Решение № 6466 от 25.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6466 гр. София, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

БИЛЯНА СИМЧЕВА при участието на секретаря И.на Ив. Коцева като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100500376 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 17942/02.11.2023 г., постановено по гр. д. № 12992/23 г. по описа на СРС, 159 състав, е отхвърлен иска на К. А. Й. срещу „М.“ АД за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника следните суми: сумата от 24 665,59 лв., представляваща дължима главница по договор за банков кредит, сумата от 3093,61 лв., представляваща договорна лихва за периода от 15.01.2012 г. до 09.04.2013 г., и сумата от 1779,78 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 15.02.2012 г. до 08.08.2013 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 12.08.2013 г. по ч. гр. д. № 33956/13 г. по описа на СРС, поради погасяване на сумите по давност. С решението К. А. Й. е осъден да заплати на „М.“ АД сумата от 324,00 лв., представляваща направени разноски по делото.

Подадена е въззивна жалба от К. А. Й. срещу решение № 17942/02.11.2023 г., постановено по гр. д. № 12992/23 г. по описа на СРС, 159 състав. Твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че давността за 1 лихви е тригодишна, както и че сумите за договорна и възнаградителна лихви са погасени с изтичането на тригодишната погасителна давност. Твърди, че поисканият изпълнителен способ – запор върху трудовото възнаграждение не е довел до осребряване на имуществото на длъжника, поради което не може да се цени като валидно изпълнително действие. Посочва, че в случая е налице и хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК – бездействие на взискателя в продължение на две години, което по силата на закона е довело до прекратяване на изпълнителното дело, респ. липса на имущество на длъжника, което да може да бъде секвестирано. Твърди, че изпълнителните действия, след настъпила перемпция, не водят до прекъсване на давността.

Поддържа, че когато молбата на взискателя не отговаря на изискванията на закона, а именно – не е посочено имуществото, което се иска да бъде запорирано, то тя не прекъсва давността. Твърди, че не са извършвани никакви изпълнителни действия за период по – дълъг от пет години. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение като неправилно, и вместо него да постанови друго, с което да уважи иска. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – „М.“ АД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Посочва, че правилно първоинстанционният съд е приел, че е приложима 5 – годишната погасителна давност за главницата и лихвите, тъй като влязлата в сила заповед за изпълнение следва да се приравни на съдебното решение по см. на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Твърди, че изпращането на запорно съобщение до банката в хипотезата, при която съдебният изпълнител получи отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на запор, но длъжникът не отговаря за разноските за изпълнението /ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. дело № 3/15 г. на ОСГТК на ВКС/. Посочва, че погасителната давност се прекъсва с всяко предприето изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/13 г. на ОСГТК на ВКС/, като неполучаването на отговора на запорното съобщение е без правно значение за прекъсване на погасителна давност, тъй като същата е прекъсната със самото изпращане на запорното съобщение. Счита за неоснователни и възраженията, че са налице основания за прекратяване на изпълнителното дело, като твърди, че перемпцията и погасителната давност са различни правни институти и че 2 перемпцията е без правно значение за прекъсването на погасителната давност.

Твърди, че молбата на взискателя не е нередовна, ако не е посочен изпълнителен способ, и е налице възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, а в случая по висящото изпълнително дело е налице възлагане по чл. 18 ЗЧСИ с молбата за образуване на изпълнителното дело от 10.04.2017 г. Счита за неоснователно и твърдението на жалбоподателя, че по изпълнителното дело не са извършвани изпълнителни действия за период по – дълъг от пет години. Твърди, че не е налице и основание за прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.

433, ал. 1, т. 5 ГПК. Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на въззивника, становището на въззиваемата страна и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 439 ГПК.

Ищецът К. А. Й. твърди, че не дължи на ответника „М.“ АД сумите по изпълнителен лист от 12.08.2013 г., издаден по ч. гр. д. № 33956/13 г. по описа на СРС, 35 състав, въз основа на който е образувано изп. дело № 3069/17 г. по описа на ЧСИ Н.М. с рег. № 841, тъй като същите са погасени по давност.

Твърди, че ответникът се явява носител на вземането, след като по силата на сключен договор за цесия с „Райфайзенбанк България“ ЕАД, се явява взискател по изпълнителното производство. Поддържа, че от страна на взискателя не са извършвани действия, прекъсващи давността за период от повече от пет години, считано от влизане в сила на заповедта. Посочва, че в случая е налице и хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК – бездействие на взискателя в продължение на две години, което по силата на закона е довело до прекратяване на изпълнителното дело, респ. липса на имущество на длъжника, което да може да бъде секвестирано.

Твърди, че изпълнителните действия, след настъпила перемпция, не водят до прекръсване на давността. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата от 24 665,59 лв., представляваща дължима главница по договор за банков кредит, сумата от 3093,61 лв., представляваща договорна лихва за периода от 15.01.2012 г. до 09.04.2013 г., и сумата от 1779,78 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 15.02.2012 г. до 08.08.2013 г., 3 за които суми е издаден изпълнителен лист от 12.08.2013 г. по ч. гр. д. № 33956/13 г. по описа на СРС, 35 състав, поради погасяване на сумите по давност. Претендира разноски.

