Акт от 11.01.2021, Окръжен съд - Видин
- Съд
- Окръжен съд - Видин
- Дело
- 468/2020
- Подписан
- 11.01.2021
Цитирани разпоредби
- чл. 154 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280,ал.3,т.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 110 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.8 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 · Закон за защита на потребителите
- чл. 144, ал. 3, т.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.145,ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.146, ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.146, ал. 2 · Закон за защита на потребителите
Р Е Ш
Е Н И Е № 295 гр.В*, 11.01.2021 година
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
ВОС, гражданска колегия в открито заседание на 03 ноември две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: В* В*
Членове: 1. АН* П*
2. В* М* при секретаря Н* К** като разгледа докладваното от съдия Ан* П* въззивно гражданско дело
№ 468 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано по въззивната жалба от «Банка ДСК»ЕАД Регионален център П* против Решение №393 от 28.10.2019г. постановено по гр.д.№ 260/2019г. по описа на ВРС. Поддържа се във въззивната жалба, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно, поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа се, на първо място недопустимост на решението. Сочи се, че ищецът очертава спорното право и предмета на делото чрез петитума на иска като съдът е длажев да даде защита само в рамките посочени от ищеца. Претендираната от ищеца сума е 5000 лева за исковия период: 12.08.2008 г. до 29.01.2019 г. ведно със законната лихва. Твърди се от въззивника, че без ищецът да е правил изменение на иска, съдът е присъдил исковата сума от 5000 лева за различен от посочения в исковата молба период.
Излага , че е налице произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното, обуславя прецесуална недопустимост на решението, поради което следва да бъде объзсилено.
На следващо място се поддържа, че решението е неправилно, поради противоречието му със закона. Сочи се, че в решението съдът е признал за неравноправна клауза тази на чл.7,изр.първо от договор за кредит, сключен между Б** ДСКЕАД и М.М.. Съгласно чл.430,ал.1 ,вр.ал.2 ТЗдоговорът за банков кредит е възмезден-срещузадължението на банката да отпусне парична хсума за определена цел и при уговорени условия и срок заемополучателят се зедалжава не само да ползва и да върне заетата сума, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита.
Както се твърди от въззивнике за неравноправност и нищшожност би могло евентуално да се говори единствено на онази част от уговорките в договора за кредит и ОУ , които които позлволяват на банката едностранно и при неспазване на нормативните изисквания да увеличаава договорната / възнаградителна/ лихва, но не и цялата клауза.
Нищожност респ. неравноправност на клауза на договор , както се поддържа във въззивната жалба,следва да се преценява кам момента на сключване на договора, като се изхожда единствено от нейното съдържание съобразно критериите ан чл.145,ал.1 ЗЗП. Поддържа , че законодателят не е придал обратно действие на измененията и допълненията на материалния закон от 2014 г.
След като е приел обратното ВРС е постановил незаконосъобразно решение, за което се иска да бъде отменено изцяло, като се приеме, че предявените искове са неоснователни.
По делото е постъпила и допълнителна въззивна жалба срещу решение от 07.07.2020 г. , постановено по гр.д. №260/2019 г. по описа на РС В**. С посоченото решение е допълнено решение №393 от 28.10.2019 г., като в диспозитива на решението е прогласена нищожността на клаузи от договор за кредит и ОУ.
По делото са пъстъпили писмен отговор от въззиваемата по жалбата, и допълнителен отговор , в които се оспорват жалбите и се иска да бъде потвърдено решението на ВРС като правилно и законосъобразно.
Окръжният съд, след като се запозна с оплакванията във въззивната жалба, становището на ответната по жалба страна и събраните доказателства приема за установено следното :
Във въззивната жалба не са направени доказателствени искания.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на въведените с въззивната жалба доводи.
След като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и след като обсъди доводите на страните, съдът намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал.1 от Закона за задълженията и договорите, който е получил нещо без основание или с оглед неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. С оглед твърденията, изложени в исковата молба, ищцата твърди, че е налице начална липса на основание, тъй като поддържа, че е изпълнила несъществуващо задължение, както и поради нищожност на клаузи от договора. Основателността на предявения иск е поставена в зависимост от това по делото да се установи, че исковата сума е платена от ищеца, че ответникът е получил тази сума, както и че това плащане е извършено без правно основание. Съобразно правилата за разпределяне на доказателствената тежест ищцата е следвало да установи, че е извършила плащане на исковите суми, а ответникът - да установи, че е налице основание за получаване на сумата.
Доколкото извънсъдебната претенция на ответника се основава на твърдение за възникнало в негова полза право за едностранно да промени размера на възнаградителната лихва, съдът следва да прецени налице ли е такова право.
Не се спори между страните и се установява от представения по делото договор за ипотечен кредит /лист 8 от делото/, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение от 12.08.2008г., съгласно което, ответното дружество „Б** ДСК" ЕАД, в качеството му на кредитор, е предоставило на ищцата М.Й.М., в качеството й на кредитополучател, парична сума в размер на 102 000 лева, със срок на издължаване 360 месеца, считано от неговото усвояване.
Признава се от ответника, че лихвеният процент по кредита е изменен едностранно от него, както следва: считано от 21.10.2008г. - от 8.29% на 9.29% - с решение на вътрешен орган на Б** ДСК - Комитет за управление на активите и пасивите на Б** ДСК с протокол № 46.1 от 1б.10.2008г., като е увеличен базовия лихвен процент /БЛП/ от 4.69% на 5.69%.
