Определение № 17942 от 25.09.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 17942 гр. София, 25.09.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Б, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Димитър К. Демирев

Мария В. Атанасова като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно частно гражданско дело № 20251100510471 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 вр. чл. 248 от ГПК.

С определение № 34737/21.08.2025г. по гр.д. № 21176/2025г. по описа на СРС, 40 състав, е оставено без уважение искането на К. Б. А. и В. Б. А. за изменение на решение № 14388/24.07.2025г. в частта за разноските.

Срещу така постановения акт е постъпила частна жалба вх.№ 292561/04.09.2025г. от К.

Б. А. и В. Б. А., с искане за отмяна на същото по съображения, че е неправилно и незаконосъобразно. Изложени са съображения, че неправилно съдът определил разноски за адв.възнаграждение по заповедното производство в размер на 50лв., което намира за обидно ниско с оглед положените от процесуалния представител усилия. На следващо място се оспорва извършената от съда „компенсация“ на разноските на двете страни в процеса като незаконосъобразна, доколкото не било налице валидно изявление за прихващане по см на чл.103 ЗЗЗД, така и по чл.104 ЗЗД.

В срока по чл.276 ГПК е постъпил отговор от „Топлофикация София“ ЕАД, в който намира жалбата за неоснователна.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид материалите по делото, следното от фактическа и правна страна: намира

Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок от активно легитимирани страни. По същество е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

С решение № 14388/24.07.2025г. съдът е признал за установено по предявените по реда на чл.422 ГПК положителни установителни искове от „Топлофикация София“ ЕАД, че ответниците дължат на ищеца разделно по равно (всеки по ½ част) следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 8506/2025г. по описа на СРС, 40-ти състав, а именно: 777,37лв. - цена на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2022г.- 30.04.2024г. до имот, находящ се в гр. София, ж. к.

1

********, аб. № 73538, ведно със законната лихва от 12.02.2025г. до изплащане на вземането, 106,65лв. - мораторна лихва върху горната главница за периода 15.09.2023г.06.02.2025г., 67,84лв. - цена на услугата дялово разпределение за периода 01.05.2022г.30.04.2024г., ведно със законната лихва от 12.02.2025г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен иск за сумата от 13,99лв., представляваща мораторна лихва за периода 16.07.2022г.-06.02.2025г. върху главницата за дялово разпределение. При разпределяне отговорността за разноски, съразмерно уважената част на исковете е присъдил разноски в полза на ищеца в общ размер на 246.38лв. По отношение на ответниците е приел, че всеки е доказал сторени разноски в размер на по 400лв. за заповедното и по 400лв. за исковото. С оглед своевременно релевирано възражение за прекомерност е приел същото за основателно, поради което е намалил разноските за заповедното в размер на по 50лв., съответно за исковото в размер на по 300лв. или по 350лв. за всеки ответник. Приел е, че съразмерно на отхвърлената част от исковете спрямо всеки от ответниците се дължат разноски от по 5,07лв. и при извършена компенсация, е присъдил разноски на ищеца от общо 236,24лв.

Първият спорен въпрос е дали законосъобразно е прието за основателно възражението за прекомерност, съответно е определено възнаграждение по заповедното производство в размер на по 50лв. от претендирани по 400лв.

Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК, както е в настоящия случай, съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна при не/основателно образувано съдебно производство за защита на предявени лични или имуществени права по гражданско/търговско правоотношение (арг. чл.

2, предл. 1 ГПК). Над този разумен размер страната, която незаконосъобразно е предизвикала съдебен спор, не отговаря, тъй като би била прекъсната причиннотоследствената връзка между нейното противоправно поведение (несъответното на закона и добрите нрави извънпроцесуално или съдебно поведение на страната в процеса) и 2 заплатеното по-високо адвокатско възнаграждение за осъществената процесуална защита, при осъществяване на т. нар. процесуален деликт. Съгласно тълкувателните разяснения по т.

3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен.

След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.

В конкретния случай съдът приема, че преценката на СРС при уважаване на своевременно релевирано възражение за прекомерност при определяне на разноски за подадено възражение по чл.414 ГПК в размер на по 50лв. е правилна. Това е така, защото подаването на възражение е формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно исково производство и в този смисъл не е израз на материалноправна защита на длъжника по заповедното дело. Това е така, тъй като възражението по чл.414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път.

Воден от това разбиране законодателят е освободил длъжника от задължението да мотивира възражението си. Като се съобразят извършените действия и материалния интерес по делото намира, че редуциране по възражението за прекомерност на претендираното адв. възнаграждение в размер на по 50лв. е правилно.

Вторият спорен въпрос е дали може да се извърши прихващане на разноски в производството. Настоящият състав намира, че компенсация на разноските е допустима при изрично искане на страна. В чл. 78 ГПК са материално-правните условия/предпоставки, при които се ангажира отговорността на страните за разноските по делото. Съдът я определя по искане във всеки акт, с който приключва делото пред съответната инстанция (чл. 81 ГПК).

Възможни са и хипотези, при които страна дължи разноски на насрещната, а погасителният способ на прихващането е приложим. При зачитане на изходната позиция на нормативното тълкуване с т. 11 ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС следва да се приеме, че за да определи съдът по компенсация отговорността на страните за разноските в крайния акт, е необходимо компенсаторно изявление да е заявено най-късно в съдебното заседание, в което приключва разглеждането на делото пред съответната инстанция /Вж.

Определение № 2877 от 05.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3120 / 2023 г. на ВКС/. В случая изрично в исковата молба (л.8) е налице волеизявление от ищеца, съгласно което в случай на присъждане на разноски по чл.78, ал.3 ГПК – същите да се компенсират до размера на помалкото. Следователно са налице предпоставките за компенсиране на разноските до размер на по-малкото, поради което и съдът е постановил законосъобразен акт, съответно атакуваното определение, с което е оставено без уважение искането за изменението на 3 решението в частта за разноските в тази част, е правилно.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх.№ 292561/04.09.2025г. от К. Б. А. и В. Б.

А., срещу определение № 34737/21.08.2025г. по гр.д. № 21176/2025г. по описа на СРС, 40 състав, с което е оставено без уважение искането на К. Б. А. и В. Б. А. за изменение на решение № 14388/24.07.2025г. по гр.д. № 21176/2025г. по описа на СРС, 40 състав, в частта за разноските.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4