Определение № 4249 от 20.08.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4249 гр. Варна, 20.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диана К. Стоянова

Членове:

Геновева Илиева

Ралица Каменова като разгледа докладваното от Ралица Каменова Въззивно частно гражданско дело № 20263100501820 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 53455/02.07.2026 г. на „Кредирект“ ЕООД, чрез адв. Х. М., срещу Определение № 8342/17.06.2026 г., постановено по гр.д. № 11337/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е оставена без уважение молба с вх. № 40246/21.05.2026 г. от ответника „Кредирект“ ЕООД, чрез адв. Х. М., с която е направено искане за изменение на постановеното по делото Решение № 1464/18.04.2026 г. в частта за разноските

В частната жалба се сочи, че правото на иск по делото е упражнено превратно с цел увреждане на ответното дружество. Твърди се, че ищецът е подал две искови молби срещу дружеството с цел да се възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. Поддържа се, че формалното наличие на отделни правоотношения въпреки пълния идентитет на страните, оспорените клаузи от идентичните договори, обстоятелствата, на които се основават исковете, доказателствените искания и петитумите, е използвано да се образуват множество граждански дела с номера: гр.д. №11337/2025 г. и гр.д. № 1805/2025 г. по описа на Районен съд – Варна. Излага се, че въпреки че ищецът е имал възможността да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба претенциите си за недействителност на договорни клаузи, той е образувал три с целта да се обогати за сметка на ответника с многократно по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски. Цитира се практика в подкрепа на заявените доводи. Жалбоподателят поддържа, че присъденото адвокатско възнаграждение от първоинстанционния съд не е съобразено с промените в националното законодателство, продиктувани от Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 година по дело C‑438/22, поради което справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да е в значително по-нисък размер от посочения ориентир в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (ДВ, брой 14 от 2025 г.). В Допълнителните разпоредби на Наредбата са уредени и критериите, които следва да се съобразят във всеки конкретен случай при определяне на размера на адвокатското възнаграждение. От значение са вида на спора, интереса, вида и количеството извършена работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая освен вида на делото, количеството извършена работа, правната и фактическа сложност и процесуалното поведение на страните, следва да се съобразят и допълнителни критерии, произтичащи от настоящата специфика на спора:

1 по спорните въпроси по делото съществува значителна по обем съдебна практика; съдът следи служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори чл. 7, ал.

2 ГПК (ДВ, бр. 100 от 2019 г.); Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по дело C-35/22 на СЕС и Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С-417/22 на СЕС дават указания на националните съдилища да изследват като основен критерий при разпределяне на разноските по дела като настоящото дали е налице добросъвестно упражняване на права от страна потребителя, както в съдебния, така и в извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца; без да направи опит за доброволно уреждане на спора, ищецът е образувал настоящето дело, въпреки че е имал възможността да сключи споразумение с дружеството-ответник. Поддържа се, че всичко изброено в своята съвкупност налага извода, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да е в значително по-нисък размер от посочения ориентир в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. С оглед изложеното моли за отмяна на обжалваното определение, а вместо него бъде постановено друго, с което бъде отказано присъждането на претендираните от ищеца разноски, а при евентуалност да бъдат намалени значително. Релевирано е доказателствено искане да се изиска и приложи по настоящото дело исковата молба по гр.д. № 1805/2025 г., както и представения по него списък по чл. 80 ГПК, за да се оцени общия икономически интерес на ищцовата страна при съпоставка с размера на присъдените/претендираните разноски по всяко от делата поотделно, както и в тяхната съвкупност.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от насрещна страна Г. А. К., чрез адв. С. К., с който се изразява становище неоснователност на частната жалба.

Излага, че твърдението за злоупотреба с право е несъстоятелно и почива на неправилно тълкуване на фактите и закона. Твърди, че настоящото производство е образувано с осъдителен иск за връщане на сумите, платени над главницата, като необходимостта от него възникна едва след като решението по първото дело влезе в сила и ответникът, въпреки установената нищожност, не изпълни доброволно задължението си да възстанови недължимо полученото. Така поведението на ответника е пряката и единствена причина за завеждане на второто дело, като сам е дал повод за настоящия процес и не може да черпи благоприятни последици от собственото си неправомерно поведение. Правилно съдът приел, че настоящият случай не попада в хипотезата, при която признанието на иска освобождава ответника от отговорност за разноски. В Решение на Съда на Европейския съюз от 13.07.2023 г. по дело C-35/22 (CAJASUR Banco) изрично е прието, че при наличие на трайно установена съдебна практика относно неравноправния характер на аналогични договорни клаузи и недобросъвестно поведение на търговеца, разноските могат да бъдат възложени на последния, независимо че е признал иска. СЕС подчертава, че потребителят не може да бъде упрекван, че е потърсил съдебна защита, когато търговецът не е предприел доброволно действия за преустановяване на последиците от неравноправната клауза. Поддържа се, че твърденията на насрещната страна, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, са необосновани поради процесуалната работа извършена от пълномощника на ищеца, в това число изготвяне на искова молба, подготовка и/или присъствие на открито съдебно заседание. Моли се частната жалба да бъде оставена без уважение.

