Решение № 2532 от 26.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2532 гр. София, 25.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Мингова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело № 20231100505761 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 20263293 от 27.11.2020 г., постановено по гр. д. № 45315 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 69 състав е признато за установено по предявените искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че Л. Л. К., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, сумата от 410, 65 лв., представляваща цена на потребена топлинна енергия за периода от 01.04.2016 г. до 30.04.2018 г. в топлоснабден имот - апартамент № 32, находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб. № 272870, ведно със законната лихва върху главницата от 23.04.2019 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер до предявения размер от 517, 84 лв. и за периода от 01.05.2015 г. до 31.03.2016 г., сумата от 50,99 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.04.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 23.04.2019 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер до предявения размер от 52,99 лв. и за периода от 01.03.2016 г. до 31.03.2016 г. Отхвърлени са предявените искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че Л. Л. К., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, сумата от 50 лв., представляваща обезщетение за забава, начислена върху вземането за топлинна енергия за периода от 14.09.2016 г. до 12.04.2019 г. и сумата от 3,12 лв., представляваща 1 обезщетение за забава, начислена върху вземането за дялово разпределение за периода от 30.04.2016 г. до 12.04.2019 г.

С решението е осъден Л. Л. К., ЕГН ********** да заплати на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 55, 49 лв., представляваща разноски в заповедното производство и сумата от 351, 44 лв., представляваща разноски в исковото производство. С решението съдът осъжда „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046 да заплати на адв. Д.Ц.С., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 78,04 лв., представляваща разноски за предоставена безплатна адвокатска помощ в исковото производството.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД, ЕИК 130036512.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в частта, с която предявените искове са уважени, е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – Л. Л. К., ЕГН **********, който го обжалва с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност. Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение е постановено в противоречие с обективни закони на Земята. СРС бил нарушил основни принципи в правото. Нормите на чл. 61 до 71 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването били отменени с влязло в сила решение, поради което и неправилно СРС бил приел, че наредбата била действала до нейната отмяна.

Важно било основанието за нейната отмяна, като в случая намирала приложение нормата на чл. 192а АПК. На вещото лице били поставени въпроси, които не били относими към спора. Нарушен бил чл. 127, ал. 2 ГПК, като писмени документи, които се намирали у ищеца и/или третото лице – подизпълнител на ищеца, били ползвани от вещото лице, въпреки че не били представени по делото. Игнориран бил принципът на действие на двутръбната система с долно разпределение. СРС бил презумирал, че от цялата сградна инсталация била отдавана топлинна енергия за целия процесен период.

Неправилно били приети и приложени Общите условия на ищеца.

Презумирано било облигационно отношение между етажните собственици и фирмата за дялово разпределение при наличието на срочен договор, изтекъл преди процесния период. Методиката, уредена в Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, противоречала на законови разпоредби: Закона за енергетиката – чл. 155, ал. 2, Закона за енергийната ефективност – чл. 38, ал.

1 и 4, Закон за защита на потребителите – чл. 147а, както и на правото на ЕС, Директива 2012/27 – чл. 9, § 3, б. „б”, чл. 10 и Директива 2011/83 – чл. 6 и чл.

7. Формулата по 6.1.1 от методиката била неотносима към вертикалната двутръбна система. Тази формула била и нищожна, тъй като противоречала на обективния закон и била издадена от некомпетентен орган. Ищецът бил представил само частни документи по делото, които не са приети от ответника и нямали материална доказателствена сила. Изготвената въз основа на експертизи били производни и не доказвали доставено количество топлинна енергия. Нещо повече, видно било от заключението по съдебнотехническата експертиза, че технологичните разходи били неправилно определени. Конструкцията, която била изградена по отношение на валидно 2 облигационно отношение между доставчик и потребител на топлинна енергия в чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150, ал. 2 ЗЕ не била нито правна, още по-малко пък имала характеристиката на договор. В случая ставало въпрос за двустранен, потребителски договор, сключен от разстояние, за валидността на който както във вътрешното ни право (чл. 298 ТЗ, чл. 147а ЗЗП), така и в правото на ЕС (чл. 6 и чл. 7 от Директива 2011/83) била предвидена писмена форма с изрично преподписване на общите условия. Директивата била с императивен характер и била в сила от 04.06.2014 г. Реално Директива 2011/83 не била транспонирана в Закона за енергетиката. Разпоредбите на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ (отм.) и чл. 153, ал. 1 ЗЕ влизали в колизия с разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), поради което и СРС трябвало да приложи § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. От друга страна обвързването на потребителя със собственик или ползвател на имот (вещни права) влизало в колизия с чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България и правната доктрина, с оглед абсолютния характер на вещните права. Недопустимо било да се накърнява това право на личността в интерес на търговско дружество, дори и по силата на закон. Твърдението на ищеца било типичен пример за недопустима държавна помощ в полза на търговско дружество (чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС).

Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че по силата на чл. 150, ал.

3 ЗЕ не е необходимо общите условия да бъдат приети от потребителя. Тази разпоредба влизала в колизия с разпоредби от по-висок ранг – Конституцията на Република България – чл. 32 и чл. 19, Регламент 2006/2004 на ЕО – съгласно чл. 3 към него са прикрепени и 15 бр. Директиви, ЕКЗПЧОС – чл. 8 и чл. 14. Директивата ЕО 93/13 относно неравноправните клаузи в договорите била категорична, че под тях попадали договорите при Общи условия и че неравноправна е всяка клауза, която ограничава правата на потребителя или той не би сключил такъв договор при тези условия. Тези разпоредби били реципирани в ЗЗП. Нарушен бил и основен принцип в гражданското право, а именно, че мълчанието е липса на волеизявление, чл. 62, ал. 3 ЗЗП и чл. 9 ЕО/97/7. Нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ приравнявала Общите условия на Наредба. Първоинстанционният съд неправилно бил възприел същността на Общите условия. По принцип те били част от условията на индивидуален договор по смисъла на чл. 298 ТЗ и чл. 16 ЗЗД. Договорът при общи условия не можело да бъде квалифициран като нормативен акт, а бил само едно предварително установено типизирано за окончателния договор предложение, което можело да бъде прието от другата страна само, ако тя желаела това. В Общите условия на ищеца се съдържали неравноправни клаузи, които подлежали на проверка от съда – служебно. СРС не бил изяснил основни елементи от продажбата на топлинна енергия – място на продажба при поставен топломер на изхода в абонатната станция; страни по продажбата при мястото на продажбата; индивидуализация на родово определена вещ.

Първоинстанционният съд не бил взел предвид, че по отношение на доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за непоръчани доставки – чл. 62 ЗЗП и чл. 9 от ЕО 97/7 за непоръчаните доставки.

Възползвайки се от монополното си положение ищцовото дружеството задължавало „клиентите” си да плащат необосновани суми за топлоенергия.

3

Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че страна по договора било Общото събрание на етажните собственици. То нямало тази компетентност – имало само по отношение на поддържането на сградата, включително и общите части, за да функционират съгласно предназначението им; но нямало право едни собственици да задължават други да ползват общата вещ (арг. чл.

17, ал. 3 от Конституцията на Република България). От друга страна всички договори с фирмата за дялово разпределение били прекратени по сила на разпоредбата на § 5 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването.

Измервателният уред не бил поставен на границата на етажната собственост, както било по закон. СРС неправилно бил възприел разпоредбата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Въобще не можело да се говори за реално потребление при наличие на методика и изчисление. Реалното потребление се отчитало по измервателни уреди. Първоинстанционният съд неправилно бил тълкувал основен принцип в правото на Общността – конкуренцията на енергийния пазар, закрепен в първичния документ на общността (чл. 101 и 102 от ДФЕС) и във 2-ри енергиен пакет. Централното топлоснабдяване било ниско ефективно производство и налагането му от държавата било нерегламентирана държавна намеса (непозволена държавна помощ) и представлявало ограничаване на конкуренцията на енергийния пазар. По отношение на сградната инсталация – разпределителна мрежа в сграда-етажна собственост, имало уреден положителен безвъзмезден сервитут в полза на ищеца. Съобразно правилото, „комуто ползите нему и вредите” претендираните загуби били за сметка на ищеца – той извършвал търговска дейност като ползвал чужда собственост, и формирал доход/печалба. По силата на сервитута всеки собственик бил принуден да приема всички неудобства от премиващото през имота му съоръжение. Уредбата в ЗЕ, касаеща сградната инсталация, противоречала на неприкосновеността на частната собственост, регламентирана в чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България. Дори и със закон не можело да се задължи едно лице да ползва своя/съсобствена вещ. СРС бил нарушил и чл. 86 ЗЗД. Нищожно било начислявано на лихви върху прогнозни сметки. Мораторната (наказателната) лихва за забава, която можела да се натрупва само върху действително доказани пропуснати ползи, а не върху прогнозни сметки. Изчисляването на лихви по неликвидни суми било в разрез с чл. 86 ЗЗД. В този смисъл клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца противоречала на закона.

Заключението по съдебно-счетоводната експертиза не съдържало описани данъчни фактури, издадени от ищеца, за дължими суми съгласно изисквания за това на ЗДДС. Съобщенията към фактурите нямали издател и подпис. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Въззиваемата страна по жалбата на ответника – „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046 – ищец в първоинстанционното производство, и трето лице – помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД, ЕИК 130036512, не са депозирали писмени отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.

4

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.