Определение № 1125 от 16.04.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1125 гр. София, 16.04.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Виктория Р. Стоилова като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Въззивно частно гражданско дело № 20261800500305 по описа за 2026 година Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано по частна жалба на К. В. В. – ищец в първоинстанционното производство, подадена чрез адв. М. М., срещу Определение № 913 от 29.12.2025 г. по гр. д. № 657/2024 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските поради прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на постановения съдебен акт, доколкото съдът е приел, че следва да намери приложение чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.01.2024 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Сочи се, че съдът неправилно е счел, че искането е да се определи адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника под установените с Наредбата минимуми, макар че се иска да се определи възнаграждение, съобразено с положения от адвоката труд, аргументите във връзка с което не са били обсъдени. В тази връзка са изложени подробни аргументи, които се твърди, че не са били взети предвид от съда и не са анализирани, в това число, че защитата на ответника е реализирана с писмени становища, което потвърждава и твърденията на страната за липса на фактическа и правна сложност на делото. Позовава се на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, от което се извежда абсолютната нищожност на Наредбата, която националният съд е длъжен да откаже да приложи. В тази процесуалният представител счита, че така определените разноски, касаещи уговорено между ответника и адвокат М. адвокатско възнаграждение, не следва да бъдат присъждани в тежест на ищеца, а съдът следва да анализира обема на положения труд и да постанови съдебен акт съобразно извършените действия, какъвто анализ обаче не е направен, като не е отчетено, че фактическата и 1 правна сложност на делото не е висока и обемът на процесуалните действия не е голям. Прави се искане въззивният съд да съобрази вида на спора, действителната фактическата и правна сложност на делото, събрания доказателствен материал, както и извършените процесуални действия от пълномощника на ответника – подаване на отговор на искова молба и няколко молби-становища, а също и явяване в едно открито съдебни заседание. С оглед на горното моли обжалваното определение да бъде отменено, като съдът постанови друго, с което да уважите искането на ищеца за намаляване на дължимите от него разноски.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът – И. А. Г., чрез процесуалния си представител – адв. В. М., е подал отговор на частната жалба, в който е застъпено становище за нейната неоснователност. Изложени са подробни съображения касателно правилността на съдебния акт, в който обосновано било прието, че не са налице основания за намаляване на претендираното възнаграждение. Обръща се внимание и на обстоятелството, че при определянето на възнаграждението е важно да се вземе предвид и социалноикономическата обстановка в страната на фона на постоянно покачващите се цени на стоките и услугите, както и на стремглаво покачващата се инфлация, които обстоятелства не са взети предвид в Наредба № 1/09.01.2024 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Изложени са съображения и от морално естество. Оспорва се и твърдението, че съдът е приложил само критерия материален интерес, тъй исковете са два и определеният хонорар е за всеки един от тях, като по делото са проведени няколко съдебни заседания, по едно от които се е явил адвокатът на ответника, изслушана е и е приета СМЕ, изслушани са 4 бр. свидетели, както са извършени и много други процесуални действия. С оглед на горното моли частната жалба да бъде оставена без уважение, като на въззиваемата страна бъдат присъдени и сторените разноски в настоящото производство, за които към отговора е представен списък по чл. 80 ГПК.

Съдът, като съобрази възраженията в подадената частна жалба и отговора, прие за установено следното:

Частната жалба е подадена срещу подлежащ на въззивна проверка акт (арг. чл. 248, ал. 3 ГПК), от процесуално легитимирано лице – надлежно упълномощения процесуален представител на ищеца в първоинстанционното производство К. В. В. – адв. М. М., в указания в определението двуседмичен срок – арг. чл. 62, ал. 3 ГПК (препис от определението е връчен на страната на 22.01.2026 г., а частната жалба е подадена по ССЕВ на 27.01.2026 г.), като отговаря и на изискванията по чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 ГПК и чл. 261 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Производството пред РС – Елин Пелин е образувано по искова молба, подадена от К. В. В., чрез адв. М. М., срещу И. А. Г., с която са предявени първоначално обективно кумулативно пасивно съединени осъдителни искове 2 съответно с правно основание чл. 50 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на ищеца на сумата в размер на 3000,00 лева, представляваща заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от ужилване от пчели, собственост на ответника, ведно със законната лихва от датата на настъпване на увреждането – 16.07.2022 г., до изплащане на задължението, и иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови неправомерните си действия, като премахне пчелните кошери, разположени в дворното му място на адрес с Д., ул. „Д. Ч.“ № ..

В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от ответника И. А. Г., подаден чрез процесуалния му представител – адв. В.

М., в който е релевирано възражение за местна неподсъдност на делото, като са развити и подробни съображения за неоснователността на предявените искове, и е релевирано възражение за съпричиняване. С отговора е взето становище и по всяко едно доказателствено искане, направено с исковата молба, като на свой ред процесуалният представител е направил такива.

