Решение № 197 от 29.04.2026, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 197 гр. Пазарджик, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елеонора П. Серафимова при участието на секретаря Виолета Сл. Боева в присъствието на прокурора Елица Здр. Миндачкина като разгледа докладваното от Елеонора П. Серафимова Гражданско дело № 20255200100132 по описа за 2025 година

Настоящето производство е образувано по искова молба подадена от Н.

Н. А., ЕГН **********, с адрес: З. – гр. П., против Върховен касационен съд, на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение в размер на 30 000 лева за причинените му неимуществени вреди от постановеното Определение № 794/16.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2650/2020 г., ІV г. о., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.02.2025 г. до окончателното плащане на сумите, поради нарушение на правото на Европейския съюз.

В обстоятелствената част на исковата молба се твърди следното:

Недопускайки до касационно обжалване със свое определение №794/16.12.2020 г. постановено по гр.д.№2650/2020 г. Решение № 169/22.06.2020 г. по ВГД №219/2020 г. по описа на ПзОС, с което е потвърдено Решение №136/31.01.2020 г. по гр.д.№656/2019 г. по описа на ПзРС, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.71 ал.1 т. 1 от ЗЗДискр. за установяване на нарушение на забраната за дискриминационно третиране на ищеца от ответника ГДИН – София и иск по чл.71 ал.1 т.2 от ЗЗДискр. за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа от него, ВКС е 1 допуснал нарушение на забраната за недискриминация, което налага извод за незаконосъобразност на съдебния му акт. В този смисъл ищецът твърди, че ВКС като е приел в константната си практика, че по неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признака лично или обществено положение. Не е сходно и не може да се сравнява за целите на ЗЗДискр. положението на ищеца, и това на осъдените на лишаване от свобода за определен срок. Във връзка с това е прието, че режимът в местата за лишаване от свобода, както и ограниченията и лишенията, на които са подложени осъдените, е различен за осъдените на *** затвор и тези, които са осъдени на лишаване от свобода за определен срок, както и е различен в затворническите заведения в цялата страна. Тези изводи на ВКС според ищеца са и в противоречие с Решение №14/1992 г. на КС на РБ, с което е прието, че равенството на гражданите пред закона е формулирано като конституционен принцип, който стои в основата на гражданското общество и държавата и е общ за цялата правна система на РБългария.

Съобразно тези аргументи ищецът твърди, че с константната си практика ответникът по настоящето производство ВКС, е допуснал нарушение на чл.2 от ДЕС, чл. 18 от ДФЕС, чл. 20 и чл.21 от ХОПЕС, а именно забраната за недискриминация, което нарушение е съществено и от него безспорно произтичат поддържаните неимуществени вреди за ищеца.

Поддържа се, че доколкото ищецът в касационната си жалба до ВКС се е позовал на равенството му пред закона и неговата равнопоставеност заедно с всички други граждани на Република България, както и задължението на съда да третира еднакво всички, без значение дали лишеният от свобода е осъден на *** затвор или друго наказание, неуважаването на жалбата му от ВКС засяга неговите права и го дискриминира по признак „лично положение“, което само по себе си нарушава цитираните разпоредби на ПЕС. Налице е дискриминация, доколкото ответникът по делото е възприел формален подход, като че не следва да се сравняват лица, изтърпяващи едно и също наказание в различни пенитенциарни заведения. Именно вследствие на недопускането до разглеждане по същество на касационната му жалба и посочените нарушения, са причинили на ищеца твърдяните неимуществени вреди – болки и страдания, чувство за малоценност, главоболие, безсъние, чувство за 2 отхвърляне от правосъдната система и т. н. Твърди се също така, че нарушението е достатъчно съществено, като подробно се излага и как следва да се разтълкува понятието справедливост с оглед практиката на съдилищата.

Ето защо моли за уважаване на исковете с присъждане на разноски.

Представя доказателства за установяване на твърдените от него факти и обстоятелства.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът ВКС депозира отговор, с който изразява становище, че исковата молба продължава да е нередовна, евентуално че исковете са неоснователни. Поддържа се, че не става ясно чрез кои действия/бездействия ответникът е причинил твърдяните неимуществени вреди. Страната е длъжна да сочи фактите, на база на които сезиращият съд е длъжен да въздаде и правото. Искът се твърди, че е недопустим и поради това, че се иска пререшаване на делото, което е приключило с влязъл в сила съдебен акт. Ако по настоящото дело се реши, че процесното определение на ВКС е незаконосъобразно, то това би било недопустимо произнасяне съобразно чл.

297 и чл. 298 от ГПК.

Не били доказани и твърдените неимуществени вреди. Посочват се мотивите на ВКС, за да не допусне до касационно обжалване решението на ПАС, като се твърди, че определението е валидно и правилно, каквато е и константната съдебна практика на съда.

Прави се възражение за прекомерност на претенцията за обезщетение, както и на претендираното адвокатско възнаграждение.

Моли се за отхвърляне на иска с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Становището на ОП-Пазарджик, която задължително участва в настоящето производство съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ е, че така предявени исковете са неоснователни.

След анализ на приетите по делото доказателства и при съобразяване доводите на страните, решаващият съд при спазване разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Претендира се от ищеца обезщетение на вреди, претърпени във връзка с постановено определение №794/16.12.2020 г. по гр.д.№2650/2020 г. от ВКС, които намират правното си основание в разпоредбите на чл.2в от ЗОДОВ 3 главният иск и чл.86 от ЗЗД на акцесорния.

