Решение № 3492 от 08.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3492 гр. Пловдив, 08.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20255330117312 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. Ж. Ч., чрез адв. Я. К., против „Микро Кредит“ АД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 99,21 евро (с левова равностойност 194,04 лв.) – недължимо платена без основание по недействителен договор за заем Microcredit № *****г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г. до окончателното изплащане на вземането, а при условията на евентуалност в случай на отхвърляне на главния осъдителен иск, предявява установителен иск за прогласяване на нищожността на договор за допълнителни услуги към заем № *** г., поради липса на предмет и противоречие с добрите нрави.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за заем Microcredit № **** г., с предоставена заемна сума от 1000 лв., ГПР от 48,90 %, лихвен процент 40,47 %, която следвало да се върне на 12 месечни погасителни вноски, като общият размер на дължимата сума бил 1232,52 лв. Сочи, че към договора бил сключен и предварително формулиран договор за допълнителни услуги към заем № **** г., който съдържал уговорка за набор от допълнителни услуги „Комфорт“, които не били поискани от ищцата, нито били използвани от нея. Във втория договор бил определен нов погасителен план, в който месечната вноска била в размер на 89,63 лв. Сочи, че стойността на услугата надвишавала размера на главницата по заемното правоотношение, поради което намира, че било налице скрито оскъпяване на кредита.

Излага твърдения, че е погасила изцяло и предсрочно задълженията си по заема в общ размер от 1194,04 лв. на посочените дати и размери на вноските. Поддържа основания за нищожност на договора за допълнителни услуги, тъй като клаузата, предвиждаща заплащането им била неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП. Релевира, че била налице нееквивалентност на престациите, поради това, че цената на „услугите“ в размер на 1075,56 лв. надвишавала размера на главницата, поради което бил налице порокът противоречие с добрите нрави. Навежда основание за недействителност на договора за кредит, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй 1 като посоченият в договора ГПР не отговарял на действителните разходи по кредита.

Поради това намира, че е налице основанието за недействителност на договора по чл.22 ЗПК и се дължала само чистата стойност от 1000 лв. Претендира връщане на сумата от 194,04 лв. като недължимо платена. Моли за уважаване на иска и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответникът „Микро Кредит“ АД не е депозирал писмен отговор.

Постъпило е становище от ответната страна вх. № ****г., с което намира предявения иск за неоснователен. Намира, че процесният договор за кредит отговаря на всички законови изисквания на ЗПК и ЗЗП. Годишният процент на разходите бил изрично посочен в договора за заем, в който били описани и общия размер на кредита, ГЛП, размера на месечната вноска и общата сума за връщане по кредита. Твърди, че вземането за допълнителна услуга не било включено в ГПР, но дори и да се приемело, че следва да се включи, не било налице нищожност на целия договор, а само на клаузата за допълнителни услуги. Моли за отхвърляне на иска. Релевира възражения за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По безспорните между страните обстоятелства:

Не е спорно по делото, а и се установява от представените по делото писмени доказателства (л.7-11 от делото), че между страните е сключен на **** г. договор за заем и услуги Microcredit №****, по който кредиторът предоставил на кредитополучателя сума в размер на 1000 лева при лихвен процент – 40,47%, ГПР – 48,90 %, дължим за връщане на 12 броя погасителни вноски, и обща сума за погасяване 1232,52 лева.

Размерът на погасителната вноски бил 102,71 лв. Допълнително страните са постигнали съгласие кредиторът да предостави на потребителя пакет допълнителни услуги „Комфорт“, който включвал следните услуги: 1.посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноски; 2.безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на Микро Кредит АД; 3.безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; 4.разглеждане до минути; 5. преференциално обслужване; 6.право за участие в специални промоции. Възнаграждението, което се дължало за допълнителните услуги, било разсрочено на 12 месечни вноски, всяка в размер от 89,63 лв., дължими на падежа на вноските по кредита, видно от погасителния план, като след кумулирането им размерът на погасителната вноска е 192,34 лв. Посочените суми за допълнителната услуга не са включени при изчисляване на посочения в договора за заем ГПР.

По основателността на иска:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил претендираните суми на ответното дружество по процесния договор за заем, който да е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащанията са осъществени на валидно основание, т.е. че процесният договор за паричен заем е действителен.

За да е основателен предявеният иск, следва да се установи, че плащането на претендираните суми е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните 2 хипотези:

1)при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2)при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3)при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за кредит, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

По отношение на твърденията за нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по Я. и кратък начин.

С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.

22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и Я. и не позволява на потребителя да разбере реалното 3 значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително прилаГ.я между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят е реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.

В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата хипотеза, а именно дали посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 48,90 % отговаря на действително приложимия между страните ГПР. В този смисъл са всички изложените от ищеца съображения в исковата молба. Твърденията са, че уговореното в договора възнаграждение за допълнителна услуга „Комфорт“ следва да бъде включено в ГПР, тъй като представлява разход по кредита.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.

В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: