Решение № 15132 от 28.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15132 гр. София, 28.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 59 СЪСТАВ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СТАНИМИР Н. ЙОРДАНОВ

КЮЛЕРОВ при участието на секретаря *** като разгледа докладваното от СТАНИМИР Н. ЙОРДАНОВ КЮЛЕРОВ Гражданско дело № 20251110148358 по описа за 2025 година Иск с правно основание чл. 422 от ГПК.

Ищеца ***, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от *** – изпълнителен директор и *** – Председател на У С , твърди в исковата си молба, че в негова полза е издадена заповед за изпълнение № 18955 от 29.06.2025 г. по ч.гр. д. № 27323 по описа за 2025 г., като поради подадено възражение от страна на ответника счита, че за него е налице правен интерес от установяване на вземането си по реда на чл. 422 от ГПК. В съдебно заседание искът се поддържа, претендират се направените по делото разноски.

Ответникът Ж. Г. Т. с ЕГН **********, от ***, чрез процесуалния си представител адв. И. Н. от САК, със съдебен адрес гр. ***, ***, в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е подала отговор на исковата молба, в който изцяло оспорва предявените искове, моли същите да бъдат отхвърлени с окончателния съдебен акт по делото, претендира направените по делото разноски.

Третото лице-помагач ***, със седалище и адрес на управление *** 1 не взема становище по делото, в съдебно заседание не изпраща представител.

Съдът като прецени изложените твърдения във връзка със събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1 ) наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2 ) продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача; 3 ) че **** бил собственик на имота, както и че ответниците са негови наследници по закон и са приели наследството.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т. 41б ДР ЗЕ „Потребител на енергийни услуги“ е: краен клиент, който купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК - „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й... Клиенти на топлинна енергия за битови 2 нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал.

1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл.

153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.

153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести обши условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“.

От приетия и приложен като доказателство по делото Нотариален акт за собственост на жилище, придобито като обезщетение по ЗТСУ № 172/02.06.1988 г., том IV, нот. дело № 772/1988 г. на *** първи нотариус при Софийския районен съд /на листи 15-16 от делото/, ответницата с имена Ж. Г.

***е призната за собственик на недвижим имот - апартамент с адрес: ***.

От приетото и приложено като доказателство по делото Удостоверение № ****/ от 05.05.2026 г., издадено от Столична община, район Слатина /на лист 152 от делото/, се установява, че имената Ж. Г. **** и Ж. Г. Т. принадлежат на едно и също лице – ответницата по делото.

3

От приетото и приложено като доказателство по делото Заявлениедекларация от 29.06.2000 г. /на лист 23 от делото/, неучастващо по делото лице - ***, е подал искане да заплаща доставената до описания в предходния абзац имот топлинна енергия.

От приетото и приложено като доказателство по делото Решение от 13.07.2001 г. по гражданско дело № 227/1997 г. на Софийския районен съд, 53. състав, влязло в сила на 14.06.2004 г., /на листи 17-22 от делото/, ответницата Ж. Г. Т. е призната за едноличен собственик на имота по отношение на подалия декларацията ***. С оглед всичко казано по-горе, съдът счита, че е доказано качеството на ответницата Т. на потребител на топлинна енергия. По делото са назначени СТЕ и ССчЕ, като двете не са оспорени и доказват размера на вземането, не е налице възражения за изтекла погасителна давност, а дори и да беше направено такова, изтекла давност не е налице. С оглед горното следва исковете за главниците за топлинна енергия и дялово разпределение, както и за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, да бъдат изцяло уважени. По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена и получена покана за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на исковата молба, поради което акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна и иска за мораторна лихва следва да бъде изцяло отхвърлен.

С оглед изхода на делото и отхвърляне на исковете право на присъждане на разноски имат както ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, така и ответницата, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.

А. Разноски, сторени от ищеца:

Общия размер на разноските, направени от ищеца, възлиза на сумата в размер на 1 294, 83 лева /662, 04 евро/, както следва – по заповедното производство по ч.гр. дело № 27323 по описа за 2025 г. на СРС в размер на 103, 05 лева, от които 53, 05 лева държавна такса и 50 лева юрисконсултско възнаграждение и по исковото производство по настоящото дело в размер на 1 191, 78 лева, от които 186, 78 лева държавна такса, 400 лева депозита за СТЕ, 400 лева депозита за ССчЕ, 5 лева държавна такса за издаване на 4 съдебно удостоверение, и 200 лева юрисконсултско възнаграждание, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 25 от НЗПП в минимален размер.

Общия размер на предявените искове възлиза на сумата в размер на 1 356, 25 евро, а размера на уважените искове възлиза на сумата в размер на 1 349, 75 евро, което е 99, 5 %, в какъвто размер следва да бъдат уважени и разноските, или сумата в размер на 658, 73 евро.

Б. Разноски, сторени от ответницата:

По заповедното производство по ч.гр. дело № 27323 по описа за 2025 г. на СРС адв. И. Н., процесуален представител на ответницата претендира разноски, както следва – адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т.

2 от ЗА в размер на 400 лева, което е без значение, доколкото същия се определя от съда. С решение на Съда на Европейския съюз на 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, се прие, че: „Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана 5 на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.“. След като предвиденото възнаграждение в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения не обвързва съда, преценката следва да се извърши като се вземе предвид вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е и актуалната практика, застъпена в определение по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I Т.О. и определение по т.д. № 1990/2023 г. на ВКС, II Т.О. В разглеждания случай дължимите усИ. на адвоката по отношение на всеки един от заявителите, доколкото безспорно всеки един от тях е в самостоятелно правоотношение с длъжника, изразяващи се в подготовка, проучване, попълване на образец на заявлението не се отличават с фактическа и правна сложност, поради което размерът на адвокатско възнаграждение от 200 лева би напълно възмездил предоставените правни услуги /в този смисъл е и практиката на СГС – например определение № 21428 от 31.10.2025 г., постановено по въззивно частно гражданско дело № 20251100510845 по описа за 2025 година, с което е изменен размера на възнаграждението, присъдено по ч.гр.д. № 8560 по описа за 2025 г. на СРС, 59 с ъстав. С оглед горното следва на адв. И. Н. да се присъди сумата в размер на 200 лева по заповедното производство за защитата на ответницата. По исковото производство по настоящото дело адв. И. Н., процесуален представител на ответницата претендира разноски, както следва – адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, като съдът намира за неоснователно заявеното от и щ е ц а възражение за прекомерност на претендираното от заявителя адвокатско възнаграждение. Следователно, на адв. И. Н., процесуален представител на ответницата, се дължи сумата в размер на 600 лева /306, 78 евро/, и доколкото отхвърлената част от исковете представлява 0,05 % от общия предявен размер, то и разноски следва да се присъдят в размер на 0, 15 евро.