Определение № 499 от 04.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 499 гр. София, 04.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002104802 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Интерфорум – Ко“ ЕООД, против решение № 2874 от 15.05.2024 г. по в. гр. д. № 12465/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 8731 от 29.07.2022 г. по гр. дело № 1222/2022 г. на Софийски районен съд с отхвърлен иск по чл. 270, ал. 2 ГПК.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Иска отмяна на обжалваното решение. Няма претенция за разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като формулира следните правни въпроси: 1. Липсата на индивидуализация на спорното право на собственост с граници в диспозитива на решението или в скица неразделна част от него прави ли го напълно неразбираемо и неизпълнимо, а от там и нищожно, и 2. Следва ли в мотивите на решението си съдът да обсъдите доводите на страните. Поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 59 от 27.07.2017 г. по гр. д.

№ 3684/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 4 от 07.02.2017 г. по гр. д. № 2386/2016 г. на ВКС, I г.о., решение № 90 от 03.11.2020 г. по гр. д. № 3647/2019 г. на ВКС, II г.о., и решение № 50138 от 10.01.2023 г. по гр. д. № 1128/2022 г. на ВКС, II г.о., а вторият – с решение № 18 от 9.03.2018 г. по т. д. № 1512/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 60301 от 17.01.2022 г. по гр. д.

№ 479/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 17 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 2253/2020 г. на ВКС, III г.о., решение № 18 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 1446/2020 г. на ВКС, I г.о., и решение № 208 от 12.03.2021 г. по гр. д. № 983/2020 г. на ВКС, IV г.о.

1

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили отговори на касационната жалба от ответниците:

1) С. П. М., М. Д. П.-К., С. Н. К., Л. Г. П. и Б. Х. М.; 2) И. Х. М., Б. К. К., К. К. К. и В. К. К.;

3) Л. Г. П., конституирана на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалата в хода на производството С. П. А.-П., и 4) Столична Община.

В първите три отговора ответниците по касационната жалба изразяват становище за липса на поддържаното от касатора основание за допускане на касационния контрол на решението, а при евентуалност - за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Другият участник по производството – Столична община, не оспорва касационната жалба и излага съображения за допускане до касационно обжалване на решението по повдигнатите в изложението към същата въпроси. Няма претенция за разноски.

Ответниците по касационната жалба Н. П. П. и А. П. П. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не са подали отговор.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с надлежно учредена представителна власт, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение № 8731 от 29.07.2022 г. по гр. д. № 1222/2022 г. на СРС е отхвърлен предявеният от „Интерфорум – Ко“ ЕООД против С. М., М. П.-К., К. К., В. К., Б. К., И. М., Б. М. (последните двама лично и в качеството им на законни наследници на починалия в хода на процеса Х. М.), Н. П., С. А.-П. (починала след провеждане на устните състезания във въззивното производство и заместена на основание чл. 227 ГПК от Л. П.), Л. П., А. П., С. К. и Столична община иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на решение № 8688 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 2000/2013 г. на СГС, в частите, с които по искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС е признато по отношение на Столична община и дружеството, че С. М., М. -К., К. К., В. К., Б.

К., И. М., Б. М., Х. М., Н. П., Г. П., А. П. и С. К. са съсобственици на основание наследство и реституция по ЗВСОНИ на 252.57/1020 идеални части от недвижим имот, а именно: поземлен имот с пл. номер 65, бивш парцел *- * с площ от 734 кв. м и *-* с площ от 284 кв. м, квартал * по плана от 1951 г., одобрен със заповед № 591 от 15.02.1951 г., целият с площ от 1020 кв. м, находящ се в [населено място], който имот е част от УПИ-* с отреждане „За общ. строителство“, кв. *, по застроителен, регулационен и кадастрален план за района, одобрен със заповед № 549 от 31.12.1980 г., а към настоящия момент попада в УПИ *-*, *, СО от кв. 229, м. „Л. - I част“, съобразно действащия план - ЧИПРЗ за кв. *, одобрен със заповед № РД-09-50 от 03.12.2001 г., който УПИ е с площ от 1490 кв. м, и дружеството е осъдено да предаде владението на гореописания имот, както и на решение № 323 от 06.02.2018 г. по гр. д. № 2773/2017 г. по описа на САС в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение в установителната му част по исковете за собственост и в осъдителната му част с предаване на владение на УПИ *-*, *, СО от кв. 229, м. „Л. - I част“, 2 съобразно действащия план - ЧИПРЗ за кв. 229, одобрен със заповед № РД-09-50 от 03.12.2001 г., който УПИ е с площ от 1490 кв. м.

За да постанови обжалваното решението, въззивният съд е посочил, че нищожността на съдебното решение, защитата срещу което по исков ред е регламентирана в чл. 270, ал. 2 ГПК и то безсрочно (т. 8 и 9 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г.), е последица от най-тежкия му порок, който е налице при постановяване от ненадлежен орган или ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването.

