Решение № 127 от 16.07.2021, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 127 гр. Карлово , 16.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на седемнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Стефка Ф. Атанасова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20215320100077 по описа за 2021 година

Производството е по обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, предявени от Х. Д.

К., ЕГН: **********, от гр. К., ул. „И. В.“ № **, чрез пълномощника си адв.

К. Й. К. против „И. А. М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № **, „С. Ц.“, ет.*, офис ** - **, представлявано от Г. И. – и. д..

В исковата молба се твърди, че между Х. Д. К., в качеството му на кредитополучател и „И. А. М.“ АД, в качеството на кредитодател, бил подписан договор за потребителски кредит № 3509506 от 23.04.2019г.

Съгласно договора бил предоставен кредит в размер на 1500 лева.

Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Същият бил недействителен на специалните основания предвидени в чл.22 ЗПК.

Договорът бил недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как 1 тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една от месечните вноски посочени в погасителния план. Освен това, договорената възнаградителна лихва от 40% била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Съдебната практика установила, че нищожна поради нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала, както двукратния, така и трикратния размер на законната лихва. Щом като била нищожна, тя била и несъществуваща. А след като била несъществуваща, то отново не било спазено правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е посочен размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.

В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определяла, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включвала възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. В договора не се съдържали конкретните параметри на общата дължима сума. Липсата на тази яснота водела до извод, че в договора няма разписани ясни правила, които да определят как се определя общата сума дължима от потребителя и от какви пера е съставена. Това означавало, че договорът е недействителен с оглед разпоредбата на чл.22 ЗПК.

Договорът бил недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като не било посочено в погасителния план разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. В конкретния случай, всяка вноска, включвала главница, възнаградителна лихва, ГПР и неустойка.

В погасителния план било посочено само разпределението между неустойката и сборът от главницата, възнаградителната лихва и ГПР, но нямало разпределение между последно изброените три компонента.

Твърди се, че съгласно чл.11, ал.2 ЗПК, кредитополучателят следва 2 да подпише всяка една страница от общите условия към договора за потребителски кредит. Ако това не е налице, договорът бил недействителен на специалното основание по чл.22 ЗПК. Ищецът не бил подписвал общи условия, респ. не била спазена императивната разпоредба на чл.11, ал.2 ЗПК и договорът бил недействителен.

Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечение – двукратния размер.

Неустойката, предвидена в договора, била нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. Нищожността се извличала от следните обстоятелства:

Поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора за кредит, следвало да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник, следвало да представят на кредитното дружество обилна документация, която било невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила по които да се определи, кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката.

Тук следвало да се има предвид, че всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, били покрити от ГПР (чл.19, ал.1 и §1, т.1 ДР ЗПК). Затова неустойката била начислена за покриване именно на тези разходи.

По изложените съображения, клаузата за неустойка била недействителна, но и на допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покривали от ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл.19, ал.4 ЗПК – ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон – чл.71 ЗЗД. Съгласно коментираната разпоредба, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, 3 последният можел да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай, се искало нещо друго – натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречало на материалния закон.

Клаузата за неустойка противоречала и на императивната разпоредба на чл.33 от ЗПК, която предвиждала, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаляла тази разпоредба и затова тя била нищожна (чл.21, ал.1 ЗПК).

С оглед изложеното за ищеца бил налице правен интерес от предявяване на настоящите осъдителни искове.

Моли съда да постанови решение, с което ответното дружество да му заплати следните суми:

- 50 лева недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за заем № 3509506 от 23.04,2019г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане;

- 150 лева недължимо платена по клауза за неустойка по договор за заем № 3509506 от 23.04.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане.

Претендират се и разноските по делото.

С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез юрк. Д.Н., оспорва исковете и моли съда да ги отхвърли.

Неоснователни били твърденията, че са налице нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. По смисъла на пар. 1, т. 5 от ДР на ЗПК фиксиран лихвен процент по кредита е този, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно пар. 1, т. 5 от ДР на ЗПК лихвения процент по кредита е лихвения процент, изразен като фиксиран или променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на 4 усвоения кредит. В сключения договор бил посочен фиксиран ГЛП, а при положение, че лихвеният процент е точно фиксиран и ясен за страните, то не можело да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

При фиксиран лихвен процент липсвало задължение да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК

На следващо място, липсвали нарушения и на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

ГПР бил ясно посочен в сключения договор за заем – 40.54 %. Годишният процент на разходите не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с Постановление на Министерския съвет на РБ. Посочена била и общата сума за плащане – 1688.27 лева.

Механизмът на пресмятане на ГПР бил по формула, съдържаща се в Приложение №1 към ЗПК, като нямало законово изискване механизмът да е посочен в договора за заем. Това било видно и от разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. ГПР бил изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата, т. е. не била уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не били предвидени и уговорени допълнителни допускания.

Ответникът оспорва и твърденията за недействителност на процесния договор поради неизпълнение на изискването на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. В случая следвало да се има предвид, че в чл.7, ал.1 от Договора било двустранно уговорено между страните, че заемателят има право чрез подаване на писмена молба по всяко време на действие на договора да получи погасителен план за извършените и предстоящите плащания. В чл.2, т.2 и т.4 от Договора било записано, че размерът на двуседмичната погасителна вноска е 99.31 лв., като броят на двуседмичните вноски е 17, определена била и точна дата, на която всяка вноска е дължима. От изложеното следвало, че в самия договор е инкорпориран погасителния план.

Освен това следвало да се има предвид, че в настоящия случай кредитът се погасява при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, т. е. няма промени в лихвения процент за срока на отпускане на кредита. Поради изложеното не се изисквало и предоставяне на информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Законът за потребителския кредит не вменявал задължение за посочване на размера на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка една от месечните вноски, посочени в 5 погасителния план..

В унисон с гореизложеното била и практиката на Съда на европейския съюз, възпроизведена в Решение от 09.11.2016 г. но дело № С42/15, с което се тълкува Д. 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредит, разпоредбите на която са въведени със ЗПК. В решението се сочело изрично, че „в договора за кредит не е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски“, както и че „в срочния договор за кредит, предвиждат погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница“.

Неоснователно било твърдението на ищеца, че в противоречие на чл.

11, ал. 2 ЗПК към договора няма подписани общи условия, поради което договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Неоснователно било и твърдението на ищеца, че в противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК заемателят не е подписал всяка страница от общите условия към договора.

По своята същност общите условия към договорите за заем съставлявали предварително определени от една страна по договорното правоотношение, уговорки, които регламентират подробно правата и задълженията на страните, условията за валидността на договора и др. От гледна точка на начина на обективиране в материален носител и съотношение с документа - договор, в правната теория се застъпвала тезата, че няма правна пречка общите условия да бъдат включени в текста на договора, подготвен едностранно и предложен на другата страна. В настоящия случай, видно от съдържанието на сключения договор, същият съдържал необходимите реквизити, за да се приеме, че общите условия по него са инкорпорирани в самия договор, като нямало законова пречка за това. Така в договора се съдържала подробна информация за правата и задълженията на страните - чл.