Ответникът „М.“ АД оспорва иска като неоснователен. Твърди, че с действията си е прекъснал течащата погасителна давност за вземанията, присъдени по ч. гр. д. № 33956/13 г. по описа на СРС, 35 състав, като такава не е изтекла в полза на ищеца. Претендира разноски.

От представения като доказателство по делото изпълнителен лист от 12.08.2013 г., издаден по ч. гр. д. № 33956/13 г. по описа на СРС, 35 състав, се установява, че в полза на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД са присъдени вземания на К. А. Й. за следните суми: сумата от 24 665,59 лв., представляваща главница по договор за банков кредит, ведно със законната лихва, считано от 09.08.2013 г. до изплащане на вземането, сумата от 3093,61 лв., представляваща договорна лихва за периода от 15.01.2012 г. до 09.04.2013 г., сумата от 1779,78 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 15.02.2012 г. до 08.08.2013 г., както и разноски.

Въз основа на молба от 28.08.2013 г. от взискателя до ЧСИ И.М. и изпълнителния лист от 12.08.2013 г., издаден по ч. гр. д. № 33956/13 г. по описа на СРС, 35 състав, е образувано изп. дело № 565/13 г. по описа на ЧСИ И.М.. С молбата за образуване на изпълнителното дело е възложено на ЧСИ на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да определи способа за изпълнение.

Със запорни съобщения от 30.01.2014 г. е наложен запор върху банковите сметки и трудовото възнаграждение на ищеца.

С молба от 09.06.2016 г. „М.“ АД е поискал от ЧСИ И.М. да бъде конституиран като взискател по делото в качеството му на цесионер на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД. Към молбата са приложени: Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.04.2013 г., сключен между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и „М.“ АД, договор за цесия от 08.04.2016 г., сключен между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и „М.“ АД, Приложение № 1А към договор за цесия от 08.04.2016 г., сключен между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и „М.“ АД, потвърждение за цесия от 08.04.2016 г., пълномощно на „М.“ АД за уведомление съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, и уведомления до длъжниците за сключения договор за цесия, ведно с обратни разписки. В молбата е посочено също така, че „М.“ АД оттегля 4 възлагането на извършването на действия по чл. 18 ЗЧСИ.

С молба с вх. № 7919/10.10.2016 г. до ЧСИ И.М. взискателят „М.“ АД е поискал да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.

С постановление от 20.03.2017 г. ЧСИ И.М. е прекратила изпълнителното производство по изп. дело № 565/13 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като от последното изпълнително действие – 03.02.2014 г. до 17.03.2017 г. е изтекъл срок от повече от две години, през който взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия.

Въз основа на молба от 10.04.2017 г. от взискателя „М.“ АД до ЧСИ Н.М. и изпълнителния лист от 12.08.2013 г., издаден по ч. гр. д. № 33956/13 г. по описа на СРС, 35 състав, е образувано изп. дело № 3069/17 г. по описа на ЧСИ Н.М.. С молбата за образуване на изпълнителното дело е поискано да бъде наложен запор върху банковите сметки на длъжника, открити в „Банка ДСК“ ЕАД, както и на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е възложено на ЧСИ да определи способа за изпълнение.

Със запорни съобщения от 24.04.2017 г. е наложен запор върху банковите сметки и трудовото възнаграждение на ищеца.

С разпореждания от 19.01.2018 г., 16.07.2018 г., 19.12.2018 г. и 07.08.2019 г. е насрочен опис на движими вещи на длъжника.

С молба от 18.12.2018 г. взискателят е поискал да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.

С молба от 31.07.2019 г. взискателят е поискал да бъде наложен запор върху банковите сметки и трудовото възнаграждение на длъжника.

С молба от 19.01.2021 г. взискателят е поискал да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.

С молба от 23.03.2022 г. взискателят е поискал да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.

При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

5

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо. При постановяване на решението първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на императивни материалноправни норми /т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС/.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението, настоящият съдебен състав намира следното:

С разпоредбата на чл. 439 ГПК е предвидена възможност за длъжника в изпълнителното производство да оспори вземането, предмет на изпълнението, като основава иска си на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

Предмет на предявения отрицателен установителен иск е установяване на обстоятелството, че процесните вземания за главница по договор за банков кредит, за договорна възнаградителна лихва и за наказателна лихва, за които е издаден изпълнителен лист от 12.08.2013 г. по ч. гр. д. № 33956/13 г. по описа на СРС, 35 състав, не подлежат на принудително изпълнение, тъй като са погасени по давност.

С оглед направеното от ищеца възражение за изтекла погасителна давност ответникът следва да установи по делото фактите, свързани със спиране или прекъсване на течението на погасителната давност по отношение на вземанията, предмет на процесния изпълнителен лист.