Решение № 413 от 26.11.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 413 гр. С., 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20241800500535 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 53 от 18.04.2024 г. по гр. д. № 3/2023 г. по описа на РС – С. са отхвърлени предявените от Б. Б. И. срещу „Ф.Б.” ЕООД обективно съединени главни искове за обявяване нищожността на сключен между страните на 16.02.2021 г. договор за потребителски кредит № 985185 поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави и по предявен при условията на евентуално обективно съединяване иск е обявен за нищожен поради противоречие със закона чл. 5 от договора. С решението са оставени без разглеждане останалите предявени при условията на евентуално обективно съединяване искове, квалифицирани като такива за обявяване нищожността на чл. 5 от договора поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. С решението съобразно изхода на делото са присъдени разноски на страните и възнаграждение на процесуалния представител на ищеца в размер на 240 лв. с вкл. ДДС за оказана безплатна адвокатска помощ по делото, а ищецът е осъден да плати по сметка на РС - С. сумата от 2.40 лв., представляваща държавна такса. С определение № 237 от 04.06.2024 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на процесуалния представител на ищеца за изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в пълния претендиран размер от 1200 лв. с вкл. ДДС.

Решението и определението са обжалвани от ищеца в

1 първоинстанционното производство. Решението е обжалвано в частта, в която са отхвърлени предявените обективно съединени главни искове за обявяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, както и в съответната част за разноските. Определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е обжалвано от ищеца изцяло.

От ответника в първоинстанционното производство не са постъпили отговори на въззивната жалба и на частната жалба.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба и частната жалба са процесуално допустими, а при разглеждането им по същество съдът намира следното:

С исковата молба са предявени обективно съединени искове за нищожност на договор за потребителски кредит и на отделни клаузи /тези на чл. 5/ от него. Исковете за нищожност на договора са предявени като главни и във връзка с тях са изложени фактически и правни твърдения за нищожност на договора поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, като, видно е от волята на ищеца, че тези искове са предявени при условията на кумулативно обективно съединяване.

Исковете за нищожност на клаузите на чл. 5 от договора са предявени при условията на евентуално обективно съединяване спрямо главните искове за нищожност на договора и във връзка с тях са изложени фактически и правни твърдения за нищожност на клаузите поради накърняване на добрите нрави и поради това, че са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

Първоинстанционният съд е приел, че са предявени главни искове за нищожност на договора поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, съединени помежду си при условията на евентуално обективно съединяване, както и съединени с тях при условията на евентуално обективно съединяване искове за нищожност на клаузите на чл.

5 договора поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, съединени помежду си при условията на евентуално обективно съединяване, съответно е разгледал исковете като така обективно съединени, при което е отхвърлил главните искове за нищожност на договора, уважил е иск, предявен при условията на евентуално обективно съединяване и квалифициран като такъв за нищожност на клаузите на чл. 5 от договора поради противоречие със закона и е оставил без разглеждане останалите предявени при условията на евентуално обективно съединяване искове, квалифицирани като такива за нищожност на клаузите на чл. 5 от договора поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.

Решението не е обжалвано в частта, в която е уважен предявен при условията на евентуално обективно съединяване иск, квалифициран като такъв за нищожност на клаузите на чл. 5 от договора поради противоречие със закона, както и в частта, в която са оставени без разглеждане останалите предявени при условията на евентуално обективно съединяване искове, квалифицирани като такива за нищожност на клаузите на чл. 5 от договора поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, поради което не подлежи на 2 въззивна проверка допустимостта /при изводи за основателност на главните искове за нищожност на договора/ на решението в тези части. Във връзка с обективното съединяване на главните искове за нищожност на договора, което въззивният съд намира в случая за кумулативно такова, а не за евентуално, както е приел първоинстанционният съд, следва да се отбележи следното:

