Решение № 4853 от 20.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4853 гр. София, 20.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20231100501573 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 10.8.2022 г. на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД срещу решение № 20049814/23.7.2022 г. по гражданско дело № 72332/2019 г. на Софийски районен съд, 57 състав, с което са изцяло отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу П. Д. П. установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на задължения за следните суми: 56,62 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия в имот – апартамент № 89, находящ се в гр. София, ж.к. „******* ******* 20 за периода 01.5.2017 г. - 30.7.2017 г.;

6,18 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за посочения период; 3,79 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 56,62 лева за периода 01.12.2017 г. – 08.5.2019 г. и 1,17 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 6,18 лева за периода 30.6.2017 г. – 08.5.2019 г.

1

Жалбоподателят поддържа че изводът на първоинстанционния съд за липса на доказателства за доставка на топлинна енергия е неправилен. Съдът е следвало и служебно да допусне изготвяне на заключение на съдебнотехническа експертиза за установяване на този факт. Пропускът да стори това е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довел до непълнота на доказателствата. Моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна, на която препис от жалбата е връчен по реда на чл. 41, ал. 2 ГПК, не е подал отговор, не взема становище по допустимостта и относителността ѝ.

Привлечено от ищеца трето лице помагач „Т.С.“ ЕООД не взема становище по допустимостта и основателността на жалбата.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е частично неправилно поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация София” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника П. Д. П. за следните 2 суми: 56,62 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода май 2017 г. –юли 2017 г. в имот с аб. № 195948, 6,18 лева, представляваща възнаграждение за предоставяне на услуга дялово разпределение за посочения период, заедно със законната лихва от 21.5.2019 г. до погасяване на задълженията, 3,79 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 01.12.2017 г. – 08.5.2019 г. и 1,17 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода 30.6.2017 г. – 08.5.2019 г. След постъпило възражение по реда на чл. 414 ГПК са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответника, въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия, като купувачът не е заплатил дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Поддържа, че ответникът не е заплатил и дължимата такса за дялово разпределение. Твърди, че ответникът е изпаднал в забава. Моли съда да установи вземанията така, както са предявени в заповедното производство.

Претендира разноски. Ответникът не е подал отговор на исковата молба и не взема становище по допустимостта и основателността на исковете.

По исковете по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ:

Между страните не се спори /а това се установява и от доказателствата/, че през исковия период процесната сграда е била топлофицирана, както и че ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер. Към началния момент на процесния период е действал Законът за енергетиката /обн. ДВ 107/09.12.2003 г./, съгласно който договорът за продажба на топлинна енергия е неформален и се счита сключен при доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и ползването от потребителя. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и т.

3

2а от ДР ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г./ потребители, респ. битови клиенти на топлинна енергия през процесния период са физически лица – ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Не се спори а и от представените писмени доказателства /нотариални актове/ се установява, че в процесния период ответникът е бил титуляр на правото собственост върху процесния недвижим имот. Следователно установено е съществуването на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял в имота на ответника топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по основание. Съдържанието на този договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от КЕВР, които обвързват ответниците дори и без да са ги приели изрично съгласно специалната разпоредба на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера на иска.

За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, са приети писмени доказателства – изравнителна сметка, протокол за неосигурен достъп, обща фактура. От тях се установява, че в процесния период в имота на ответника е доставяна единствено топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване, като не се оспорва нейното количество да е определено коректно, Цента на доставената в процесния период топлинна енергия възлиза на 55,38 лева, до която сума искът е основателен. За разликата до пълния предявен размер от 56,62 лева искът е неоснователен.

Изцяло основателна е претенцията за заплащане на дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение /предвид, че те не са включени в стойността на потребената топлинна енергия, видно от представената счетоводна справка и ОФ и изравнителните сметки/. Съгласно разпоредбите на чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между „Топлофикация София” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна 4 собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение. Видно от представените изравнителни сметки третото лице помагач е извършило услугата, като няма данни работата да не е приета, поради което потребителят дължи възнаграждение в размер на 6,18 лева.

По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

По отношение режима на забавата са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл.

32, ал. 1 и ал. 2 от ОУ месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на Клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от НТ /по прогнозно количество/, се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от Продавача, а месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на Клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 73 от НТ /на база реален отчет/, се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от Продавача. В ал. 3 на чл. 32 от ОУ е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от Търговеца, Продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал. 4 на чл. 33 продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал.

2. Доколкото от представените по делото доказателства се установява, че на потребителите е начислявана ТЕ по прогнозен дял, приложим е чл. 32, ал. 3 от ОУ. Спрямо общата фактура по чл. 32, ал. 3 от ОУ обаче разпоредбата на чл.

33, ал. 4 няма как да се приложи, тъй като отчитането на ИРРО и водомера, изготвянето на изравнителната сметка и издаването на общата фактура за 5

2018 г. е настъпило след предвидения в ОУ 45-дневен срок за плащане. При липса на възможност да се приложи уговореното и предвид разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, потребителите изпадат в забава след покана, каквато ищецът не твърди и не доказва да е отправил. Ето защо искът за мораторна лихва върху цената на ТЕ е изцяло неоснователен.

По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

По делото не са представени доказателства за отправена и получена покана за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на исковата молба, поради което акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна.

Поради изложеното настоящият състав на въззивния съд намира, че обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени исковете за установяване на задължение за цена на топлинна енергия за сумата над 1,24 лева до 56,62 лева /за 55,38 лева/, както и в частта, с която е отхвърлен искът за установяване на задължение за такса а дялово разпределение за сумата 6,18 лева. В частта, с която са отхвърлени исковете за мораторни лихви, решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца въззивник следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт пред двете съдебни инстанции. Намалени съобразно отхвърлената част от исковете/жалбата, на ищеца се следват разноски както следва: 235,04 лева – пред първата инстанция, и 113,56 лева - пред въззивната инстанция.