Решение № 234 от 08.10.2025, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 234 гр. Перник, 08.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

НИНА М. КОРИТАРОВА

ВЕЛИСЛАВ ИВ. ИВАНОВ при участието на секретаря МАГИ ЕМ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от НИНА М. КОРИТАРОВА Въззивно гражданско дело № 20251700500336 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение №295 /27.03.2025 г., постановено по гр.д.№ 6768/2024 г., Районен съд гр. Перник е постановил следното: ОТХВЪРЛЯ изцяло като неоснователни исковете с правно основание 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че В. Ф.

К., ЕГН **********, *** дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК:

203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 в качеството му на цесионер по договор за цесия, сключен между него и АЙ ТРЪСТ" ЕООД за суми в размер на 2030,63 лева представляващи главница по договор за потребителски кредит № ***, ведно със законна лихва за забава върху от датата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение до окончателното изплащане на задължението;сумата от 234,50 лева представляваща договорна лихва за периода от 20.02.2020 г. до 17.08.2021 г. и сумата от 1043,84 лева, представляваща обезщетение за забава считано от 21.02.2020 г. до датата на подаване на заявлението в районен съд – 29.08.2024 г., без периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г., за които суми била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в рамките на ч.гр.д. № 5211/2024 г. по описа на Районен съд Перник. ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК„Агенция за събиране на вземания” ЕАД да заплати на В. Ф. К. 700,00 лева – разноски в исковото и заповедното производства. В законоустановения срок ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е депозирала въззивна жалба, с която обжалва изцяло постановеното по делото решение като неправилно и незаконосъобразно.

Неправилно районният съд бил приел, че не било налице сключен договор за кредит и бил възложил в доказателствена тежест това обстоятелство на ищеца. Позовава се на чл. 6 ЗПФУР и на пар. 1, т. 1 и т. 2 от ДР на ЗПФУР. Цитира разпоредбите на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР и чл. 3 от ЗЕДЕУУ. Счита, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 13, ал. 4, изр. 2 от ЗЕДЕП, защото страните били предвидили в ОУ на договора, че натискане на бутона 1

„Подпиши“ от кредитополучателя същият се бил считал за подписан на всяка негова страница, включително се били считали за подписани и всички страници от ОУ, тъй като същите били представени на траен носител и формат, който не позволявал да бъдат изменени. Позовават се на съдебна практика в този смисъл. Налице било и извънсъдебно 1 поведение от страна на ответника изразяващо се в получаване на определена сума с разписка, в която като изрично основание на извършения превод бил посочен процесния договор за потребителски кредит. Получаването на сумата съставлявало признание на неизгоден факт за страната, а именно сключването на договора за потребителски кредит.

Цитира съдебна практика в посочения смисъл. В условие на евентуалност ако съдът не приеме изложените аргументи и счете договора за потребителски кредит за недействителен съобразно чл. 23 ЗПК моли да му бъде присъдена чистата стойност на кредита, а именно главницата. Неправилно районния съд бил приел, че „Ай Тръст“ ЕООД не бил станал титуляр на процесното вземане и бил приложил разпоредбата на чл. 55, ал.2 ТЗ, тъй като по делото не се било установило, че търговските книги на двете дружества имащи характера на регистър за извършените от тях стопански операции били водени в нарушение на ЗСч и ТЗ.

Не били получили конкретни указания от съда за представяне на търговските книги.

Неправилно била разпределена доказателствената тежест за установяването на този факт на ищцовото дружество. На основание чл. 193, ал. 3 ГПК същата следвало да се понесе от оспорващия документа ответник. Дори и да не се установило, че процесното вземане не било придобито от „Ай Тръст“ ЕООД вследствие на погасяване на задължението на ответника имало доказателства, че същото било валидно прехвърлено от страна „Кредисимо“ ЕАД. Моли съдът да отмени постановеното решение изцяло като неправилно и незаконосъобразно и да се произнесе по същество на спора. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на ответницата В. Ф. К. чрез адв. Б. В..

Излага съображения за неоснователност на въззивната жалба и моли съдът да я остави без уважение. Ищецът не бил възразил срещу изготвения проекто-доклад на съда и същият бил приет за окончателен, като не били релевирани възражения срещу същия от негова страна в първото открито по делото съдебно заседание. Първоинстанционният съд бил направил правилна правна квалификация на предявените искове, както и приел, че активната процесуална и материална легитимация на ищеца произтича от договора за цесия сключен с „Ай Тръст“ ЕООД, което му е прехвърлило свое регресно вземане в качеството му на изпълнил поръчител суброгирал се в правата на неудовлетворения кредитор. Правилно била разпределена с доклада на съда доказателствената тежест на страните. Верен бил извода на районния съд, че по делото не се установявала облигационна връзка възникнала на основание представените договори за потребителски кредит и договор за поръчителство, тъй като същите не били подписани от ответника. Същото обстоятелство следвало да бъде установено от ищеца, тъй като районния съд правилно го бил поставил с доклада по делото в негова доказателствена тежест. Правилно било прието, че цедентът „Ай Тръст“ ЕООД не ставал титуляр на прехвърленото от него на ищеца вземане, както и че по делото не били представени доказателства, че поръчителят бил изпълнил задължението на длъжника по начините предвидени за изпълнение на парично задължение, а именно плащане, прихващане, даване вместо изпълнение, новация. От представените разчети на двете дружества за прихващане на насрещни задължения не могъл да се направи извода, че поръчителят бил изпълнил задължението на длъжника на кредитора. Моли съдът да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира сторените във въззивното производство разноски.