За да се произнесе по жалбата, съдът констатира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което частната жалба се явява процесуално допустима.

Производството по делото е образувано по искова молба Г. А. К. срещу „Кредирект“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца, получената при липса на основание сумата от 323,95 евро, превалутирани 633,59 лв., представляваща недължимо платени средства над главницата по Договор за потребителски кредит № 2

990982, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. С постановеното по делото Решение № 1464/18.04.2026 г. предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е уважен при направено от ответника признание на иска по реда на чл. 237 ГПК. В тежест на ответника са възложени и сторените от ищеца съдебни разноски за заплатена държавна такса в размер на 21,73 евро и за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 204,52 евро. Съдът е намерил за основателно направеното от ответника възражение за прекомерност на заплатения адвокатския хонорар от ищцовата страна от 250 евро до размера, посочен в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г., а именно 204,52 евро.

По делото е постъпила молба, депозирана от ответното дружество „Кредирект“ ЕООД, с която е отправено искане за изменение на така постановеното решение в частта за разноските на основание чл. 248 ГПК, като не се присъждат разноски, евентуално да бъде съществено намален техният размер. Изложени са аргументи, идентични на посочените в частната жалба, инициирала настоящото въззивно производство.

Ищецът е депозирал отговор на молбата по чл. 248 ГПК, с който е изразил становище за нейната неоснователност.

С обжалваното в настоящото производство Определение № 8342/17.06.2026 г., с което молбата по чл. 248 ГПК е оставена без уважение, съдът служебно е констатирал от деловодната система на съда, че посочените от ответника отделни производства са образувани по искове във връзка с различни договорни правоотношения, поради което е приел, че не е налице злоупотреба с права, съответно не следва да се отрече изцяло правото на страната на разноски съобразно изхода от спора. Прието е за неоснователно и искането за намаляване на присъденото в полза на процесуалния представител на ищеца адв. възнаграждение, като определено с оглед цената на предоставените услуги, вида на спора, ниския материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – ниската фактическата и правна сложност на делото.

При така констатираните обстоятелства досежно основателността на частната жалба въззивният съд намира следното:

Досежно доводите на жалбоподателя за наличие на други дела между същите страни, които според изявленията му имат за предмет различни договори за кредит, но с идентично съдържание, съдът принципно намира, че всеки потребител има право на защита срещу неравноправни и противоречащи на закона клаузи от потребителски договори, когато те са приложени, както срещу нищожни договори. Страната не е длъжна да търси уреждане на спорните въпроси и защита по всички свои накърнени права по различни облигационни правоотношения, макар и с един и същ контрагент, в един съдебен процес. В този смисъл изложеното в частната жалба не обуславя извод за злоупотреба с права.

Настоящият съдебен състав не споделя становището на жалбоподателя, че въз основа на общия материален интерес по всички еднакви дела следва да се калкулира едно общо адвокатско възнаграждение, което да се присъди веднъж, а претенциите за разноски по всички останали дела да бъдат оставени без уважение, тъй като не намира опора в закона – арг. чл. 78, ал. 1 ГПК, доколкото по делото не се установява недобросъвестно упражняване на процесуални права. В тази връзка не е необходимо събирането на посоченото в жалбата доказателство.

Съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и извършените от пълномощника на ищеца процесуални действия, съдът намира, че определеното от районния съд възнаграждение от 204,52 евро е съобразено с обема и съдържанието на предоставената от адвоката правна защита и съдействие. Така определеният размер на адвокатското възнаграждение е справедлив, обоснован и съответства на достойнството на професията. Определяне на по-ниско възнаграждение 3 от определеното от Районен съд – Варна не би изпълнило целта на закона за адекватно възмездяване на положения от адвоката труд. Действително следва да се съобразява решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, според което съдът не е обвързан с фиксираните в Наредба № 1/09.07.2024 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловната организация на адвокатите за адекватните размери на труда. Затова и тези размери подлежат на преценка от съда с оглед предоставената услуга, като от значение са вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа, фактическата и правна сложност на делото.

Процесуалния представител на ищеца е положил дължимата грижа за изпълнение на поетата работа, като е подал исковата молба, уточняваща молба, както и становище в хода на производството, като с оглед ниската фактическа и правна сложност на делото е присъдено адвокатско възнаграждение в минималния ориентировъчен размер по чл.

7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2024 г.

Изложеното налага извод за неоснователност на сезиралата съда частна жалба, поради което атакуваното определение следва да се потвърди.