора, доколкото съдържат уговорки относно дължимата от потребителя застрахователна премия, включена в общата икономическа тежест на кредита.

Твърди се, че вещото лице е установило, че застрахователните документи са изготвени в по-малък шрифт, поради което е налице нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК и това обуславя недействителност по чл. 22 ЗПК.

Отделно от това се поддържа, че договорът не отговаря и на изискванията относно ГПР. Излага се, че в договора липсва ясна методика за формиране на ГПР и не са посочени компонентите, които го изграждат, включително застрахователната премия и допълнителната такса. Посочва се, че съгласно дефиницията за „общи разходи по кредита за потребителя“ следва да се включват всички разходи, включително застрахователни премии, когато те са условие за сключване на договора или за получаване на кредита при предлаганите условия.

Поддържа се, че застрахователната премия в размер на 1800 лв. не е включена в ГПР, въпреки че е част от общия дълг и месечните вноски, поради което посоченият ГПР от 6,18 % е неточен и подвеждащ. Твърди се, че неточното посочване на ГПР следва да се приравни 4 на липса на посочване, което представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и основание за недействителност по чл. 22 ЗПК.

Излага се, че застраховката фактически е била условие за отпускане на кредита при конкретните параметри, включително поради икономическата свързаност между банката и застрахователя, както и поради включването на премията в анюитетните вноски, което е лишило потребителя от реална възможност за информиран избор.

Допълнително се поддържа, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като от погасителния план не става ясно как вноската се разпределя между различните видове разходи и каква сума се олихвява – дали само главницата или и допълнителните плащания.

В отговора се релевира и самостоятелно възражение за нищожност на клаузата за такса „Комфорт“ в размер на 803 лв., като се поддържа, че същата е условие за сключване на договора и представлява такса за действия по усвояване и управление на кредита, забранени по чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Алтернативно се твърди, че клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и чл. 24 ЗПК, тъй като създава значително неравновесие във вреда на потребителя.

Изложено е и възражение за нищожност на клаузата, предвиждаща възможност за едностранна промяна на лихвения процент от страна на банката, като се сочи, че липсват ясни, обективни и предварително определени критерии и методика за такава промяна.

Позовава се на трайна практика на ВКС и СЕС относно критериите за неравноправност и необходимостта потребителят да разполага с ясна информация относно начина на формиране и изменение на възнаградителната лихва.