Решение № 3937 от 20.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3937 гр. София, 20.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Диана Василева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело № 20251100505119 по описа за 2025 година

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д. №5119/2025 г по описа на СГС е образувано :

-по въззивна жалба на Посолство на Република Турция в Република България срещу решение №814 от 16.01.2025 г постановено по гр.д.№67442/2022 г на СРС, 64 състав ; в частта , с което на основание чл.344 ал.1 т.1,2,3 КТ е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на Р. Х. А.-Л. ЕГН ********** от гр.София наложено с писмен акт № Z – 20108158-34983963 от 11.10.2022г. на посланик А.С., по иск предявен срещу Посолство на Република Турция в Република България; Р. Х. А.-Л. е възстановена на длъжността „административен секретар“ в Посолство на Република Турция в Република България ; Посолство на Република Турция в Република България е осъдено да заплати на Р.

Х. А.-Л. сумата от 15 569,068 лева обезщетение за оставането й без работа за периода от 11.10.2022 г. до 20.02.2023 г ; и сумата от 2311,90 лева разноски пред СРС ; и основание чл.78 ал.6 ГПК на СРС сумата от 698,56 лева такси по сметка на СРС ;

-и по насрещна въззивна жалба на Р. Х. А.-Л. ЕГН ********** от гр.София срещу посоченото решение на СРС в частта , с която е отхвърлен иска на А. да се осъди Посолство на Република Турция в Република България да й заплати на основание чл.344 ал.1 т.3 КТ разликата над 15 569,06 лева до размера от 18 854,96 лева представляваща обезщетение за оставане без работа и за работа на по-ниско платена работа за периода 21.02.2023 г – 28.03.2023 г . Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските .

1

Въззивникът Посолство на Република Турция в Република България излага доводи за недопустимост и неправилност на решението на СРС /в обжалваната от него част/ . Делото не е подсъдно на български съд и в частност на СРС , а на съответния съд в гр.Анкара , Република Турция както е уговорено в чл.13 от срочен трудов договор между страните от 01.01.2022 г и от уговореното прилагане на турското право . Съгласно Виенската конвенция турското посолство има екстериториален статут и не може да бъде страна по делото . Към договора е приложимо турското право съгласно избора на страните по чл.3 от Регламент /ЕО/ №593/2008 г на ЕП и Съвета /Рим I/. Налице е срочен трудов договор , а процедурата по налагане на дисциплинарно наказание е спазена . Доводи за немотивираност на заповедта не могат да се разглеждат . При налагане на дисциплинарното наказание са взети предвид и предходни дисциплинарни наказания от 2013 г и 2016 г . В дисциплинарното производство е установено , че А. е демонстрирала поведение далеч от чувство за дълг и отговорност /въпреки многократните предупреждения/ , не е работила добре , нарушавала е работното си време и пр. Работодателят е взел предвид чувствителния характер на информацията , с която служителят борави и има достъп по работа . Тежестта на дисциплинарните нарушения е съответна на наложеното дисциплинарно уволнение , а съдът не трябва да осъществява контрол в тази насока . Незаконосъобразно ищцата е възстановена на работа , защото договорът й е бил срочен до 21.12.2022 г и вече е изтекъл . По същата причина на ищцата не следва да се присъжда обезщетение за оставане без работа за 6 месеца .

Въззивникът Р. Х. А.-Л. излага доводи за неправилност на решението на СРС /в обжалваната от нея част/ . А. е започнала друга работа на 20.02.2023 г и е работила на нея до 28.03.2023 г , за което са представени надлежни писмени доказателства . Предявеният иск е както за обезщетение за оставане без работа , така и за работа на по-ниско платена работа /въззивникът е изчислил обезщетението/ . Не могат да се приемат мотивите на СРС , че в случая е приложимо турското право , защото липсва изричен избор на страните за това .

Ответникът не е доказал съдържанието на турското право .

Р. Х. А.-Л. е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба на Посолство на Република Турция в Република България. Процесният трудов договор е сключван всяка година само на турски език , който А. не владее . По същество това е допълнително споразумение към трудовия договор от 01.01.2012 г . Споразумението за избор за съд в гр.Анкара , Република Турция е недействително съгласно чл.17 ал.2 КМЧП , защото се полага труд в РБ и изключителната компетентност е на български съд . Не могат да се приемат мотивите на СРС , че в случая е приложимо турското право , защото липсва изричен избор на страните за това . Ответникът не е доказал съдържанието на турското право . Ответникът има качеството на работодател , а посолството е и частно-правен субект и може да бъде ответник по процесното трудово дело . Неотносимо е дисциплинарното минало на А. , а в жалбата не се сочат нарушенията , които са основание за налагане на дисциплинарно уволнение . Не са извършени дисциплинарни нарушения във връзка с преписки за издаване на документи на членове на семействата на служители на посолството , като гражданството на същите е от съществено значение . Трудовото правоотношение на А.

2 не е било срочно и тя правилно е възстановена на работа и й е присъдено обезщетение за оставане без работа.

Посолството на Република Турция в Република България е подало писмен отговор , в който оспорва насрещната въззивна жалба на Р. Х. А.-Л.. Правилно е отхвърлен частично иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ предвид постъпване на ищцата на нова работа . Законосъобразно СРС е приел , че в случая е приложимо турското право .

Въззивните жалби са допустими. Решението на СРС е връчено на Посолството на Република Турция в Република България на 23.01.2025 г , поради което въззивната жалба от 06.02.2025 г е подадена в срок . Въззивната жалба е връчена на А. на 17.03.2025 г , поради което насрещната въззивна жалба на същата от 31.03.2025 г е подадена в срок . Налице е правен интерес на въззивниците за обжалване на посочените части от решението на СРС .

