Решение № 93 от 17.06.2024, Районен съд - Своге

РЕШЕНИЕ

№ 93 гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 17.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ при участието на секретаря Ирена Люб. Никифорова като разгледа докладваното от АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ Гражданско дело № 20221880100768 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Настоящото дело е образувано по искова молба, подадена от Б. Б. И., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощник, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, представлявано от изпълнителните директори Г. Т. Т. и А. В. М., и против „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, представлявано от управителя П. Б. Д. Твърди се, че между ищеца, като заемател, и първия ответник, като заемодател, е сключен Договор за паричен заем № 4205785 от 19.07.2021 г., по силата на който на И. е предоставен паричен заем в размер на 4 500 лева. По силата на чл. 4 от договора за заем ищецът е поел задължение да предостави обезпечение на заемодателя – поръчителство от две физически лица, банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на гаранция с втория ответник. В изпълнение на последното задължение, между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № 4205785 от 19.07.2021 г., като в чл. 3, ал. 1 от същия е предвидено, че ищецът следва да заплати възнаграждение на гаранта в размер на 4 126,72 лева, платимо разсрочено на двуседмични вноски по 158,72 лева всяка. В исковата молба се излага, че договорът за паричен заем в цялост, евентуално клаузата на чл. 4 от него са нищожни. Договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), във вр. с чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), тъй като при сключването му не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като чрез сключването му заедно с 1 договора за предоставяне на гаранция се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Клаузата на чл. 4 от същия договор се твърди, че е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави, а също така е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, във вр. с ал. 2, т. 19 от ЗЗП и доколкото не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Иска се съдът да прогласи твърдяната недействителност на договора за паричен заем, а при условията на евентуалност – на клаузата на чл. 4 от него. Според ищеца, договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като чрез сключването му заедно с договора за заем се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави, а също така поради неравноправния му характер по смисъла на чл. 143, ал. 1, във вр. с ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Иска се съдът да прогласи за нищожен и договора за предоставяне на гаранция. Претендират се разноски.

Предявени са отрицателни установителни искове за цялостна нищожност на Договор за паричен заем № 4205785 от 19.07.2021 г., сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, евентуално в частта му относно договореното обезпечение чрез сключване на договор за гаранция (клаузата на чл. 4 от договора), както и за нищожност на Договор за предоставяне на гаранция № 4205785 от 19.07.2021 г., сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД. Според ищеца, договорът за паричен заем е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.

22 от ЗПК, тъй като при сключването му не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като чрез сключването му заедно с договора за предоставяне на гаранция се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а при условията на евентуалност – клаузата на чл. 4 от същия договор е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави, а също така е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, във вр. с ал. 2, т. 19 от ЗЗП и доколкото не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Според ищеца, договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като чрез сключването му заедно с договора за заем се заобикаля ограничението на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави, а също така поради неравноправния му характер по смисъла на чл. 143, ал. 1, във вр. с ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Изложените факти, при които се иска прогласяването недействителността на договорите (евентуално на част от единия), ищецът може да свързва с различни основания. В такъв случай подвеждането на фактите под същинското законово основание за недействителност е въпрос на правна квалификация на иска. Да даде точната квалификация на иска е задължение на съда, а не на ищеца, доколкото не се включва в съдържателните изисквания за редовност на исковата молба.

Когато са предявени искове за недействителност на един договор или на клауза от него, всички искове са предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание.

Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока. Отделно от изложеното, 2 по силата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като последният не е длъжен да посочи конкретна правна норма, на която противоречи договорна клауза.

От страна на ответните дружества са подадени писмени отговори, чрез пълномощници. Оспорват се фактическите твърдения и правните съждения, изложени в исковата молба. От ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД се твърди, че договорът за заем и оспорената клауза от него не са нищожни, защото са съобразени с правилата за защита на потребителите. От ответника „Файненшъл България“ ЕООД се посочва, че договорът за предоставяне на гаранция не е потребителски и е съобразен с приложимите към него законови изисквания.

