Решение № 265 от 03.08.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 265 гр. Карлово, 03.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20225320100374 по описа за 2022 година

Производството е по иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД предявен от Н. А. ДЖ., ЕГН: **********, с адрес: с. В.Л., ул. „***** , чрез адв. С.Н. против „И.А.М.“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ***** , представлявано от Г.Т. *****. Ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на сключения между него и ответното дружество договор за паричен заем №****** от 28.05.2014 г., като противоречащ на закона – неспазване разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.1, т.9, т. 10 и т.11 от ЗПК.

Ищецът твърди, че на 28.05.2014 г. сключил с ответното дружество договор за паричен заем №******, по силата на който му били предоставени в собственост заемни средства в размер на 500 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 134,80%, годишен процент на разходите – 869,71% и срок за погасяване на заема – 6 месеца.

Безспорно било, че ответното дружество представлява финансова институция по ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими 1 средства. В този смисъл дружеството предоставяло кредити, което го определяло като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Въз основа изложеното се налагал извод, че сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлявал договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следвало да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в релевантната за периода редакция.

Ищецът твърди, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти и следва да се приеме, че договор за паричен заем №****** от 28.05.2014г. е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Посочва, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 – 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите били изискуеми при самото му сключване.

От друга страна императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвиждала, че договорът за потребителски кредит следва за се изготви на разбираем език и задължително да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

От представения по делото индивидуален договор за паричен заем №****** от 28.05.2014г. безспорно се установявало, че всички елементи от съдържанието на договора не са изписани и представени с еднакъв по вид, формат и размери шрифт, като в своята цялост различните пасажи били написани с големина шрифта по-малък от 12. Констатираното обстоятелство само по себе си водело до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за заем, с оглед неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1 т.1 от ЗПК.

Не били спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни 2 стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 869.71 %/ . Затова и законът предпоставял изискването в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай било посочено, че ГПР е 869.71 %, а фиксирания годишен лихвен процент – 134,80 %, но от съдържанието на договора не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък било ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставяло потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно била недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. В този порядък следвало да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Тоест, в посочената величина бидейки израз на всичко дължимо по кредита, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В случая, в договор за паричен заем №****** от 28.05.2014г. яснота досежно тези обстоятелства, липсвала. Посочен бил лихвен процент по заема /фиксиран/, както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснявало как тези стойности се съотнасят към ГПР. Тези съставни елементи, обаче оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.

От друга страна се налагал изводът, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК, изискващ в договора за потребителски кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.

Действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР бил различен 3 от посочения в договора и кредиторът, вписвайки в контракта ГПР от 869.71 %, заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици. В този смисъл и при нарушаване на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не включил в договорения ГПР разходите, които следва да извърши ищеца за заплащане на допълнителното възнаграждение под формата на неустойка на фирмата, като чрез вкарването му в заблуда, недобросъвестно увредил потребителя. Допълнително на кредитополучателя не било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора, какъв е размерът на всички разходи, за които той следва да заплати, нито тази информация произтичала по прозрачен за него начин от условията на договора. Поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение, относно обхвата на всички разходи, които той следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.

Освен това, не били спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не били упоменати условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент, не бил регламентиран и размерът на възнаградителна лихва. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите били изискуеми при самото сключване.

Следователно процесният договор се явява недействителен на основание чл.

22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

С оглед изложеното ищецът моли съда да уважи предявения иск и да му присъди разноските по делото.

С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез юрк. Д.Н., оспорва предявения иск.

На първо място, прави възражение за изтекла погасителна давност.

Твърди, че според правната теория и трайната съдебна практика безспорно искът за плащане без правно основание се погасявал с общия 5-годишен давностен срок (чл. 110 ЗЗД) от датата на настъпване на изискуемостта на претендираното право (чл. 114 ЗЗД). Също било безспорно, че този срок 4 започва да тече от момента, в който длъжникът получи нещо без основание.

В конкретната ситуация, следвало да се приеме, че 5-годишният давностен срок е започнал да тече на датата на сключване на договора за паричен заем, а именно 28.05.2014 г., което означавало, че е изтекъл на 28.05.2019 г. – 5 години след сключване на договора, по силата на който длъжникът е усвоил процесиите суми и по които евентуално би имал претенции за плащане без основание, а датата на подаване на исковата молба в съда била 29.03.2022 г. – очевидно след изтичане на давностния срок.

Алтернативно, в случай, че съда счете, че предявеният иск не е погасен по давност, то моли да приеме, че същият е изцяло неоснователен.

Неоснователни и недоказани били твърденията на ищеца, че процесният договор за заем противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.

Необосновано било твърдението заложено в депозираната искова молба, че в Договора за заем не са посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една от вноските, посочени в погасителния план.

Посочва, че по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗПК „лихвен процент по кредита е лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит.“ Фиксираният лихвен процент по кредита е определен от закона като „лихвен процент, предвиден в клауза на договора за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора за кредит или уговарят няколко лихвени процента за отделни периоди от продължителността на договора за кредит, през които се прилага само определения фиксиран лихвен процент“ /§ 1, т. 5 от ДР на ЗПК/.

В чл. 2, ал. 1, т. 6 от Договор за паричен заем бил посочено уговорения между страните лихвен процент. При положение, че лихвеният процент е точно фиксиран в договора и ясен за страните по него, то не можело да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК/ така Решение № 1285 от 27.10.2017 г., постановено по в. гр. д. № 1764/2017 г. по описа на ОС- Пловдив/. При фиксирана лихва липсвало задължение в 5 договора да се съдържа информацията по чл. 11, ал. 1, т. 9 3ПK. Това било така, тъй като изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК за посочване на условия за прилагане на договорения лихвен процент се отнасяло за случаи, в които има специфични такива – например при различни лихвени проценти за различни периоди от време или уговаряне на променлив лихвен процент. В настоящия случай видно и от чл. 2, т. 6 от процесния Договор за заем лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора, непроменлив и съгласно изискванията на закона - на годишна база. Освен това главницата, върху която договореният фиксиран лихвен процент се начислява, също била изрично посочена в договора. Размерът на договорения лихвен процент бил ясно посочен в чл. 2, т. 6 от договора, като в същия член било посочено, че лихвеният процент, дължим от ищеца-заемател е фиксиран, определя се на годишна база, същият бил посочен с цифров израз в проценти, с което напълно било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Следвало да се отбележи, че разпоредбата на чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК не въвежда изискване да се отрази в договора как лихвата се разпределя във времето с изплащането на всяка една от дължимите вноски. Въпреки това, освен че в процесния договор за заем бил посочен цифровият израз в проценти на годишния лихвен процент, в чл. 2, т. 3 от договора бил определен и срокът на заема, а в погасителния план, представен на ищеца с подписването на процесния договор за заем и в чл. 2 от договора, цифрово бил определен и размерът на двуседмичните погасителни вноски в лева и броят на вноските, от които показатели ясно можело да се прецени как се разпределя лихвата във времето на действие на процесния договор.