Предвид подържаното и в хода на устните състезания възражение от ответника за нередовност на исковата молба съдът намира, че отново следва да изложи съображенията си в този смисъл. В случая съдът приема, че ищецът е посочил конкретно нарушените според него норми от правото на ЕС, предоставящи права на частноправни субекти, което нарушение е "достатъчно съществено" или "явно квалифицирано" и причинна връзка от нарушението да са настъпили неимуществени вреди за частноправния субект – обстоятелства, които също се твърдят от ищеца (чрез назначения особен представител).

Процесуалната легитимация на страните по делото съответства на твърденията на ищеца за причиняване на вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз от ответника, а дали ответникът е материалноправно легитимирани да отговарят по иска е въпрос по съществото на спора. Държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 от ЗОДОВ). Това разрешение е възприето от законодателя и в чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (ДВ бр. 94/2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС. В този случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Процесуалният ред, по който подлежат на разглеждане исковете е този по ЗОДОВ, а компетентният в случая съд е гражданският – чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ.

Неоснователно е твърдението на ответника, че съдът, сезиран с иск за обезщетяване на вреди причинени от нарушение на ПЕС, извършено с влязъл в сила акт на национална юрисдикция, не можел да прави различни фактически констатации от тези във влязлото в сила определение. Съобразно трайно установената практика на СЕС, силата на пресъдено нещо не може да е пречка за реализиране на отговорността на държавата да обезщети вредите от такова нарушение. Изрично в мотивите към решението си по дело № C-173/03 СЕС заключава, че ПЕС се противопоставя на прилагането на национален закон, който изключва отговорността на държавата в случаите, в които нарушението произтича от погрешното тълкуване на правото от страна на 4 националния съд или от погрешната му оценка на фактите и доказателствата, тъй като тези дейности представляват основна част от правораздавателната дейност и неправилното им упражняване може да доведе до явно нарушаване на ПЕС. Така, в случая съдът дължи преценка дали при разрешаването на спора е допуснато твърдяното нарушение на правото на Европейския съюз, респективно налице ли са достатъчно доказателства ангажиращи отговорността на държавата по см. на чл.2 В от ЗОДОВ. В този смисъл производството е допустимо.

След анализ на приетите в процеса доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна:

С определение №794/16.12.2020 г. постановено по гр.д.№2650/2020 г. по описа на ВКС, не е допуснато касационно обжалване на решение № 169/22.06.2020 г. по ВГД №219/2020 г. по описа на ПзОС, с което е потвърдено Решение №136/31.01.2020 г. по гр.д.№656/2019 г. по описа на ПзРС, с което са отхвърлени исковете предявени от ищеца Н. А. с правно основание чл.71 ал.1 т. 1 и т.2 от ЗЗДискр. за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът ГДИН е извършил нарушение на чл.4 от ЗЗДискр. по отношение на Н. Н.А., изразяващо се в това, че за времето от 14.04.2014 г. до 11.07.2017 г. ищецът бил поставен в неравноправно положение, като ответникът не е осигурявал достъп до телефонен апарат в мястото за престой на открито и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа за в бъдеще от по – нататъшни нарушения. За да достигне до този извод, съставът на ІV г. о. на ВКС е приел, че касаторът не е формулирал въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, а е бил длъжен да формулира ясен и конкретен въпрос съгласно приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно формулираният от касатора въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства; касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни; основанията за допускане до касационно обжалване, са 5 различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.

281, т. 3 ГПК/; в приложеното изложение към касационната жалба не е направен и опит да се формулира правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание.

Относно вида и интензитета на твърдените за претърпени от ищеца болки и страдания са събрани гласни доказателства, а именно показанията на свидетелите Д. П. Г. и С. Г. Р., и двамата понастоящем в З. в гр.П.. Свидетелят Г. дава показания, че познава ищеца Н. А. от *** г. През м.април *** г. бил освободен от затвора, но отново бил докаран в края на *** г. Знае, че ищецът е водил множество дела за дискриминация. Твърди, че и той самият също е завеждал дела за дискриминация. Сочи, че в много от затворите в България – Л., П., Б. и С. има телефони в карето на ***, а в затвора в гр.П. няма. Това той знаел тъй като бил ходил по тези затвори малко на екскурзия. С А. ходели заедно по дела и ги настанявали в една килия заедно. Така свидетелят четял документите на А., а той неговите и по този начин си помагали да търсят правата си. Имали много дела, тъй като А. разбирал от това, намирал пролуки в законите и удрял точно там, където трябвало. Водел делата на почти половин затвор, като св. Г. се явявал да свидетелства по делото на А., а А. по негови дела. Така си вършели работата взаимно и нищо не си дължали. Килите им били една до друга, една стена ги деляла и поради това св. Г. чувал как А. яко викал и се ядосвал. Не знаел да е ползвал помощта на психотерапевт, но му били давали хапчета за успокоение – аналгин. Когато се върнел от дело, а той имал много дела, и му откажат пие хапчета за главоболие, не може да спи, ядосва се и на карето го успокоявал постоянно. Известно му било, че А. имал много дела, тъй като често излизал да ходи по съдебни заседания.