Решение № 7624 от 15.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7624 гр. София, 15.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния МичЕ.

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20241100509234 по описа за 2024 година

Производството е образувано по въззивната жалба от Б. Х. Х., чрез адв.И. В. И., вписан при САК, срещу решение Решение №9267 от 18.05.2024 г„ постановено по гр.д.

№66001 /2023 г. на СРС, ГО 32 състав, с което се осъжда Б. Х. Х. да плати на Е. К. Х., чрез своя законен представител В. Е. С., сумата 8878 лв. - обезщетение за ползване за периода 2.7.2022 г.-29.11.2023 г. на 1/2 от съсобствен между страните имот, представляващ първи етаж от масивна триетажна жилищна сграда, находяща се в гр. ****, със застроена площ 118,40 кв.м., заедно с припадащите се към този етаж североизточно мазе под сградата с площ 18,52 кв.м. и таванско помещение с площ 20,43 кв.м., заедно с 1/3 от общите части на сградата и 1/3 ид.ч. от дворното място, в който същата е построена, и се осъжда Б. Х. Х. да плати на Е. К. Х., чрез своя законен представител В. Е. С., сумата 1664,56лв. разноски, съразмерно с уважената част от исковете. Счита, че така постановеното решение е неправилно и моли да бъде отменено като изцяло бъде отхвърлен предявения иск.

Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба. от Е. К. Х., ЕГН **********, действаща чрез своята майка и законен представител В. Е. С., ЕГН **********, чрез адв. Ц. С.. оспорва въззивната жалба, като неоснователна и недоказана. Моли се да бъде отхвърлена въззивната жалба като неоснователна, недоказана и недопустима и да бъде потвърдено решението на първоинстанционния съд. Претендира присъждане на разноски.

Съдът, като обсъди направените в жалбите оплаквания и възраженията в отговорите по чл. 263, ал.1 ГПК, намери за установено следното:

По делото не е спорно, че страните са съсобственици по силата на наследствено правоприемство при равни права на от съсобствен между страните имот, представляващ първи етаж от масивна триетажна жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „**** със застроена площ 118,40кв.м., заедно с припадащите се към този етаж североизточно мазе под сградата с площ 18,52кв.м. и таванско помещение с площ 20,43кв.м., заедно с 1/3 от общите 1 части на сградата и 1/3 ид.ч. от дворното място, в който същата е построена. Спори се относно обстоятелствата дали някоя от страните си служи сама с общата вещ, като лишава другата от възможност да я ползва според правото си, че ищцата е отправила писмена покана до съсобственика-ответник за плащане на обезщетение за ползата, от която е лишен за процесния период, размер на дължимото обезщетение.

Съсобствената вещ се ползва и управлява по общо съгласие на съсобствениците, по решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от вещта в хипотезата, когато не се постигне общо съгласие, или по решение на съда- чл. 32 ЗС. В този случай съдебната администрация замества решението на мнозинството. Правомощията на съда в това производство се ограничават в рамките на решенията, които мнозинството може да вземе във връзка с ползването и управлението на вещта, в т.ч. и да разпредели вещта за непосредствено служене от всички или някои съсобственици. По принцип разпределение на ползването на общата вещ може да стане по два начина: разпределение по време и разпределение по части от имота. При всеки един от тези начини трябва да се търси ползването на вещта да бъде уредено по такъв начин, че съсобствениците, които искат да упражняват правото си по чл. 31, ал.1 ЗС, да могат да си служат с вещта, но когато това е възможно. Когато става дума един единствен съсобствен имот, разпределението може да стане само доколкото имотът се поддава на разделяне на реални части. В този случай съдебната практика приема, че разпределението на имота на реални части трябва да стане, като се държи сметка за възможността жилището да се използва за задоволяване на жилищните нужди на всички съсобственици. Такава възможност следва да се преценява с оглед на фактическото положение на жилищните и сервизните помещения– ТР № 67/1969 г. на ОСГК на ВС. Ако видът и предназначението на вещта не позволяват непосредствено ползване на реални части от нея от всеки от съсобствениците, следва да се приеме, че разпределението е невъзможно. Изводът зависи във всеки отделен случай от установените конкретни обстоятелства. Затова не е възможно разпределението на ползването на една вещ да бъде извършвано винаги. Когато съсобственият имот е жилищен, както е в случая, следва да се съобрази възможно ли е според вида и броя на помещенията, този имот да задоволява жилищните нужди на съсобствениците, всеки от които да ползва определени жилищни и сервизни помещения. Конкретно в случая се установява, че майката на малолетната ищца има собствен ключ за апартамента на първия етаж, но за да достигне до него има още две врати, които се заключват - към двора и към сградата, от които ищцата няма ключ, а такъв има само ответницата. За да се достигне до жилището, майката на малолетната ищца следва да изпрати имейл до ответницата и да посочи кога ще посети имота, за да й предостави ответницата достъп, като и отвори заключените врати към двора и към сградата. Правилно първоинстанционния съд е преценил, е е без значение дали имотът е комплекс от затворен тип, както и причините, поради които двете врати се заключват, същественото е, че собственикът-ищец, който има равна квота от правото на собственост заедно с ответника, няма достъп до самия имот и не може да го ползва без прякото съдействие на другия съсобственик. Това се е установило както от свидетелските показания, така и от имейла на Вя. Ст.Е. до ответницата за осигуряване на достъп, така и от „констативните протоколи“ за осигуряване на достъп. След като достъпът до имота изцяло зависи от единия съсобственик и само той има ключ от две от трите заключващи се врати, които следва да се преодолеят, за да се стигне до имота, то другият съсобственик не просто е лишен от възможността да ползва имота според правата си, но изобщо не може да осъществи достъп до този имот.