В открито съдебно заседание страните не се представляват, а с писмено становище пълномощникът на ищеца подробно аргументира съображенията, изложени в исковата молба.

По делото са приети писмени доказателства, представени от ищеца и от ответниците, които не са оспорени от страните, поради което съдът ги възприема като автентични и верни.

Свогенският районен съд, втори състав, като взе предвид становищата на страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа и от правна страна следното:

Не е спорно между страните, а и се установява по безспорен начин от писмените доказателства, събрани по делото, че на 19.07.2021 г. между Б. И. и „Изи Асет Мениджмънт” АД е сключен Договор за паричен заем № 4205785.

Договорът е за сумата от 4 500 лева, която е следвало да бъде върната на 26 четиринадесетдневни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент 35 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 41,71 %. Според чл. 4 от договора, ищецът е поел задължение, в тридневен срок от сключване на договора, да предостави обезпечение на заемодателя – поръчителство от две физически лица, банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на гаранция с одобрено от заемодателя дружество-гарант . По делото е приложен договор за предоставяне на гаранция № 4205785 от 19.07.2021 г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и ищеца, съгласно който дружеството-гарант се задължава да отговаря спрямо „Изи Асет Мениджмънт“ АД за изпълнението на всички задължения произтичащи от договора за паричен заем, като в чл. 3, ал. 1 от същия е предвидено, че ищецът следва да заплати възнаграждение на гаранта в размер на 4 126,72 лева, платимо разсрочено на двуседмични вноски по 158,72 лева всяка, включени в погасителния план, представен с исковата молба.

Процесният договор, сключен с първия ответник, представлява договор за потребителски кредит по аргумент от чл. 9, ал. 1 от ЗПК, страни по който са потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК (ищецът е физическо лице, което при сключването на договора е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, доколкото не се твърди от страните, нито от тях са ангажирани доказателства за обратното) и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК (първият ответник е небанкова финансова институция).

3

Поради това, в случая намират приложение разпоредбите на същия закон.

С оглед установените по делото факти, настоящият съдебен състав намира, че договорът за потребителски кредит само формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочено, че ГПР възлиза на 41,71 %. Така посоченият цифрово ГПР обаче, не става ясно по какъв начин е формиран, след като годишният лихвен процент възлиза на 35 %, а договорът е сключен за срок от 52 седмици. Нещо повече – посоченият в договора ГПР не е действителният такъв съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит (§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК). Не е спорно между страните, а и се установява при сравняване на размера на земната сума (4 500 лева), размера на възнаградителната лихва (863,28 лева, представляващ разликата между сумата от 5 363,28 лева, посочена в чл. 2, т. 7 от договора за паричен заем и заемната сума от 4 500 лева) и размера на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция (4 126,72 лева), че последното не е включено в ГПР. Настоящият съдебен състав не споделя доводите на първия ответник, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не следва да бъде включено в ГПР. Това възнаграждение е свързано с допълнителни разходи за потребителя, които оскъпяват кредита, а сключването на договора за гаранция е условие, наложено от кредитора, като на потребителя само привидно е дадено право на избор – да посочи свои поръчители, отговарящи на редица изисквания или да предостави банкова гаранция в изключително кратък тридневен срок от сключване на договора. В тази насока е показателно, че възнаграждението е включено в погасителния план към договора, поради което е следвало да бъде взето предвид и при определяне в същия на ГПР. Обстоятелството, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е дължимо не на заемодателя, а на гаранта, не променя извода, че това възнаграждение е част от ГПР, доколкото, както вече се посочи, сключването на договора за гаранция е пряко свързано с договора за кредит и е условие, наложено от кредитора, като възнаграждението по този договор значително оскъпява кредита и е за сметка на потребителя. В обобщение – при сключването на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на действителния ГПР, при това не само цифрово, а с посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в ЗПК начин, поради което договорът е нищожен както на общото основание на чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, така и на специалното основание на чл. 22 от ЗПК. Изрично в този смисъл е произнасянето по сходен случай с Решение № 181 от 20.05.2024 г. по в.гр.д. № 778/2023 г. на 4