Решение № 7975 от 13.07.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7975 гр. София, 13.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ВА при участието на секретаря ЕД като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20211110158329 по описа за 2021 година

РЕШЕНИЕ

13.07.2022 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. д. № 58329/2021 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „ДМИ“ Сарл, дружество регистрирано по законите на Ш срещу „П“ ООД, като се твърди, че дружествата се намирали в трайни търговски отношения. Поддържа, че били сключвани сделки за закупуване на различни видове тестени стоки – тортили и брашно, като ищеца осигурявал стоките изцяло съобразно заявката на ответника, като своевременно стоките били предавани на превозвач, при уговорка Ф завод.

Навежда доводи, че за сключените търговски сделки били издадени фактури както следва: 1) фактура № 34012178/20.01.2020 г. на стойност 4707,00 евро; 2) Фактура № 34012412/12.02.2020 г. на стойност 7363,44 евро; 3) фактура № 34012463/20.02.2020 г. на стойност 2492,64 евро; 4) фактура № 34012464/20.02.2020 г. на стойност 8785,08 евро.

Излага съображения, че е изпълни задълженията си, но ответника не бил заплатил дължимите суми. Иска ответника да бъде осъден да заплати претендираните суми, както и 1 присъждането на деловодни разноки.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба, като е направен отвод за родова подсъдност с доводи, че производството е подсъдно на СГС, тъй като между страните имало сключен договор, който бил основанието за претендиране на процесните суми, който договор бил от 27.02.2017 г., който понастоящем бил прекратен. Сочи, че в случая бил неприложим реда за търговските спорове и в частност чл. 376, ал. 2 ГПК.

Твърди, че вземанията са погасени чрез извършено валидно извънсъдебно прихващане от 04.03.2020 г. Излага подробни съображения за наличието на трайни търговски отношения между страните още от 2017 г. и в какво са се изразявали същите. Навежда доводи, че от сътрудничеството на двете дружества били генерирани положителни финансови резултати, като през 2018 г. бил изготвен тригодишен план за инвестиции, но въпреки това с писмо от 27.01.2020 г. договорът между дружествата бил прекратен от ищеца с тримесечно предизвестие. Твърди, че в следствие на кореспонденция ищецът се бил съгласил да отложи прекратяването с един месец, но не и със срока поискан от ответника, който към този момент бил сторил значителни инвестиции и бил сключил договори с големи вериги за продажба на стоките. Поддържа, че в следствие на прекратяване на договора ищецът бил получил напълно разработен пазар, за да предлага продуктите си, като предвид направените от ответника инвестиции, ищецът бил поканен да заплати сумата от 76480,00 евро възнаграждение във връзка с направените инвестиции за развитие на пазара на продуктите, които били предлагани от ищеца, за която сума била издадена фактура № 1100341753/29.02.2020 г., като било извършено и твърдяното прихващане, а ищецът бил поканен да заплати разликата от 53131,84 лева. Обоснова, че дължимото възнаграждение се дължало с оглед нормата на чл. 40 ТЗ, като сочи, че са налице материалните предпоставки за приложението на сочената разпоредба. Поддържа, че в случай, че не е налице извънсъдебно прихващане, то прави възражение за прихващане. Иска прекратяване на делото и изпращането му по родова подсъдност на компетентния съд, респ. отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, във вр. чл. 318, ал. 1 ТЗ.

При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) да е налице валидно сключен договор за търговско покупко-продажба на твърдените от ищеца вещи; 2) ищецът да е изпълнил задължението си да прехвърли правото на собственост и да предаде вещите на ответника; 3) вземането да е станало изискуемо.

По делото са представени 1) фактура № 34012178/20.01.2020 г. на стойност 4707,00 евро; 2) Фактура № 34012412/12.02.2020 г. на стойност 7363,44 евро; 3) фактура № 34012463/20.02.2020 г. на стойност 2492,64 евро; 4) фактура № 34012464/20.02.2020 г. на стойност 8785,08 евро.

С Уточнителна молба с вх. № 79181/01.11.2021 г., ищецът е посочил, че в случая между страните не е сключен един договор, поради което се претендират сумите по всяка от фактурите, т.е. във всяка от фактурите е обективиран договор.

В процесните фактури са обективирани всички съществени уговорки, пораждащи правоотношение по договор за търговска покупко-продажба – страни, предмет и цена на уговрените стоки. По тях ищецът се е задължил възмездно да прехвърли правото на собственост и да предаде на ответника посочените във фактурата стоки, а ответникът се е задължил да заплати уговорената покупна цена.

2

Съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

Приложен е договор за продажба на стоки от 27.02.2017 г. и Приложение № 1 към договора, сключен между „ДМИ“ Сарл от една страна в качеството на продавач и „П“ ЕООД от друга страна в качеството на продавач. По силата на договора страните са се уговорили, че продавачът ще прехвърля възмездно правоот на собственост на купувача на посочени в договора стоки, при уговорка „Ф завод”.

Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, поради което при липсата на доказателства за неговата неавтентиност последният обвързва страните с оглед обективираните в него изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

В открито съдебно заседание от 21.02.2022 г., ищецът е заявил, че твърденият от ответника договор, който бил сключен между страните имал характер на общи условия, като всяка поръчка била отделен договор за покупко-продажба.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая ищецът не е доказал основанието на иска си. Безспорно, както е изложено по-горе е възможно във фактура да се обективират всички минимално задължителни елементи, т. нар. essentialia negotii на договора, но в случая между страните е налице друг договор – този от 27.02.2017 г. Тоест, налице е друго основание на претенцията – не търговски сделки обективирани във всяка от фактурати, а договорът, които е ангажиран от ответника, който практически е провел насрещно доказване, което по правило не е пълно и главно, но в случая е достатъчно да разколебае тезата на ищеца. На следващо място трябва да се отбележи, че е неправилна интерпретацията на ищеца, че договор за продажба на стоки от 27.02.2017 г. имал характер на общи условия. Напротив, в случая не се касае за общи условия, а за рамков договор по смисълана на чл. 331 ТЗ, което са две отделни правни фигури. При рамковият договор продавачът дължи определена по рода си престация, какъвто е процесният случай с оглед уговореното в договор от 27.02.2017 г. и приложение № 1 към договора (чл. 3 от приложението – поръчки), като стоките подлежат на допълнителна спецификация, за да се определи техния вид, качество, тегло, брой и т. н. Между страните е сключен рамков (общ) договор за търговска продажба на стоки от ищеца на ответника. В него най-общо и схематично са уговорени правата и задълженията на страните. Тези субективни права и корелативните им задължения в правоотношенията се отличават със страни, предмет, цена.

Процесният договор индивидуализира само страните и определя, че дължимостта на всяка отделна престация настъпва, когато купувачът предварително направи заявка с конкретно съдържание по отношение на обекта, предмет на всяка отделна доставка и нейната цена.

Периодичността на доставките при заявките означава, че те се извършват между същите страни, но всеки път предметът и съдържанието са различни, а един от основните елементи на съдържанието на правоотношението е цената. Съобразно твърденията на ищеца цената при всяка отделна доставка е различна. А съобразно предметното съдържание на т. нар. рамков договор не се установява първоначално да е била уговорена фиксирана цена. В този смисъл купувачът е определял за всяка отделна доставка (непарична престация) съответна продажна цена – по т. нар. „ценова листа”, поради което видът и размерът на насрещните престации всеки път са били различни – по твърдение на ищеца. Следователно, всяка от приложените фактури индивидуализира различно вземане, а то от своя страна може да бъде защитено със самостоятелен иск, но основан не на търговска сделка обективиран във всяка отделна фактура, а основана на рамковия договор и спецификацията, която е извършена, респ. издадената въз основа на договора фактура. Тоест с оглед твърденията на ищеца се касае за две различни основания на претенцията, а след като ищецът не е доказал 3 основанието на иска си и същото е достатъчно разколебано при проведеното насрещно доказване, то това е достатъчно основание, за да претенцията да бъде отхвърлена. В този смисъл – Определение № 309/15.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 163/2010 г., I т. о., ТК , в което се приема, че „процесните фактури обективират наличието на 31 отделни търговски продажби между страните по спора, сключени през процесния период, като цената по всяка една от тях е била уговаряна отделно: съобразно съответните пазарните условия. Ето защо правилно - вместо по реда на чл. 365, т. 1 ГПК, въззивната инстанция е приела, че спорът следва да бъде разгледан от компетентния по правилата на родовата подсъдност /арг. за противното от текста на чл. 104, т. 4, предл. 2-ро ГПК /…“.

С оглед гореизложеното и за пълнота трябва да се спомене, че въпросът за основанието на което е предявен иска е от значение от процесуална гледна точка, тъй като с оглед основният принцип в българският граждански процес – за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), съдът е длъжен да разгледа спора на въведеното от ищеца основание, за което се дължи и т. нар. защита-санкция (арг. чл. 2 ГПК). Съдът не може служебно да измени основанието – в случая да разгледа претенцията извън заявеното – договори за търговска покупко-продажба обективиран във фактури, като разгледа спора по рамков договор за търговска покупко-продажба по който за всяка отделна спецификация по смисъла на чл. 331 ТЗ се издават фактури. Касае се за две коренно различно основания. Като ако съдът разгледа непредявено основание, това води до недопустимост на процеса, поради което решението би подлежало на обезсилване и връщането на делото за разглеждане на предявеният иск.

На следващо място трябва да се вземе предвид приетото по делото заключение на ССчЕ. Вещото лице е изяснило, че процесните фактури са осчетоводени от ответника.

Изяснено е, че в счетоводството на ответника задължението към ищеца е прихванато със задължения от други дебитори по отношение на ищеца. Посочено е, че процесните фактури са намерили отражение в дневника за покупки на ответника за данъчния период м.01м.02.2020 г. и в справката-декларация по ДДС, като са спазени изискванията за вътрешнообщностна търговия и е спазен чл. 117 ЗДДС. Експертът е посочил, че съгласно протоколо за приемане на Интрастат декларации и декларации за пристигания за м.01 и м.02.2020 г. на „П“ ООД, дружеството е подало необходимата информация по чл. 8, ал. 1 от ЗСВТС в срок.