Решение № 168 от 24.07.2026, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 168 гр. Кюстендил, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Веселина Д. Джонева при участието на секретаря Мая Др. Стойнева като разгледа докладваното от Татяна Хр. Костадинова Въззивно гражданско дело № 20261500500212 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от „Профи Кредит България“, ЕИК 175074752, насочена против Решение № 151 от 31.03.2026 г., постановено от РС – Дупница по гр.д. № 3474/2025 г. по описа на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен съдебен акт районният съд е признал за установено по отношение на въззивното дружество, че Н. М. К. не дължи сумата 300 лв. – главница по Договор за потребителски кредит № 40033990935 от 08.05.2025 г. поради погасяване на задължението чрез плащане при условията на чл.22 и 23 ЗПК, както е осъдило „Профи Кредит България” ЕООД, да заплати на Н. М. К. сумата 98, 64 лв. /50, 43 евро/, като получена без правно основание по недействителен договор за потребителски кредит № 40033990935 от 08.05.2025 г.

С Решение №195/22.04.2026 г., постановено по делото, районният съд е допълнил първоначалното решение, като е присъдил законната лихва върху сумата от 98.64 лева /50.43 евро/, считано от 23.12.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

Въззивното дружество, чрез процесуалния си представител, е изразило становище за неправилност на обжалваното решение. Счита за неверен изводът на районния съд, че размерът на неустойката е следвало да бъде включена в ГПР.

Поддържа, че неустойката не е начислена и не се дължи към датата на сключване на договора, когато се изчислява ГПР по договора, като заявява, че първоинстанционният съд не е обърнал внимание, че е включена във втори погасителен план, който влиза в 1 сила при сбъдване на условията за начисляване на неустойка. Поддържа, че неустойката се дължи за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение на кредита. Иска отмяна на атакувания съдебен акт и отхвърляне на предявените искови претенции. Претендира разноски, като на основание чл. 78, ал.5 от ГПК прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна, с който се изразява становище за неоснователност на депозираната жалба и се оспорват наведените в нея оплаквания по пространно изложени съображения. Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноските за въззивната инстанция. В условие на евентуалност се прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа страна следното:

Производството пред РС – Дупница е образувано по предявени от Н. М. К. срещу „Профи Кредит България” ЕООД, обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.124 от ГПК и чл.55, ал.1 от ЗЗД а именно: да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сумата 300 лв. – главница по договор за потребителски кредит № 40033990935 от 08.05.2025 г. поради погасяване на задължението чрез плащане, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца 98,64 лв., представляващи платено без основание по нищожен Договор за потребителски кредит № 40033990935 от 08.05.2025 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане.

За да постанови обжалваното решение, районният съд е приел, че кредитора не е посочил точно ГПР по кредита, предвид невключването в него на неустойката за непредставено обезпечение, което от своя страна е довело до заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК. Отчетено е, че това противоречи на принципът на информираност, залегнал в Директива 2008/48/ЕО, а именно, че на потребителя следва да му бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно своите задължения, преди да сключи договора за кредит. На основание чл. 23 от Закона за потребителския кредит, съгласно който потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита и отчитайки, че ответницата е заплатила сума, надвишаваща получената по договора главница, е приел иска за изцяло основателен, като, на осн. чл.55, ал.1 от ЗЗД е осъдил кредитора да заплати на ищцата недължимо надплатената по договора сума.

Настоящият съдебен състав приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.

При извършената проверка по чл.269 от ГПК съдът намира, че обжалваното решение е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в 2 надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. То е и допустимо.

След извършената самостоятелна преценка на доказателствата по делото, съдът намира следното:

Отпуснатият на ответника заем като физическо лице представлява предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите и ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на този закон. С оглед на това, извършвайки проверка на процесния договор за кредит с оглед задължението си по чл. 7, ал. 3 от ГПК, а и поради наведените доводи за наличието на неравноправни и нищожни клаузи в него, този съдебен състав констатира:

Нормата на чл. 22 от ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията, вкл. и на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по кредита, договорът следва да се приеме за недействителен. В случая е посочен годишен процент на разходите, поради което договорът формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Размерът му обаче не съответства на действителния такъв, с оглед поетите от потребителя и допълнителни задължения. Според указанията на чл.

19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати.

Безспорно е, че неустойката за непредставяне на обезпечение, не е включена от кредитора в ГПР. Основният довод на въззивника е, че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение има санкционен характер по смисъла на чл. 92 от ЗЗД и като такава е изрично изключена от обхвата на ГПР, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК.

Този довод е неоснователен.

Съдебната практика последователно приема, че за да се квалифицира една клауза като неустоечна, тя трябва да изпълнява присъщите обезпечителна и обезщетителна функции / ТР №7/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. В настоящия случай, както правилно е приел и първоинстанционният съд, процесната клауза не отговаря на тези характеристики. Фактът, че сумата от 195 лв. е предварително определена и включена в погасителен план още при сключването на договора на 08.05.2025 г., доказва, че тя е „известен на кредитора“ разход по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Това не е разход, възникващ при бъдещо и несигурно неизпълнение, а предварително калкулиран компонент от цената на кредита. Както основателно се изтъква в отговора на въззивната жалба, краткият 14-дневен срок и обективно трудноизпълнимите условия за предоставяне на обезпечение (банкова гаранция, поръчител или ипотека) сочат, че кредиторът не е целял реално обезпечаване, а начисляване на допълнителна сума. Тази конструкция представлява заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като използва позволен правен институт (неустойка), за да постигне забранен резултат – прикриване на реалната цена на кредита. Поради това процесната неустойка следва да се квалифицира като „скрит разход“ или „скрита възнаградителна 3 лихва“, а не като санкция за неизпълнение.

След като процесната неустойка е част от „общия разход по кредита“, тя е следвало задължително да бъде включена при изчисляването на ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Невключването води до посочване на невярна, занижена стойност на ГПР в договора, което е пряко нарушение на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно задължителната практика на Съда на ЕС, установена с Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 (Profi Credit Bulgaria), и възприета от Върховния касационен съд с Решение № 50013 от 05.08.2024 г. по т.д. № 1646/2022 г., неточното посочване на ГПР се приравнява на неговата липса. Това е така, защото потребителят е лишен от възможността да направи информиран избор и да прецени реалния обхват на своите задължения.

Санкцията за такова нарушение е изрично предвидена в чл. 22 от ЗПК – пълна недействителност на договора за потребителски кредит. Поради това алтернативното искане на въззивника за прогласяване на нищожност само на неустоечната клауза е неоснователно. Законът предвижда най-тежката санкция – недействителност на целия договор, а не на отделни негови части.

Правните последици от обявената недействителност са уредени в чл. 23 от ЗПК, съгласно който потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита (главницата), но не и лихви или други разходи по него. Първоинстанционният съд правилно е установил, че въззиваемата е заплатила сума, надхвърляща предоставената главница от 300 лв., поради което правилно е уважил и иска за връщане на надплатеното в размер на 98,64 лв. /50.43 евро/ на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

Поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции решението на районния съд е правилно и ще бъде потвърдено.

По разноските пред въззивната инстанция:

Разноски за въззивното производство се следват на въззиваемата страна.

Последната обаче не претендира разноски, както и не ангажира доказателства за реализиране на такъв разход в производството пред настоящата инстанция.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 151 от 31.03.2026 г., постановено от РС – Дупница по гр.д. № 3474/2025 г. по описа на същия съд.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4