Решение № 1359 от 10.11.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1359 гр. Пазарджик, 10.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мира Мирчева при участието на секретаря Иванка Панчева като разгледа докладваното от Мира Мирчева Гражданско дело №

20255220101315 по описа за 2025 година взе предвид:

Производството е образувано по иск за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит от 10.12.2024 г. с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, евентуално на клауза от него, предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение, на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, и кумулативно съединен с тях иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждането на ответника "Кредирект" ЕООД - гр. София да заплати на ищеца Й. Й. Т. от гр. В. сумата 666 лв., платена недължимо на основание нищожния договор, като ако бъде уважен евентуалният иск за нищожност на клаузата, претендираната сума е 542,34 лв.

Излагат се доводи за това, че уговорената неустойка излиза извън типичните функции на неустойката и преследва друга цел, представлява неизбежен разход по кредита и следва да се включи в ГПР, оттам ГПР надвишава ограничението на чл. 19 от ЗПК и е невярно посочен в договора, което прави на отделни основания нищожни и клаузата, и целия договор.

Постъпил е отговор от ответника, който оспорва иска. На първо място, счита го за недопустим поради липса на правен интерес - задълженията по договора са напълно и предсрочно погасени (не оспорва получаването на сумите), кредиторът няма никаква правна възможност да изисква допълнителни суми, ищецът може да защити интереса си само с осъдителния иск и допускайки установителния иск, съдът ще създаде условия за злоупотреба с права - предявяване на осъдителния иск в отделно производство, по което отново да се претендират разноски. В този смисъл се сочат решения на ОС - Пловдив и РС Бургас; ответникът се позовава и на решение на СЕС от 23.11.2023 г., според което подходът 1 да се приема за допустим искът за установяване на нищожност на договор или клауза от него не е безусловен и универсален, а следва да се държи сметка за принципа на ефективност и възстановяване на правното и фактическо положение. Ответникът освен това счита исковата молба за нередовна - в нея не се сочи банкова сметка; по основателността също според него няма недействителност, всички клаузи са съобразени със закона, за което се излагат подробни доводи, конкретно неустойката е дължима не към момента на сключването на договора, а само при условие, че в бъдещ момент той не изпълни задължението си за обезпечение; освен това длъжникът е имал 14-дневен срок за отказ от договора и не се е възползвал от това свое право, което е недобросъвестно поведение.

Съдът не счита установителните искове за недопустими - вярно е, че интересът на ищеца може да се защити и само с осъдителния иск за връщане на даденото, но като цяло българското право и съдебна практика приемат, че винаги е налице интерес от установяване на нищожност на договор, по който ищецът е страна - интересът произтича от самата привидност на съществуването на правата и задълженията по него. ГПК изрично допуска инцидентни установителни искове, които също са с предмет обуславящо главния иск правоотношение, независимо, че основната защита на страните е обусловеният главен иск.

Въпросът с евентуална злоупотреба с отговорността за разноски по ненужни искове може да се реши в рамките на самата отговорност за разноски.

В хода на делото страните поддържат становищата си. Ищецът излага доводи по разноските, като относно интереса от установителния иск сочи, че с установяването на нищожността ще се постигне заличаване на задължението от ЦКР; позовава се и на решение на СЕС по дело С-321/22, сочейки, че според това решение не се допуска разпоредба от националното право, която изисква доказване на правен интерес за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация.

Въз основа на писмените доказателства по делото се установява следната фактическа обстановка:

Между страните е сключен договор за обезпечен потребителски кредит № 1204360/10.12.2024 г. По силата на договора на ищеца Й. Т. му е предоставена в заем сумата 1400 лв., която да се върне заедно с възнаградителна лихва на 12 вноски - от тях три в размер по 58,33 лв. и девет в размер по 189,72 лв., при фиксирана лихва от 50% на сто за целия срок на договора и годишен процент на разходите от 63,2%, включващ само лихвата (разликата произтича от различната формула за изчисляване на лихвата и ГПР).

Чл. 6 от договора предвижда задължение за обезпечение във вид на един или двама поръчители - физически лица с определен осигурителен доход (равен на поне 2 минимални заплати при един поръчител и поне една за всеки - при двама), без задължения към този кредитор и без класификация, различна от "редовен", по активни или погасени задължения по данни на ЦКР към БНБ. Чл. 13, ал. 5 от договора предвиждал задължение за неустойка в размер 1285,53 лв., ако в 14-дневен срок от сключването на договора обезпечението не бъде предоставено, като неустойката се дължи разсрочено, едновременно с погасителните вноски 2 за главницата и лихвите.

На същата дата - 10.12.2024 г., между страните е сключен отделен договор, наречен договор за консолидиране на плащания, с който задълженията за неустойка, главница и лихва са обединени в общо задължение, платимо на 12 вноски по 264 лв. всяка - общо 3168 лв.

Не е спорно, че ищецът е заплатил на 17.02.2025 г. сумата 2066 лв. по договора.

При така описаните факти съдът споделя становището на ищцовата страна, че от краткия срок за представянето на обезпечението и практически непосилните изисквания, на които то трябва да отговаря, може да се направи категоричен извод, че целта му не е да осигури обезпечение, а чрез дължимата с практически пълна сигурност неустойка да заобиколи забраната на закона (чл. 19, ал. 4 от ЗПК) за надвишаване на определен размер на годишния процент на разходите, или казано по друг начин, процесната неустойка представлява прикрита възнаградителна лихва и във всички случаи - разход по кредита. Нормалното поведение на кредитодател, който цели обезпечение за вземането си, би било да отпусне сумата по кредита едва след като обезпечението бъде осигурено. В настоящия случай обаче нито се търси обезпечение поне до изтичането на срока, нито се предвижда да бъде отказано отпускане на кредит на лице, което евентуално е оценено от кредитора като неплатежоспособно.

