Решение № 23170 от 17.12.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 23170 гр. София, 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ..... при участието на секретаря ....... като разгледа докладваното от ..... Гражданско дело № 20241110157664 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от В. В. В., с ЕГН **********, срещу ........, ЕИК ......

Ищецът твърди в исковата си молба, че на 07.07.2016 г. между страните е сключен Договор за кредит за предоставяне на финансови услуги от разстояние № ......., по силата на който му е предоставена сумата от 900.00 лева. Поддържа се, че договорът е нищожен поради противоречие с императивни разпоредби на Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Ищецът навежда доводи, че уговорената в чл. 5 от договора клауза за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство от трето лице – ..... /понастоящем ...../, представлява опит за заобикаляне на закона. Твърди се, че възнаграждението за това поръчителство, което е начислено на потребителя, представлява скрит разход по кредита, който не е включен в Годишния процент на разходите /ГПР/, с което последният е посочен в нереален и занижен размер в договора. Излагат се аргументи, че кредиторът и дружеството-гарант са свързани лица и налагането на това обезпечение е без алтернатива за потребителя, което прави клаузата неравноправна и нищожна, а оттам води до нищожност на целия договор поради липса на форма и невярно посочване на общия разход на кредита. Моли съда да прогласи нищожността на договора за потребителски кредит, а в условията на евентуалност – нищожността на клаузата на чл. 5 от същия. Претендират се разноски.

Ответникът ........ е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК. Оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че договорът е валиден, сключен е съобразно изискванията на ЗПК и Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/.

Поддържа, че ищецът е бил надлежно информиран за всички условия преди сключването на 1 договора, включително чрез Стандартен европейски формуляр /СЕФ/. Относно обезпечението ответникът възразява, че предоставянето на поръчител от посоченото дружество е било опция, избрана доброволно от кредитополучателя, който е разполагал с възможност да предостави и друго обезпечение – поръчител физическо лице. Сочи, че договорът за гаранция е отделно правоотношение между ищеца и трето лице, по което ответникът не е страна, а заплатената такса за гаранция не следва да се включва в ГПР, тъй като е разход за допълнителна незадължителна услуга. Моли искът да бъде отхвърлен и претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 07.07.2016 г. между ........ като заемодател и В. В. В. като заемател е сключен Договор за кредит № ....... за сумата от 900.00 лева. Срокът за връщане на заема е определен на 30 дни, с падежна дата 07.08.2016 г. В договора е посочен лихвен процент от 41.12% и ГПР в размер на 49.66%. Общата сума за връщане според договора възлиза на 930.42 лева, включваща главница и лихва от 30.42 лева.

Съгласно чл. 5 от процесния договор, заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от ........ в полза на дружеството, като е предвидено, че договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден. Установено е, че за тази услуга е начислено възнаграждение за гаранция.

От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено от вещото лице Д. В., се установява, че усвоената от ищеца главница е в размер на 900.00 лева. Общо заплатената от ищеца сума по договора възлиза на 1 333.00 лева. Експертизата констатира, че плащанията са отнесени както следва: 900.00 лева за погасяване на главница, 60.66 лева за лихви, 100.00 лева за разходи за напомнителни писма и 272.34 лева за частично погасяване на възнаграждение за гаранция /поръчителство/. Вещото лице посочва, че пълният размер на начисленото възнаграждение за гаранция по чл. 5 от договора е 446.94 лева. Експертът е изчислил, че ако това възнаграждение се включи в общите разходи по кредита, изчисленият по формула ГПР би надвишил значително посочения в договора и законово допустимия такъв или Годишния процент на разходите /ГПР/ е в размер на 53.04 %

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Предявеният иск е с правно основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, плащани на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ал. 4 на същия член е въведен таван на ГПР, който не може да бъде по-висок от 50 на сто.

2

Спорният момент по делото е дали възнаграждението за поръчителство, дължимо на третото лице ..... /...../, представлява разход, който следва да се включи при изчисляването на ГПР.

Съдът намира, че макар формално договорът за поръчителство да е сключен с отделен правен субект, от събраните доказателства е видно, че този субект е свързано лице с кредитора – част от една и съща корпоративна група, видно и от сходството в наименованията към момента на сключване на договора и от публично достъпната информация в търговските регистри, на която ищецът се позовава.

В конкретния случай, условието за предоставяне на обезпечение е заложено в самия договор за кредит /чл. 5/. Практиката, при която на потребителя се предоставя „избор“ да осигури свой поръчител в изключително кратък срок /обичайно 3 дни/ или да ползва срещу заплащане услугата на посочено от кредитора дружество, създава привидност за свободен избор. Когато потребителят не успее да осигури частен поръчител, отговарящ на завишените критерии на кредитора, той автоматично се задължава да заплати таксата за гаранция към свързаното дружество. Тази схема налага извода, че разходът за гаранция не е по избор, а е добавъчен задължителен разход, пряко свързан с отпускането и усвояването на кредита. Без заплащането на тази сума или без встъпването в правоотношение с гаранта, кредитът не би бил предоставен при същите условия или би станал предсрочно изискуем с неустойки.

Следователно, сумата от 446.94 лева, представляваща възнаграждение за гаранция, е следвало да бъде включена в общите разходи по кредита и в изчисляването на ГПР. Като не е сторил това, ответникът е посочил в договора ГПР в размер на 49.66%, който не отговаря на действителността. Реалният ГПР, при включване на таксата за гаранция, многократно надвишава законовия лимит от 50%, установен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Размерът на таксата за гаранция /446.94 лева/ е несъразмерно голям спрямо главницата от 900.00 лева и срока на кредита от един месец, което допълнително индикира, че чрез нея се цели заобикаляне на императивните разпоредби, ограничаващи цената на кредита.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и в договора не е посочен верният ГПР, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Недействителността е изначална и пълна. Последицата от тази недействителност, уредена в чл. 23 от ЗПК, е, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита /главницата/, без да дължи лихви или други разходи.

Предвид гореизложеното, предявеният иск за прогласяване на нищожност на договора за потребителски кредит е основателен и следва да бъде уважен. С оглед уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуалния иск за нищожност на отделната клауза.

По отношение на разноските: С оглед изхода на делото, право на разноски има ищецът.

Представени са доказателства за направени разноски: 50.00 лева за държавна такса и 500.00 лева депозит за вещо лице. Процесуалният представител на ищеца – адв. Д. М., е оказал безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. В този случай, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, съдът следва да осъди другата страна да заплати адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждение в размер на 480.00 лева с ДДС, 3 съобразно представения списък и фактическата и правна сложност на делото.

Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 550.00 лева разноски по делото и на Адвокатско дружество „Д. М.“ сумата от 480.00 лева адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС.

Така мотивиран, Софийският районен съд

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние № ....... от 07.07.2016 г., сключен между В. В. В., ЕГН **********, и ........, ЕИК ....., на основание 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от Закона за потребителския кредит.

ОСЪЖДА ........, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: ........, да заплати на В. В. В., ЕГН **********, сумата от 550.00 лева /петстотин и петдесет лева/, представляваща направени разноски по делото за държавна такса и депозит за вещо лице.

ОСЪЖДА ........, ЕИК ....., да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, ЕИК ......, сумата от 480.00 лева /четиристотин и осемдесет лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4