По отношение на „обжалването“ на А. на приетата от СРС приложимост на турското материално право , според настоящия съд не се касае за допълнителен предмет на обжалване , а за изразено несъгласие с мотивите на първоинстанционния съд След преценка на доводите в жалбите и доказателствата по делото , настоящият съд приема за установено следното :

Не се спори между страните и от събраните писмени доказателства се установява, че на 01.01.2012г. между ищцата Р. Х. А. - Л. и ответника – Посолство на Република Турция в Република България, е сключен трудов договор, по силата на който ищцата е приела да изпълнява длъжността „административен секретар“ при основно месечено възнаграждение в размер на 2738,16 лева. Уговорен е 8 – часов работен ден и 40 работни часа за седмица.

На 01.01.2022г. между страните е сключен договор за услуги. Съгласно същия е уговорен размер на месечно възнаграждение на ищцата на длъжността „секретар“ в размер на 1837 евро , размер на социално–осигурителните вноски, дължими от работодателя съгласно местното законодателство , продължителността на работния ден от 8 часа дневно или 40 часа месечно и полагаемите отпуски на ищцата.

Страните са уговорили основанията за едностранно прекратяване на договора от страна на ответника и от страна на ищцата . Посочено е, че всички спорове, произтичащи от изпълнението и тълкуването на договора, ще се решават от упълномощените съдилища и служби по изпълнението на Анкара . Уговорено е, че договорът е валиден от 01.01.2022г. до 31.12.2022 г. Посочено е, че договорът е изготвен съгласно разпоредбите на чл.4/Б от Закон № 657, като по отношение на въпросите, които не са включени в договора, се предприемат действия в рамките на разпоредбите на Указ № 7/15754.

Процесното трудовото правоотношение е прекратено едностранно от ответника с акт № Z – 20108158-34983963 от 11.10.2022г., издаден от посланик А.С. . Със същия ищцата е уведомена, че подписаният на 01.01.2022г. трудов договор е прекратен, считано от 11.10.2022г. в съответствие с чл.6/а, клауза 13 (поведение срещу членовете на институцията и работодателите, действия несъвместими с работната етика и дисциплина) от посочения договор.

3

Според СРС трудовото правоотношение е възникнало между страните съгласно сключения между тях трудов договор от 01.01.2012г. Процесният договор за услуги от 01.01.2022г. има характер на допълнително споразумение към трудовия договор от 01.01.2012г. Налице е трудов договор, след като в него е уговорено работно време, размер на здравно – осигурителни вноски, дължими от работодателя, размер на отпуските, размер на месечно възнаграждение, които са характеристики, присъщи на трудовия договор (арг. чл.66 КТ).

Макар и наименуван „договор за услуги“ същият няма характеристиките на договор по чл.258 и сл. ЗЗД, а е допълнително споразумение (анекс) към вече сключения между страните трудов договор от 01.01.2012г., доколкото няма данни трудовият договор от 01.01.2012г. да е бил прекратен преди 01.01.2022г.,. Освен това е недопустимо да се полага труд по повече от един основен трудов договор с еднаква продължителност на уговореното работно време. Следователно с договора от 01.01.2022г само се предоговаря нов размер на основното месечно брутно трудово възнаграждение и се детайлизират елементите на трудовото правоотношение.

Според СРС е налице международната компетентност на българския съд . От значение е решение на СЕС – C – 154/2011, което е задължително за съда съгласно чл.633 ГПК. В същото е прието, че поначало общопризнатите принципи на международното право в областта на съдебния имунитет изключват възможността срещу държава да бъде предявен иск пред юрисдикция на друга държава. Този принцип обаче може да бъде изключен, когато искът се отнася до осъществени действия, които не се отнасят до упражняването на публична власт. В случая има прекратяване на трудов договор с работник/служител, който не упражнява публична власт, като няма спор по делото, а от доказателствата следва, че на ищцата са били възложени единствено административно – технически функции.

Следователно не се засяга съдебния имунитет на чуждата държава – Република Турция и спора попада в материалния обхват на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Според чл.20 § 2 от Регламент 1215/2012, когато работник или служител сключи индивидуален трудов договор с работодател, който няма местоживеене в държава членка, но има клон, агенция или друго представителство в някоя от държавите членки, при спорове, възникнали във връзка с дейността на клона, агенцията или представителството, работодателят се счита за имащ местоживеене в тази държава членка. Последната разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че намиращо се на територията на държава членка посолство на трета държава е „представителство“ по смисъла на тази разпоредба в спор относно трудов договор, сключен от посолството от името на изпращащата държава, когато осъществените от работника или служителя функции не се отнасят до упражняването на публична власт – в този смисъл е горецитираното решение на СЕС – C – 154/2011.

Според СРС в случая ответникът - Посолството на Република Турция в Република България - е представителство на чуждата държава в България, от което следва, че има местоживеене в България по смисъла на чл.20, пар.2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012. В случая изборът на 4 компетентен съд в клаузата на чл.13 от договора от 01.01.2022г. не дерогира правилото по чл.20, пар.2, защото споразумението за компетентен съд не е сключено след възникване на спора – чл.23, пар.1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012.

Според СРС в случая приложимо е турското право . Съгласно чл.2, пар.1 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета (Рим I) договорът се урежда от избраното от страните право, като всяко право, посочено в регламента, се прилага независимо от това, дали е правото на държава-членка (чл.2 от Регламента). Изборът трябва да бъде изричен или да следва ясно от условията на договора или обстоятелствата по случая.