Обстоятелството, че в апартамента все още има багаж на семейството не е равнозначно на ползване на имота, след като дори за изнасянето му е необходимо съгласие от страна на другия съсобственик. С оглед на тези съображения съдът намира, че възраженията на ответницата, изложени във въззивната жалба, са неоснователни. В допълнение може да бъде изтъкнато и това, че ако според състоянието на имота е невъзможно същият да бъде ползван едновременно по предназначение от всички съсобственици, то разпределението следва да се осъществи при съобразяване на осъществяваното до момента фактическо ползване и заплащане на парично обезщетение на неползващия съсобственик докато трае така разпределеното ползване или се променят обстоятелствата, при които е постановено /Р 2912 2011-ІІ г.о.; Р 241-2014-І г.о.; Р 72-2015-ІІ г.о. на ВКС, всички постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Действително се създава едно привилегировано положение на съсобственика, който е започнал да ползва жилището. Той запазва положението си, макар че пречи на други съсобственици да си служат с общата вещ. Те обаче /съсобствениците, които не си служат с вещта/ не губят нищо от това, защото имат правото по чл. 31, ал.2 ЗС да получат обезщетение. В този смисъл възражението на ответницата, че съсобственикът не е лишен от възможността да ползва имота, след като има достъп до него, е неоснователно.

Съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се ползва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. По същия начин се постъпва и когато с оглед на фактическото състояние на имота липсва възможност даден собственик да реализира правото си на лично служене с общата вещ. Лично ползване по смисъла на чл. 31, ал.2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, без да събират добиви и граждански плодове- ТР № 7/2012 г. ОСГК на ВКС. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаването на писмено поискване до ползващия общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието – ТР № 7/2012 г. Затова в писменото поискване не е необходимо да се посочва размерът на дължимото обезщетение /Р 1037-1979-І г.о.; Р 721-1992-І г.о; Р 12302008-І г.о. на ВКС/. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.

Затова е неоснователно възражението на ответницата, че във втората нотариална покана не било написано за какъв период от време се дължи искания наем и било налице неопределеност на ползата, от която ищцата твърди, че е лишена.

По делото няма спор, че ответницата живее в имота, който е съсобствен на страните при равни права. За да възникне задължението за плащане на обезщетение от страна на съсобственика, който чрез лично ползване лишава другите съсобственици от възможността да ползват и те общата вещ, законът изисква само писмено поискване. В случая, на 10.6.2022 г. ищцата е изпратила нотариална покана за заплащане на месечен наем в размер на 600 лв.

Тази нотариална покана е връчена на ответницата. Фактическият състав на нормата на чл.

31, ал. 2 ЗС е налице, поради което само на това основание искът се явява основателен – Р 119-2009- ІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Задължението за плащане на обезщетението може да отпадне, ако ползващият общата вещ съсобственик след отправената му писмена покана, отговори, че предоставя ползването на общата вещ в съответствие с правата на съсобственика, който не я ползва, и последният откаже това предложение.

Изключение от това е, ако отговорът на поканата за ползване е даден като формално съгласие, предвид естеството на свободната площ от имота и практическата невъзможност тя да се ползва по предназначение.

За да се освободи от отговорност ползващият вещта съсобственик следва не само да предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността, но и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право. По делото е установено, че въпреки получената на 10.06.2022 г. нотариална покана ответницата е продължила да живее в имота. През исковия период тя не е и допускала ищцата да си служи и тя свободно с този апартамент, като не й е осигурила ключ за него и за първите две входни врати. Затова съдът приема, че ответницата е лишила по този начин ищцата за исковия период да ползва и тя по предназначение съобразно равните й права в съсобствеността му /ТР № 7/2012 г. на ОСГК/. С оглед на тези съображения съдът следва да приеме, че за целия исков период ответницата дължи на ищцата обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС за тази полза, от която я е лишила. Последната е съизмерима с частта от пазарния наем за този имот за същия период, съответна на правата на ищцата в съсобствеността му /ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС/. Съгласно приетото по делото заключение към СОЕ средната пазарна цена на наема за периода 2.7.2022 г. – 29.11.2023 г. на ½ за ½ от процесния имот е 8878 лв., по отношение на 3 което съдът споделя напълно изложените от първоинстанционния съд съображения относно причините, поради които го възприема.

Пред вид гореизложените съображения въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски за въззивното производство има въззиваемата страна, на която, по представен списък по чл. 80 ГПК, въззивникът дължи да заплати сумата 1500 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение съгласно договор № 086902/02.08.2024 г.