Лихвите по необезпечени кредити наистина при равни други условия са по-високи от тези по обезпечени кредити поради по-високия риск от неплащане, но увеличената поради риска възнаградителна лихва не може да се разглежда като обезщетение за неизпълнено задължение към кредитора, а ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК се отнася за всички видове кредити, включително напълно необезпечените. Функция на лихвата е да компенсира не само времето, в което кредиторът е лишен от средствата си, но и риска от неплатежоспособност на длъжника. Функцията на неустойката е да санкционира и предотврати неизпълнение. Т.нар. неустойка в случая фактически е уговорена като санкция за самия риск от неплатежоспособност на длъжника, без още той да е изпаднал в забава на което и да е свое същинско задължение по кредита, и ще продължи да се дължи дори ако той изпълнява точно по време на целия срок на договора. Това я характеризира като скрита лихва.

Само на това основание клаузата, предвиждаща неустойката, заобикаля императивна норма от закона и поради това е във всички случаи нищожна - не само на основание чл. 26, ал. 1, предложение 2 от ЗЗД, но по силата на специалния за тези случаи чл. 19, ал. 5 от ЗПК.

При направения извод, че уговорената неустойка няма характер на неустойка, а на скрита лихва, са възможни два подхода на разсъждение - да се приеме, че е нищожна само клаузата за неустойката, съдържаща само скритото надвишаване на ограничението на ГПР, а в останалата си част, вкл. в частта за възнаградителната лихва, договорът е валиден, или да се приеме, че както уговореният лихвен процент, така и т.нар. неустойка (представляващи по същество като общ сбор общата лихва по кредита) са част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и следва да се включат при неговото изчисляване. Във втория 3 случай би се оказало, че в договора за кредит е посочен неверен годишен процент на разходите, което пък по силата на чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК води до нищожност на целия договор. Преобладаващата част от съдебната практика приема второто разрешение и настоящият състав намира, че следва да се съобрази с него. Самите клаузи за допълнителните такси, неустойки и т.н. представляват едно цяло по замисъл с основната уговорка за възнаградителна лихва - действителната лихва и действителният разход по кредита е сборът от всички тези суми. Това означава, че нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК следва да се счита не само допълнителната уговорка за разликата над формално фигуриращия в договора размер на ГПР, а всички уговорки, формиращи общия сбор на разходите, независимо на какви части са формално поделени.

Уговорката, неточно посочваща по-нисък от действителния ГПР по договора, може да се квалифицира и като неравноправна, тъй като изпълнява хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП - не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Така след констатацията, че целият договор е нищожен, следва извод, че ищецът е дължал единствено сумата от 1400 лв., представляваща чиста стойност на кредита по смисъла на чл.

23 от ЗПК, и искът за присъждане на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД на връщането на надвнесените 666 лв. е основателен.

Колкото до възражението за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение от общо 1000 лв. по реда на чл. 38 от ЗА - в размерите по Наредба 1 на ВАдвС, съдът го счита за основателно до размер 800 лв. По-голямо намаляване е неуместно въпреки еднотипността на предмета на делото, с оглед положения квалифициран труд от лице, упражняващо свободна професия, което носи и по-голям финансов риск в сравнение с лицата, наети срещу месечно възнаграждение. Самите възнаграждения по наредбата, макар и вече да не се считат за минимални, по съображения, че това представлява ограничение на конкуренцията, са определени с оглед защита по дела с неголяма сложност. Предявяването на установителен иск и претендирането на адвокатско възнаграждение отделно и за него следва да се преценява във връзка с изложеното за интереса от двата иска. Щом решението в установителната част има самостоятелно значение за потребителя - отразява се на историята му в ЦКР към БНБ, предявяването му не следва да се счита за произволно и извършено единствено с цел генериране на разноски.

С оглед изложеното съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, НИЩОЖНОСТТА на договор за обезпечен потребителски кредит № 1204360/10.12.2024 г., сключен между Й. Й. Т., ЕГН **********, от гр. В., общ. С., ул. „***“ № **, и „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, като оставя без разглеждане предявения при 4 условията на евентуалност иск за обявяване на нищожността на клаузата на чл. 13, ал. 5 от него, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение, като противоречаща на закона и добрите нрави.

ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 23 ЗПК „Кредирект“ ЕООД - гр. София, ЕИК 207024290, да заплати на Й. Й. Т., ЕГН **********, от гр. В., сумата от 666 лв.

(шестстотин шестдесет и шест лв.), дадена от него без основание по договор за паричен заем № 995472 от 21.03.2024 г.

Осъжда „Кредирект“ ЕООД - гр. София да заплати по сметката на съда държавна такса в размер 176,72 лв.

ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата „Кредирект“ ЕООД - гр. София да заплати на А. А. А. – адвокат от Адвокатска колегия Пазарджик, възнаграждение за процесуално представителство по настоящото дело в размер 800 (осемстотин) лв.

Разпечатката съдържа 33 от 36 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d44cbb96-b452-4459-9603-f2cd851bb4fc