Към отговора са представени писмени доказателствени средства, както и договор за правна защита и съдействие от 29.07.2024 г., в който е посочен и размерът на договореното между страните адвокатско възнаграждение, а именно 1000,00 лева, от които 600,00 лева по иска по чл. 51, вр. чл. 50 ЗЗД и 400,00 лева по иска по чл. 109 ЗС. Страните изрично са удостоверили, че така договореното възнаграждение е платено, като договорът служи за разписка.

По делото са проведени четири открити съдебни заседания, като са събрани писмени доказателства, разпитани са четирима свидетеля и е изслушано заключението на вещо лице по допуснатата СМЕ.

За три от така проведените съдебни заседания адв. М. е подал молби за разглеждането им в негово отсъствие, във всяка една от които са направени искания, вкл. били са формулирани и конкретни въпроси, които да бъдат зададени на свидетелите на ответника.

В четвъртото проведено открито съдебно заседание, когато е било прието и заключението на вещото лице, ответникът, редовно призован, се е явил лично и с адв. М., който е взел и становище по същество, като впоследствие е представил по делото и писмена защита. Претендирал разноски в производството, като е направи и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца.

В така проведеното открито съдебно заседание възражение за прекомерност е направено и от адв. М., която го е обосновала с обстоятелството, че по делото са депозирани само писмени становища, а адвокатът се е явил в зала само веднъж.

С Решение № 213 от 18.09.2025 г. съдът е отхвърлил и трите предявени осъдителни иска, като е възложил в тежест на ищца по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК сторените от ответника разноски в производството в размер на 1000,00 лева, представляващи заплатено от него адвокатско възнаграждение. В 3 мотивите на решението е видно, че съдът се е произнесъл и по направено от адв. М. възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, като е приел, същото за неоснователно, с оглед осъщественото по делото процесуално представителство от адв. М., степента на фактическа и правна сложност на делото, изготвения пространен отговор на ИМ, броя проведени съдебни заседания и съобразявайки, че същото е определено в минималния размер съобразно чл.7, ал.2, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК по делото е постъпила молба от ищеца чрез процесуалния му представител с искане съдът да измени решението си в частта за разноските и да намали присъдения адвокатски хонорар, като в молбата страната се позовава на практика на СЕС. По същество са развити сходни на релевираните в частната жалба възражения.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК по делото е постъпил отговор, с който молбата е оспорена, като са изложени доводи, сходни на тези в подадения отговор на частната жалба.

В определението си по чл. 248, ал. 3 ГПК Районен съд – Елин Пелин е посочил, че за да присъди адвокатското възнаграждение в претендирания размер, е съобразил фактическата и правна сложност на делото, броя, вида и размера на предявените искове, обема на ангажирания доказателствен материал, броя на проведените съдебни заседания, както и социалноикономическите условия в страната, а така също и извършените процесуални действия, в т.ч. по въведените с отговора на ИМ възражения и съображения, като същото е било съобразен и с разпоредбата на чл.2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. Приел е, че привеждане цената на адвокатския труд в необосновано по-нисък размер, в т.ч. и такъв, който е по-нисък от установения с Наредбата, се явява предпоставка, която би поставила под съмнение последващата максимална по обема и съдържание предоставяна правна помощ по смисъла на чл. 3 ЗПрПом, което би било в противоречие с установения със Закона обществен интерес.

Посочил е, че постановеното от него решение в частта за разноските не е в противоречие с посоченото с молбата по чл. 248 ГПК Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22, тъй като с решението от 18.09.2025 г. съдът се е позовал на Наредбата, но само доколкото същата е ориентир при определянето размера на адвокатското възнаграждение, като не е констатирал несъответствие между престирания от пълномощника на ответника труд по договора за правна защита и съдействие от 29.07.2024 г. и размера на договореното възнаграждение, респ. приел е, че не е налице прекомерност на изплатеното възнаграждение, при съобразяване критериите за справедливост и пропорционалност. С оглед на горното молбата по чл. 248 ГПК е оставена без уважение.

Въззивният съд намира постановеното определение за правилно, доколкото е видно, че първоинстанционният съд е държал сметка именно за 4 всички обстоятелства, от значение за определянето размера на адвокатското възнаграждение, които са изведени от съдебната практика, като възраженията в жалбата в тази насока са неоснователни. В тази връзка, тук е място да се посочи, че ползвайки Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа като ориентир за определяне на адвокатското възнаграждение, първоинстанционният съд е стигнал до извода, че претендираното по двата иска възнаграждение е в минимален размер, респ. искането на ищеца е именно за намаляване на същото в размер под минимума, позовавайки се и на практика на СЕС.

Действително с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.