Нарушаването на императивна норма при постановяването на съдебното решение е отбелязано, че може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му.

В настоящия случай въззивният съд е приел, че процесните решения в частта по исковете за собственост не са нищожни, тъй като те са постановени в писмена форма от надлежен орган и надлежен състав, подписани са и не е налице твърдяната абсолютна неяснота на формираната и изразена воля на съда, поддържана като порок за тяхната нищожност. От решенията на двете инстанции е прието, че е ясна волята на съда относно имота, на който ищците по исковете за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС, предмет на гр. дело № 2000/2013 г. на СГС, са признати за собственици по наследство и реституция по ЗВСОНИ на 225.57/1020 идеални части и владението върху който следва да бъде предадено от ответното дружество (ищец по иска по чл. 270, ал. 2 ГПК). Обектът на така признатото право на собственост, чрез препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е приет от въззивния съд за ясно индивидуализиран в решенията с описанието му по предходен (стар) регулационен план и нов действащ план, площта за който е посочено, че не е индивидуализиращ белег. Изложено е също, че всеки съсобственик разполага с правомощието да упражнява фактическа власт върху имота, респ. да получи владението върху него изцяло от несобственик, като част от правото му на собственост, която част е призната за притежавана от ищците с процесните решения на двете инстанции, които могат и да бъдат приведени в изпълнение в осъдителната им част.

Посочено е от въззивния съд, че доводите за неправилно определяне на предмета на делото, произнасяне извън исковата претенция при липса на изменение на същата и невъзможно установяване на реалната част в рамките на целия урегулиран поземлен имот, правото на собственост върху която е предмет на делото по процесните решения, са относими към допустимостта на постановените решения по исковете за собственост, проверката на който порок се осъществява единствено при инстанционен контрол, но не са относими и към тяхната нищожност. За преценката за нищожността на решенията е посочено също, че е без значение и нанасянето на имота с различна площ в кадастралната карта, която няма действие относно принадлежността на правото на собственост. До нищожност на решенията поради неяснота на волята на съда е изложено, че не води и доводът на дружеството за постановеното от въззивния съд решение за предаване на владението не на частта с площ от 1020 кв. м, а на целия УПИ с площ от 1490 кв. м. Посоченият порок е прието за възможно да се квалифицира като очевидна фактическа грешка по чл. 247 ГПК, което не е обвързано с 3 преклузивен срок от процесуалния закон и може да бъде поискано и след влизане в сила на решението. В тази насока са и възприетите мотиви на първоинстанционния съд, в които е посочена приложимост на чл. 247 ГПК и в производството по издаване на изпълнителен лист по арг. от чл. 406, ал. 4 ГПК. Изложена е и възможността да се иска тълкуване по чл.

251 ГПК до изпълнението на решенията, яснотата и изпълняемостта на които следвала и от недопускането на въззивното решение до касационно обжалване. Така въззивният съд е изложил, че атакуваните решения не разкриват недостатъци, водещи до тяхната нищожност и е потвърдил първоинстанционното решение.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за неговото допускане до касационно обжалване не е налице по повдигнатите въпроси.

Допускането до касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280 , ал. 1 ГПК при повдигнат от касатора конкретен правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. при формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и наличието на специална предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от тези предпоставки, въззивното решение по арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК се допуска до касационно обжалване и при извод за неговата вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност.

Не е налице основание за допускане до касационното обжалване на въззивното решение по първия повдигнат от касатора въпрос. Така формулиран въпросът не е изведен от правните изводи на въззивния съд, обусловили формирането на решаващата му воля по предмета на спора, поради което той не изпълва общата предпоставка по чл. 280, ал. 2 ГПК за осъществяването на касационен контрол. Въззивният съд е приел, че обектът на правото на собственост, за който е формирана и изразена ясна воля в процесните решения, предмет на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК, е индивидуализиран чрез описанието му както по предходен (стар) регулационен план, така и по действащия (нов) план, което ги прави и изпълними.

При тези съображения е прието от въззивния съд, че с посочването на местонахождението и номера на имота (като регулационна единица) по всеки от плановете, регулационните линии на който са границите на урегулираното дворно място, респ. на урегулирания поземлен имот, индивидуализират обекта на правото на собственост и показват ясно формираната и изразена воля на съда за него в решенията при произнасянето по исковете за собственост.

Тази индивидуализация при описанието на поземлен имот с пл. номер *, посочен като бивши парцели *-* и *-* в кв. * на [населено място] по регулационния план от 1951 г., и на урегулираните имоти по плановете от 1980 г. и 2001 г., част от които е посоченият поземлен имот и съответно същият попада в тях, е изложена за достатъчна за отграничаване на обекта на правото на собственост и по граници. Затова и така поставен въпросът не може да даде 4 отговор, който да е обуславящ за правните изводи на съда по предмета на спора, свързан с начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда в процесните решения, респ. с тяхната яснота и разбираемост.