Прави възражение за дължимост и прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на насрещната страна. Досежно направеното от въззивния жалбоподател оплакване, като същият е възразил, че първоинстанционният съд не е разпределил правилно доказателствената тежест между страните, тъй като в тежест на ответника било да докаже, че не е сключен договор за кредит и договор за поръчителство, както и че търговските книги на двете дружества имащи характера на регистър за извършените от тях стопански операции били водени в нарушение на ЗСч и ТЗ, то настоящият състав счита това възражение за неоснователно. В проведеното открито съдебно заседание от 21.03.2025 г.

2 жалбоподателят е депозирал писмена молба, в която е релевирал като възражение по проекто-доклада на съда, единствено, че ответникът следва да докаже, че процесните договори не са били сключени, което възражение правилно съдът не е уважил и е приел изготвения проекто-доклад като окончателен доклад по делото. Съдът не е разпределял в доказателствена тежест на ищеца да установява обстоятелството, че търговските книги на двете дружества имащи характера на регистър за извършените от тях стопански операции били водени в нарушение на ЗСч и ТЗ, а правилно му е разпределил в доказателствена тежест обстоятелството, че следва да докаже, че дружеството поръчител е заплатило претендираните суми на кредитора в проекто-доклада си, който е бил обявен за окончателен в проведеното открито съдебно заседание от 21.03.2025 г. и възражение в този смисъл ищецът изобщо не е правил пред първата инстанция. С оглед гореизложеното, съдът счита, че доказателствената тежест е била надлежно разпределена от първоинстанционният съд, проведено е съдебно заседание, в което страните са имали възможност да присъстват, тъй като са били редовно призовани и са имали възможност да направят допълнителни доказателствени искания и да ангажират относими и необходими доказателства в защита на своите твърдения и възражения. Съответно искането на жалбоподателя въззивният съд да разпредели отново доказателствената тежест и даде указания за тежестта и вида на доказване, дължим от страните като уважи релевираните в този смисъл възражения във въззивната жалба следва да бъде оставено без уважение.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебенакт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебнопо валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбатаоплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивнаматериалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционното решение обаче е правилно поради следните съображения:Съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение в изпълнение на принципа за законност (чл. 5 ГПК) въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. В настоящия случай се касае за спор относно вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит, по който съдътследи за спазване на императивни материалноправни норми (чл. 7, ал. 3 ГПК) . С оглед правомощията на въззивния съд при съобразяване разпоредбатана чл. 269 ГПК, настоящият въззивен състав приема за неправилни изводите на ПРС относно валидността на договор за предоставяне на поръчителство и договора за кредит поради следното: Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове, предявени по реда на чл, 422, ал. 1 ГПК, с правна квалификация чл. 143, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за установяване съществуването на вземания по цедиран договор за потребителски кредит №2141263 /11.12.2019 г. сключен между „Кредисимо“ ЕАД и В. Ф. К. за следните суми: сумата от 2030,63 лв., представляваща платена от „Ай Тръст“ ЕООД главница, съгласно твърденията на ищеца ведно със законната лихва от 30.08.2024 г. (дата на подаване на заявлението по чл.

410 ГПК) до окончателното изплащане, сумата от 234,50 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.02.2020 г. до 17.08.2021 г., и сумата от 1043,84 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 21.02.2020 г. до 30.08.2024 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 3524 от 13.09.2024 г. по ч. гр. д. № 5211/2024г. по описа на ПРС. Ищецът е частен правоприемник на „Ай Тръст“ ЕООД, като

3 черпи правата си от рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 23.08.2021 г., по силата на който „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД са прехвърлили възмездно на цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕООД свои вземания, подробно индивидуализирани в приложение към договора, сред които и процесното вземане.

Представено е и потвърждение по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Видно от пълномощното, находящо се на л. 41 и л. 42 от първоинстанционното дело, цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията им. От „Ай Тръст“ ЕООД, чрез пълномощник „Агенция за събиране на вземания“ ЕООД, е съставено писмо за уведомяване на длъжника за цесията, но липсват данни за връчването му преди процеса. Видно от представените по делото писмени доказателства се установява, че между „Кредисимо“ ЕАД в качеството на заемодател и ответницата В. Ф. К. в качеството на заемател е сключен договор за договор за потребителски кредит №***, с който е уговорено предоставяне на заем в общ размер от 2300 лв., погасяването на който да се извърши на 24 месечни вноски в размер на 140,73 лв. всяка.