Решение № 209 от 15.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 209 гр. Пловдив, 15.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330109550 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от К. И. Г., ЕГН: ********** с адрес:

******, чрез адв. Д. М., против „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление в гр. София 1407, район „Лозенец”, ул.

„Сребърна” № 16, Парк Лейн Офис Център, ет. 8, с която е предявен иск за признаване за установено, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № ****** от 06.02.2025 г. е нищожен на основания чл.

26, ал. 1, ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата за неустойка по Приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № ****** от 06.02.2025 г., сключен между страните, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, и сключена в нарушение на вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Ищецът твърди, че с ответника е сключил Договор за потребителски кредит №****** от 06.02.2025 г., по силата на който му била предоставена сума в размер от 2500 лв. със срок на договора от 24 месеца, при общо дължима сума от 4019,65 лв. Поддържа се, че съгласно Приложение № 4 към Договора била начислена такса от 150 лв. за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване, а според Приложение № 5 към Договора потребителят дължал на кредитора неустойка в размер от 120 лв. за допуснато неизпълнение. Ищецът счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК.

Договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Поддържа се, че предвид предпоставките, при които става изискуемо вземането за неустойка, то същото има характер на скрито възнаграждение за 1 кредитора. Изтъква се, че разписаните в договора неустойка и такса следва да бъдат включени при формиране на приложимия по договора ГПР, тъй като са сигурен разход за потребителя. Счита, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителният му размер, предвид че ако вземането за неустойка бъде включено в ГПР, размерът му би бил доста над 50 % и по този начин би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Гореизложеното представлявало нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Досежно клаузата за неустойка, поддържа, че същата противоречи на добрите нрави и нарушава принципа за справедливост, тъй като води до значителна нееквивалентност между престациите по правоотношението и до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. В тази връзка и с оглед високият размер на неустойката спрямо главницата по кредита се достигало и до нарушение на чл. 143, т. 5 и т.

19 ЗЗП. Неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, като прехвърляла риска от неплатежоспособност на длъжника върху самия него. По този начин счита, че неустойката се явявала добавък към възнаградителната лихва и водела единствено до обогатяване на кредитора. Така уговорената неустойка водела и до заобикаляне на ограничението относно размера на ГПР в чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като същата не се включвала при изчисляването на процента на разходите, а реално била причина за завишаване на същия над законоустановения лимит.

Последното правело клаузата нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Моли се исковата претенция да бъде уважена. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Ай Ти Еф Груп” АД, с който се оспорват исковите претенции като неоснователни. Не оспорва, че между страните е сключен процесния договор за паричен заем с посоченото в исковата молба съдържание, по силата на който ищецът К. Г. усвоил сумата от 2500 лв. Оспорват се твърденията, че договорът е нищожен на визираните от ищеца основания. Счита, че посочения в договора ГПР е правилно изчислен, съобразно изискванията на ЗПК. Касателно процесната неустойка се сочи, че същата не била разход по кредита и не водела до неговото оскъпяване, а се начислявала за неизпълнение на договорни задължения, поради което не следвало да се включва при формираните на ГПР. В тази насока развива подробни съображения. Клаузите в договора, вкл. и за неустойката, били индивидуално уговорени и длъжникът бил запознат с параметрите на финансовото си задължение, като той по своя воля сключил договора за кредит. Последното, според ответника, изключвало възможността договорът да противоречи на добрите нрави и да е налице неравноправност по смисъла на ЗЗП. Възразява се и срещу твърденията, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че приложимият в отношенията между страните ГПР е коректно изчислен и посочен в текста на договора, в който смисъл се излагат аргументи относно елементите, които следва да се включат при 2 формирането на процента на оскъпяване. Отново се изтъква, че според ответното дружество неустойката не следвало да се отчете като разход по кредита, като се кумулирала в други вземания на кредитора по начин, че да води до завишаване на ГПР над лимитите, определени в чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Възразява се срещу твърдението, че била налице заблуждаваща търговска практика, както и че предвидената такса в Приложение № 4 нарушавала забраната в чл. 10а, ал. 2 ЗПК. По изложените съображения счита договора за кредит за действителен и моли предявеният иск да се отхвърли като не се присъждат разноски в полза на ищеца и процесуалния му представител. На свои ред претендира разноски.

По делото е приет за съвместно разглеждане на основание чл. 211, ал. 1 ГПК и насрещен осъдителен иск от „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877, срещу К. И. Г., ЕГН **********, обективиран в насрещна искова молба с вх.

