Решение № 252 от 28.05.2024, Районен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 252 гр. Кърджали, 28.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, І СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Гунчева при участието на секретаря Симона И.нова като разгледа докладваното от Мариана Гунчева Гражданско дело № 20235140100770 по описа за 2023 година

Предявени са обективно съединени искове от Д. М. Н., ЕГН **********, против „Вибус.БГ" ЕООД, за признаване за установено, че клаузата предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане предвидена в сключения между страните договор за паричен заем

№

**********/06.12.2021г. е нищожна, както и за осъждането на "Вибус.БГ" ЕООД да върне на ищцата Д. М. Н., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал.

1, предл. I ЗЗД, дадената в изпълнение на договора сума в размер на 50 (петдесeт) лева - частичен иск от общо дължима сума в размер на 225.23 лева, увеличена в хода на процеса до 225.23 лева, ведно със законната лихва, считано от 26.06.2023 г. - датата на исковата молба до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че ищецът на 06.12.2021г. е сключил договор за паричен заем № ********** с „ВИВУС.БГ" ЕООД /с предишна фирма 4финанс/ и страните се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 500.00 лева при еднократно погасяване 30 дни, като в посочения договор кредиторът уговорил, че кредитополучателя дължи сума представляваща такса за бързо разглеждане.

Впоследствие с три анекса между страните, ищецът получила от 1 ответника допълнителни суми към първоначално отпуснатия заем, а именно: на 26.12.2021 год. сума в размер на 200,00 лева, на 26.12.2021 год. сума в размер на 300,00 лева и на 27.12.2021 г д. сума в размер на 200,00 лева, като размерът на отпуснатият заем се увеличил до общо 1 200,00 лева. Сочи, че ищецът погасила сумата по договора, като за срока на договора заплатила по сметка на ответното дружеството общо сумата в размер на 1 449,65 лева.

Излага подробни съображения, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПИ, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, което е в нарушение на императивните правила, тъй като в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, без изрично да са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Счита, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал.

2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. На следващо място счита, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в пъти по-висок от посочения, което е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита за нищожна клаузата, с която е уговорено, че ищецът да се задължава да заплати на кредитиращото дружество такса за бързо разглеждане на кредита. Счита, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Моли съда да постанови решение, с което да приеме, че са налице пороци, обуславящи нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане предвидена в процесния договор, като нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП и да осъди ответника на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал.

1 предл. 1 от ЗЗД. Претендира направените по делото съдебни и деловодни разноски, включително адвокатско възнаграждение, за което представя списък на разноските.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът представя отговор, с който счита исковата молба за нередовна, а по същество и за неоснователна, поради липса 2 на доказателства в подкрепа на твърденията, изложени в обстоятелствената част на същата за възникнало между страните кредитно правоотношение, което от своя страна прави искът недопустим и нередовен по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 от ГПК. Моли съда да отхвърли изцяло предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира направените по делото съдебни и деловодни разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото приема следното от фактическа и правна страна:

Предявени са обективно съединени в условията на евентуалност установителни искове за нищожност на клауза предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД; както и по чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК; чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143 от ЗЗП и чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл.19 от ЗПК и осъдителен иск с правна квалификация чл.55, ал.1 ЗЗД.

По делото е признато за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, подкрепено и от приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза, че усвоената сума от ищцата Д. Н. по договор за паричен заем №**********/06.12.2021г. (вкл.с анекси) е в общ размер на 1200.00 лв. главница, отпусната на няколко части, както следва: на 06.12.2021г., когато е сключен договор за паричен заем № ********** й е отпусната сумата от 500.00 лв. главница; на 26.12.2021г. са сключени два анекса за отпускане на допълнителни суми - първата в размер н а 200.00 лв., а втората в размер на 300.00 лв.; на 27.12.2021г. е сключен трети анекс за отпускане на допълнителна сума в размер на 200.00 лв.

Безспорно е, че на 12.01.2022г. по сметката на „Вивус.БГ“ ЕООД е постъпила сума в размер на 1461.41 лв. от Д. М. Н., отчетена като пълно погасяване на задължение по договор за паричен заем № **********, както следва: главница от 1200.00 лв., договорна лихва – 24.42 лв., 225.23 лв. – такса за заявена допълнителна услуга бързо разглеждане на искането за кредит и на допълнителни суми към него, 11.76 лв. – лихва за просрочие.

На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), 3 и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Въз основа на изложените от ищеца фактически обстоятелства и ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената такса за бързо разглеждане след отпускане на допълнителни суми представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, 4 че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай сумата по договора за заем е в размер на 300 лева, като при включване и на таксата за бързо разглеждане след отпускане на допълнителни суми, общият размер на ГПР надхвърля 50 %. Така уговорената такса не е включена в оскъпяването на ползваната сума, което води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащането й (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради изложеното съдът намира, че таксата за експресно разглеждане по процесния договор за потребителски заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.

Макар формално договорът за паричен заем да покрИ. изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.

След като изследва съдържанието на процесния договор за кредит, съдът намира за основателно направеното възражение за нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане, като противоречаща на добрите прави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД, тъй като нарушават принципа на справедливост. Според чл. 3 от ДиректИ. 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., относно неравноправните 5 клаузи в потребителските договори, такИ. са - договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В този смисъл в тази част исковата претенция, относно начислената такса за бързо разглеждане следва да бъде приета за основателна, с оглед първото заявено основание за нищожност поради противоречието й с добрите нрави.

Установи се, че между страните е уговорено, че кредитополучателят дължи такса за експресно разглеждане в размер на 64, 14 лв. На първо място, таксата за експресно разглеждане е във фиксиран размер – 76.89 лв., като липсва каквато и да е еквИ.лентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Дори сумата по кредита да е предоставена на кредитополучателя в рамките на 20 минути, това не обосновава цена на посочената услуга в размер на почти 1/6 от размера на предоставената главница. Съдът намира, че чрез посочената клауза е налице скрито оскъпяване на кредита и по този начин кредитодателят постига заобикаляне на императивната забрана на чл.