Не се спори също между страните, че договорът, сключен между тях е действащ, както и че страните по него са изправни, с изключение на оспорената от ищцата част - за заплащане на лихва върху главницата в по - голям от първоначално договорения размер, както и че кредитополучателят е изплатил този спорен размер на лихвата след увеличението й.
Признава се от ответника, че клаузите на договора и ОУ към него не са индивидуално уговорени с кредитополучателя, съгласно чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
Спорният въпрос се заключава до това дали сумата е дължимо платена на ответната банка или разместването на имуществени блага е без основание.
Съобразно разпределението на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, ответникът следва да установи по делото, че ищецът е престирал основателно.
От материалите по делото се установява по безспорен начин, че страните са били в облигационни отношения, възникнали по силата на сключения между тях на 12.08.2008 г. договор за кредит.
Не е спорен и въпросът, че с клаузата на чл. 7 от договора за ипотечен кредит, страните са постигнали съгласие кредитополучателят наред с главницата, да заплаща на банката и годишна лихва. Доколкото банката извършва действия по предоставяне на кредити на физически и юридически лица по занятие, същата следва да получава насрещна престация за това от кредитополучателя, а именно възнаграждение за времето, през което последният ползва предоставените му парични средства, какъвто характер има лихвата, чиято дължимост е уговорена между страните с посочената договорна клауза. Един от съществените елементи на този вид търговска сделка е посочен в закона - чл.
430, ал. 2 от ТЗ, а именно - съществуването на задължение в тежест на кредитополучателя да заплаща лихва върху предоставената за ползване парична сума - главница по договора за банков кредит.
Не се спори между страните по делото и се установява от заключението на приетата по делото съдебно - икономическа експертиза, че по време на действието на процесния договор банката еднократно и едностранно е изменила размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва. Спрония въпрос между страните е дали такава възможност е уговорена в полза на банката - кредитор с валидна клауза в сключената между страните сделка. От съдържанието на процесния договор за кредит и по - конкретно от нормата на чл. 7, изр. първо от същия е видно, че такава възможност е предвидена - кредиторът да може да променя базовия лихвен процент за този вид кредит периодично, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя. Същото е предвидено и в общите условия към договора, а именно: че кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, тоест, че промените стават незабавно задължителни за кредитополучателя за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин - чл.25.3 от ОУ. А също - че кредиторът има право да извършва изменения или допълнения в общите условия, които стават задължителни за кредитополучателя, като за всяка промяна кредиторът уведомява кредитополучателя чрез съобщения, поставени на видно място в салоните на банката - чл.14 от ОУ.
При тази фактическа обстановка, с обжалваното решение ВРС е приел, че клаузата на чл.7 от договора за кредит в частта относно едностранната промяна на БЛП не е индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал. 2 ЗЗП, поради което като неравноправна, е нищожна на основание чл.143 ЗЗП. Приел е, че в резултат на нищожната клауза ищцата е платила в полза на банката в повече от първоначално договореното, което подлежи на връщане, при което е уважил иска за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД до установения от вещото лице размер.
Според практиката на ВКС, обективирана в Решение №95/13.09.2016г. по т.д. №240/2015г., II т.о., Решение № 165/02.12.2016г. по т.д. № 177/2015г., Iт.о., Решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. №1899/2015г., Решение №77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на IIIг.о. и др., по договор за предоставяне на ипотечен банков кредит условията, при които банката може едностранно да увеличава базовия лихвен процент, трябва да се формулирани ясно;
Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, която да сочи вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти и не може клаузата да съдържа само изброяване на обективни фактори за възникване на правото на изменение; Въз основа на ясни и разбираеми критерии, кредитополучателят трябва да може да предвиди изменението на БЛП, което банката извършва едностранно;
Необходимо е между съконтрахентите да е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т.е. относно конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от този вид банкова сделка; Методиката за изчисление на лихвата, респ. БЛП, също е елемент в договора за кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян; Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на услугата, както и когато методиката на банката, като нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и не може да се приложи правилото на чл. 144, ал. 3, т.1 ЗЗП.
В случая оспорената клауза на чл.7 от процесния договор, както и Общите условия на банката, не съдържат ясни и разбираеми критерии, с оглед на които банката може да упражни правото си на едностранно изменение на договорната възнаградителна лихва чрез промяна на БЛП и по които критерии кредитополучателят сам би могъл да разбере и да предвиди възможността да бъде извършено такова изменение. С оглед на това ВОС също приема, че по отношение на спорната клауза е осъществена хипотезата на чл.143, ал.1, т.10 ЗЗП, което обосновава неравноправния й характер и съответно нейната нищожност.
Нищожните клаузи не пораждат правни последици и следователно не обвързват страните по сделката. Извършеното от банката-въззивник в процеса, изменение на лихвата по процесния договор за банков кредит, не може да произведе действие, поради това банката е получила без основание сумите за лихва, формирани в резултат на едностранната промяна на БЛП. Тези платени вповече суми за лихва са изчислени от вещото лице в размер на 10 106.06лева.
Разпечатката съдържа 44 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d48958c9-542d-461d-af40-c0618f1ce018