№ ******/21.07.2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, за сумата от 2092,51 лв. – остатък от незаплатена главница по Договор за потребителски кредит № ****** от 06.02.2025 г., ведно със законната лихва от предявяване на насрещната искова молба - 21.07.2025 г., до окончателното изплащане.

Твърди се в насрещната искова молба, че между страните е сключен процесния Договор за потребителски кредит № ****** от 06.02.2025г. с уговорена и усвоена от длъжника К. Г. главница в размер на 2500 лв., при параметри на правоотношение, изтъкнати и в първоначалната искова молба на Г.. След подписване на договора, кредитополучателят бил преустановил плащанията си и изпаднал в забава, с оглед на което се заявява от кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем. Твърди се, че понастоящем незаплатеният остатък от главницата бил в размер на 2092,51 лв. За тази сума се предявява насрещния осъдителен иск, като се моли същият да се уважи.

Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на насрещния иск от ответника по него К. И. Г., като се изразява становище за допустимост, но неоснователност на насрещната претенция. Развити са съображения, аналогични на тези в първоначалната искова молба, за недействителност на кредитната сделка на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК поради некоректно посочен в нея ГПР. Счита, че при недействителност на договора за кредит на визираното основание на връщане подлежи само чистата стойност на кредита, а именно главницата. Моли да се отхвърли иска. Възразява срещу присъждането на разноски по насрещния иск в полза на „Ай Ти Еф Груп“ АД. На своя ред се претендират разноски от ответника по насрещния иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не е спорно сключването от разстояние между „Ай Ти Еф Груп” АД, като кредитодател, и К. И. Г., като кредитополучател, на Договор за потребителски кредит № ****** от 06.02.2025 г., ведно с приложение № 1, за сумата от 2 500 лв., при ГЛП от 46,04 % и посочен в договора ГПР от 64 %, при обща дължима сума от 4 019,76 лв. От представения погасителен план е 3 видно, че срокът на договора е 24 месеца. В приложение № 4 към договора е уговорена такса от 150 лв. за разглеждане и оценка на заявката за кредита. В приложение № 5 към договора пък е уговорена и клауза за неустойка в размер на 120 лв. за всяко едно неизпълнение. Така за длъжника е предвидено задължение ежемесечно да представя удостоверение за кредитната си задлъжнялост до 28 число на текущия месец, като при непредставянето на такова удостоверение се начислявала неустойката, която се заплащала със следващата вноска на погасителния план.

На основание чл. 153 вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата са отделени, че сумата от 2 500 лв. – главница е усвоена от кредитополучателя, както и че уговорените по Приложение № 4 към Договора такса от 150 лв. и по Приложение № 5 към Договора неустойка, не са взети предвид при изчисляване на ГПР по кредита.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка съдът достигна до следните правно изводи:

Установява се от правна страна, че между К. И. Г. и „Ай Ти Еф Груп“ АД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № ****** от 06.02.2025 г. с визираното по-горе съдържание. В рамките на възникналата правна връзка ищецът Г. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това и той се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от посочените императивни изисквания води до настъпването на въпросната недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 10 ЗПК и насрещната осъдителна претенция на ответника, следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани помежду си, а и зависят от това как клаузата за неустойка за непредставяне на обезпечение рефлектира върху кредитното правоотношение.

При това положение е за отбелязване, че съдът споделя съображенията в исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК. Това е така, защото всяка от сумите за такса за разглеждане и оценка на заявката за кредита, както и за неустойка представляват разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита, като възраженията на ответното дружество в обратна насока се намират за неоснователни. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са 4 всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. При отчитане на тази дефиниция съдът намира, че уговорените в договора такса и неустойка реално представляват разходи по кредита и е следвало да бъдат взети предвид при определяне на ГПР, тъй като произтичат от и са пряко свързани с кредитното правоотношение. Безспорно е обаче, че същите не са отчетени от кредитор при изчисляването на ГПР. Последното води до некоректното и неточно посочването в текста на договора на процента на оскъпяване на кредитния продукт на годишна база, а от там и до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалната цена на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Същото има за последица недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК, тъй като непосочването на действителния процент на оскъпяване на кредита има същата последица като липса на отразен ГПР. Длъжникът и в двете хипотези е в неведение относно реалните параметри на договора за кредит. Това е така независимо, че неустойката се начислява месец за месец, доколкото потребителят не е известен за пълния размер на задълженията, които могат да му бъдат начислени, с оглед на което той да добие реална представа за възможните икономически последици от сделката.