Съотношението между обективно съединените искове се определя от волята на страната в съответствие с диспозитивното начало в процеса и съдът не може да замести тази воля. Обстоятелството, че задължение на съда е да определи правната квалификация на иска не води до различен извод, тъй като съотношението между обективно съединените искове не е част от правната квалификация на иска в тесния смисъл на думата. Правната квалификация на иска се извежда от твърдените от ищеца релевантни факти, които очертават предмета на спорното право, като безспорно задължение на съда е при изложените факти да определи правната квалификация, както и да напъти страната в случай на ненадлежно и/или неясно изразена от нея воля относно вида на търсената защита. Съотношението между обективно съединените искове е част от петитума на иска, като изцяло от волята на страната зависи в какъв ред и съотношение ще търси защита на правата си. Съдът в случай на преценка за ненадлежно и/или неясно формулиран от ищеца петитум относно съотношението между обективно съединените искове предвид изложените факти и действително търсената защита следва единствено да даде указания за привеждането му в съответствие с тази действително търсената защита /тъй като се касае за нередовност на исковата молба/, но не и да замести волята на страната. Съществуващата незадължителна съдебна практика в обратния смисъл не се споделя от настоящия въззивен състав. Факт е, че може да се мисли в посока недопустимост на кумулативното обективно съединяване на искове за нищожност на договор поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, доколкото липсва правен интерес за ищеца от произнасяне на съда по всеки от исковете при положение, че както с уважаването и само на един /независимо кой/ от тези искове, така и с уважаването и на трите иска, се постигат едни и същи правни последици.

Имайки предвид гореизложеното обаче, при извод за недопустимост на кумулативното обективно съединяване на искове за нищожност на договор на няколко основания, съдът следва /и е длъжен/ единствено да даде съответните указания на страната да приведе волята си в съответствие с действително търсената защита, както и да й укаже последиците от неизпълнение на указанията, след което да процедира в зависимост от направеното уточнение или липсата на такова. В случая такива указания не са давани на ищеца, същевременно възражения от ответника в такава насока не са правени, при което, отчитайки волята на ищеца и факта, че в конкретния случай както при произнасяне и по трите кумулативно съединени иска за нищожност на договора, така и при произнасяне по само по един от тях /независимо кой/ правните последици и за двете страни ще бъдат едни и същи, въззивният съд намира, че следва да разгледа главните искове за нищожност на договора като кумулативно съединени. Настоящият въззивен състав не споделя извода /основан също на незадължителна съдебна практика/, че никоя сделка не може 3 да бъде нищожна на повече от едно основания и че съдът следва да разгледа основанията за нищожност според тежестта на порока /не буди и никога не е будила съмнение констатацията, че един договор би могъл да бъде нищожен едновременно на няколко основания, нито би могло да се приеме, че основанията за нищожност подлежат на степенуване съобразно тяхната „относителна тежест“, тъй като една сделка не би могла да бъде „понищожна“ от друга/.

Разглеждайки исковете, първоинстанционният съд е приел, че клаузите на чл. 5 от сключения между страните договор за кредит са нищожни поради противоречие със закона като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, но нищожността на тези клаузи не влече нищожност на целия договор, тъй като той може да се приложи и без нищожните клаузи. При тези изводи първоинстанционният съд е отхвърлил главните искове, като не е обсъдил твърденията и доводите на ищеца, относими към твърдяната нищожност на целия договор, и неправилно е направил преценка за основателност първо на предявен при условията на евентуално обективно съединяване иск за нищожност на отделна договорна клауза, а едва след това е изложил изводи /които са само производни/ за неоснователност на исковете за нищожност на договора.

Изводът на първоинстанционния съд, че клаузите на чл. 5 от договора са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП сам по себе си е правилен. Като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП тези клаузи са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като по делото не се установява същите да са индивидуално уговорени, същевременно служебно известен на въззивния съд факт е, че договорите на „Ф.Б.“ ЕООД за предоставяне на потребителски кредити са предварително изготвени с това съдържание, съдържащи и тези конкретни клаузи, като е налице и съдебна практика във връзка с валидността на тези клаузи.

Неправилни обаче са изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на главните искове за нищожност на договора поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Договорът наистина би могъл да се приложи и без клаузите на чл. 5, но само в случай, че не са налице други пороци, водещи до неговата нищожност.

А в случая са налице такива пороци, съображенията относно което предхождат тези по отношение нищожността на чл. 5 от договора.

В чл. 11, ал. 1 ЗПК е очертано съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 22 ЗП, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да 4 бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

По силата на процесния договор на ищеца е отпуснат кредит в размер на 1500 лв. при лихва в размер на 19.33 % или 289.95 лв. /чл. 3, б. „б“ от договора/.

В чл. 4 от договора е посочен ГПР. Според посоченото в чл. 4 общият разход по кредита е 289.95 лв. и включва сумата по чл. 3, б. „б“, а ГПР е в размер на 49.05 %, изчислен по реда на чл. 8.4 от ОУ, и включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.